Как дедите ни сложиха “български печат” на Варна

Според видния български учен, географ и етнограф академик Атанас Иширков Освобождението заварва Варна с не повече от 3500 българи. Те представляват твърде незначителна част от 21-хилядното население на града. Трудно е да се посочи какво е било точното число на българското население преди Освобождението, но за първите градски избори през ноември 1878 година съгласно "Временните правила за избори на градски и окръжни съвети" е извършено преброяване на дворовете. Според параграф 25 на 50 двора трябва да се избира един, който да ги представлява и да има право на глас - гласен. Според запазените документи на 14 ноември 1878 година гърците оспорват правото на българите да имат 12 гласни, защото във Варна нямало 500 български къщи.
 

Следващо преброяване от 1 януари 1881 година установява, че българите вече са удвоили броя си и са станали  6714 (4478 мъже и 2236 жени). В същото преброяване като матерен език на варненци са посочени български, турски, гръцки, арменски, татарски, испански, цигански и немски. 
 

Испанският и немският са езиците на евреите в града. А арменският, турският и гръцкият език нямат покритие с въпросните етнически групи. От много свидетелства е безспорно, че турският език е посочен като матерен от мнозинството гагаузи и от значителна част от арменците. Гръцкият пък е посочен като матерен не само от гърци, но и от значителна част от гагаузите при случаите на смесени бракове. 
 

През 1881 г. от 24 555 население на града само 6721 души посочват, че българският език им е матерен и това е едва 27,36% от населението на Варна.

При следващото преброяване от 1888 г. броят им нараства на 8449 души, а през 1893 г. вече 10 580 души посочват, че говорят на български. През първата година на ХХ век български говорещите са вече 15 601, което е 44,67% от гражданите. 
Турският език е матерен през 1881 г. на 8903 души (36,25%), през 1888 г. - на 7569 души, 1893 г. - на 8477 души, 1901 г. - 5999 души (17,42%). От тези 17,42% през 1901 г. 1204 души са гагаузи (3,45%). 
 

Гръцкият език е матерен през 1881 г. на 5367 души (21,85%), като през  1901 г. те са 5913 души (16,92%), но от тях 285 (0,82%) са гагаузи. 
 

Татарският през 1881 г. е матерен за 837 души (3,41%), а през 1900 г. - за 948 души (2,72%).
Въпреки че през посочените години се наблюдава тенденциозно нарастване на употребата на български език и намаляване на употребата на турски и гръцки, обществото е сериозно разтревожено от факта, че в администрацията и на обществени места турският език се ползва повече от официалния български език.
 

Според академик Атанас Иширков, който през 1904 г. прави изследване специално за Варна по отношение на населението, градът е умалено копие на милионния космополитен Цариград

 
До началото на ХХ век варненското население живее в обособени зони по етнически белег.
 

Обикновено тези зони на града са наричани с турската дума от арменски произход махала. Не може да се каже, че махалите, като пространствено понятие за част от града, чертаят точните етнически граници. Начело на махалата е избиран мухтар. На 29 януари 1879 г. във Варна са избрани осем мухтари, от които 3-ма са турци, 3-ма - гърци, 1 българин и 1 арменец. Това показва, че турският и гръцкият квартал включват по няколко махали. По време на изключително оспорваните местни избори във Варна през есента на 1880 година избирателните списъци се изработват по махали. Борбата е между българите и арменците, от една страна, и гърците и турците - от друга. В донесенията си френският вицеконсул Анри Мутте пише, че българите и арменците имат по една махала, гърците - 4 големи махали, турците - 11, а спорът бил, че живеещите в арменската и българската махала турци не са записани в избирателните списъци. На 20 юни 1881 година официално е премахната системата на махалите и мухтарите, като градът е разделен на четири териториално-административни единици (участъци).

Пъстрият етнически състав, обособеното в махали население и многоликият човешки поток през пристанището придават на Варна колкото космополитен, толкова и ориенталски вид. До Първата световна война езикът на обществените места като пазар, държавни институции, пристанище и прочие е турски и гръцки. К. Иречек, който пребивава във Варна по-продължително време през 1881 и 1884 година, е впечатлен, че турският "господства по улиците и на пазара". Алтернативата му в общуването на варненци е гръцкият. По този повод Иван Церов пише: "Като оставим настрана гагаузите, кореняци жители на града, които си говорят турски, арменците във Варна, че и някои удавени в гръко-гагаузщина българи, дошли тук преди Освобождението, бяха досущ забравили матерния си език, тъй че децата тепърва чрез училищата го възобновяваха. Изобщо, на града бе ударен дълбоко турски печат, турска култура”. 
 

И в началото на ХХ век българският език все още не доминира в общественото пространство на града. Абсурден е и фактът, че с намаляване на турското и татарското население във Варна в края на XIX и началото на ХХ век не се ограничава използването на турски език. Това се обяснява с обстоятелството, че турският език е матерен и за гагаузи, и за някои арменци. От дългото съжителство и смесените бракове в много семейства тогава съществува двуезичие - турски и гръцки при гърци и гагаузи, арменски и турски, български и турски. В мемоаристиката за този период, както и от някои административни актове на Варненската община е видно, че до войните в града не може да се упражнява каквато и да е дейност, ако не се владее турски или гръцки език. 
 

Това дава основание накмета на Варна Иван Церов да забрани използването на турски език при "продажбата на разни стоки и съестни продукти из улиците на града и пазара" със Заповед  №471 от 6 юли 1909 година, публикувана в бр. 34-35 от 28 юли същата година на „Варненски общински вестник“, стр. 3:

„Подписаният Варненски Градски Кмет, понеже забелязах, че навсякъде из града продажбата на разни стоки, съестни предмети и др., става не на официалния български език, а на чужд , и че, ако това се остави да продължава и за в бъдеще, зле ще се атестират нашите национални чувства и стремежи, на основание чл.64 от закона за градските общини, Заповядвам. Занапред строго забранявам продажбата из града и околностите му, на разнос, на сергия и пр. Да става на чужд език, освен на официалния български език.
 

Нарушителите на тая ми заповед ще се наказват с глоба от 1 до 50 лв., съгласно чл.72 от закона за градските общини.
 

Възлагам на всички органи в общината и полицейските органи в града, да следят за точното изпълнение на настоящата заповед. Против нарушителите и да съставят актове, които да ми представят за налагане на наказание.
На тая ми заповед да се даде най-голяма гласност, като препис от нея се съобщи на всички лица, до които се отнася да следят за изпълнението й. Препис от нея да се изпрати и на Окръжният управител за знание.“

Заповедта е подписана от кмета Иван Церов  и секретаря В. В. Живописцов.

Борба за въвеждане на изискването да се пише и говори във всички учреждения и официални съобщения на български език започва още през 1892 година редакцията на вестник „Черно море“.

В бр. 30 от 18 януари, стр.1-2, е публикуван и официален апел към Балканската новинарска агенция, която да бъде задължена да публикува новините си и на български език. Трябва да уточним, че в края на XІХ – началото на ХХ век новинарските агенции са предавали информация по телеграфа и редакциите на отделните издания са водели сериозна борба помежду си да достигнат първи до заветната телеграма и първи да публикуват новините за случващото се на Балканите, в Европа и по света.
 

Заповедта на кмета Иван Церов среща сериозен отпор и у много от видните общинари българи и като че ли остава повече като пожелателен документ, за което свидетелства дописка в  бр. 4 на вестник „Свободен глас“ от 11 октомври 1913 г., стр.3:
 

„Официалният език на стражата в тукашните полицейски участъци е турският, а българският се употребява само за разнообразие. Ние апелираме към преките началници на тая стража да обърнат повече внимание върху тоя печален и възмутителен факт – защото благодарение на тяхното нехайство, върви всичко а ла турка. Нека г-н окръжният управител забрани на стражата да говори на турски, защото за 36 години, поне стражата трябва да знае да говори на български.”
 

Още по-настойчиво от редакцията на изданието се обръщат към гражданите на Варна в дописка, публикувана в бр. 30 от 15 август 1915 г., стр. 2:
 

„Ний българите сме непоправими. След като видяхме, как само за две години Румъния наложи на Добружа румънския печат, след като тя застави всичко българско да говори румънски, ний пак продължаваме да сме непоправими българи, гледащи на спокойствие как се говори из цяла Варна и из учрежденията на турски и гръцки езици. Властите божем вземат мерки, а то всичко си остава едни пожелателни мерки, ограничени само в издаването на някаква заповед, която ще бъде забравена още на другия ден. Няма ли най-сетне, за Бога, да сложим на Варна български печат. Срам и позор. Румънците за две години романизираха Добруджа, а ние за 38 години още не можем да сторим нищо.

Не е ли време гражданството, съзнателното гражданство, в което кипят отечествени сърца – няма ли то да наложи на властите това, което те сами не могат да си наложат”.
 

Дали гражданите на Варна приемат сериозно този медиен апел или благодарение на активните миграционни процеси, заради които в края на Първата световна война българското население на града значително се увеличава, в началото на 20-те години на ХХ век проблемът с използването на официалния български език в учрежденията и на обществени места в града успява да бъде разрешен. Турският и гръцкият език обаче продължават активно да присъстват в битовото общуване на населението, за което свидетелство са и многото турцизми и гръцки думи, запазени в диалектните форми на общуване и до днес.

МАРИЦА ГЪРДЕВА