Какво повишава броя на инсултите и защо намалява възрастовата граница на засегнатите?

Проф. д-р Силва Андонова е директор лечебно-диагностична дейност, ръководи Втора клиника по нервни болести  в УМБАЛ „Св. Марина“ – Варна, и преподава в катедрата по „Неврология и невронауки“ във варненския Медицински университет. Наред с това  проф. Андонова e национален консултант по интервенционална неврология и представител на България по проекта на Европейската организация по инсулт (ESO) – ESO EAST за 2018 и 2019 г. 

Засиленото и ускорено лечение на инсулта от ESО цели да подпомогне подобряването на грижата за пациентите в участващите страни с помощта на различни инструменти и програми за споделено обучение.  Да се оптимизират и прилагат най-добрите практики в грижите за хората с инсулт в тези страни, както и да се стартира съвместно сътрудничество.

Проф. Андонова е лицето на клиниката по нервни болести във Варна, но е категорична, че успехът е колективен, тъй като работата в отделението е изключително екипна, и „сам човек не може да направи нищо“…

Ето какво разказа проф. Андонова за важните неща в живота, за работата и свързаните с нея отговорности, за надеждата, която вижда в лицето на младите бъдещи лекари, както и нейните съвети как да сведем рисковете от това да бъдем засегнати от инсулт до минимум.

Целим повишаване качеството на предлаганите грижи, за да можем да постигнем най-добрите резултати при лечение на пациенти с остър инсулт. 

На първо място това означава центърът ни да предлага най-съвременно лечение, което всъщност е факт. И ако при остър исхемичен инсулт пациентът се транспортира по най-бързия начин до нашата болница, до четири часа и половина имаме възможност да направим венозна тромболиза, а до шестия час имаме възможност да направим ендоваскуларна терапия и той да бъде спасен. 

От друга страна, ако пациентът дойде със субарахноидален кръвоизлив в резултат на мозъчна малформация, ние можем да проведем високотехнологично ендоваскуларно лечение, като имаме възможност да работим до третия ден от началото на  кръвоизлива. Важно е това да се знае от хората.

Провеждаме ендоваскуларната терапия при субарахноидален кръвоизлив  повече от четири години, имаме натрупан много опит и приемаме болни от целия регион. От 2016 г. сме въвели в нашия център и  ендоваскуларното лечение и при острия исхемичен инсулт -  дори пациентът да получи остър исхемичен инсулт в друго населено място, ако има показания, че е засегнат голям съд, пътят и от Шумен, и от Разград, и от Търговище е около час, а ние имаме шест часа време за действие. Пациентът може да бъде транспортиран, като предварително сме уведомени, за да подготвим екип и да реагираме по възможно най-бързия начин. 

Последният ни тежък случай от тези дни е на 23-годишна жена от друг град. Момичето е получило инсулт със засягане на голям съд, но са минали два дни, докато се транспортира при нас, което е въпрос на логистика и организация от другата страна. Оказа се, че има обширен инсулт с мозъчен оток и, за съжаление, пациентката почина. 

149 са болниците в страната, в които се лекува  инсулт. В едва 32 от тях  се провежда тромболиза , като в повечето от тях се правят по една-две на месец.

В нашата клиника лекуваме по 100-120 инсулта месечно,

като процентът тромболитично лечение варира между 3 и 10%. Трябва да се използват всички възможности на високотехнологичните центрове, а това са предимно университетските болници, където има магнитен резонанс, скенер, диализен център и всичко необходимо като апаратура, както и обучени кадри, които да боравят с нея, клиника по съдова хирургия, клиника по неврохирургия и др. 

През последните години освен повишаване броя на инсултите наблюдаваме намаляване на възрастовата група на засегнатите. Това безспорно се дължи на начина на живот. 

На първо място е храната.

Все повече дечица имат високо кръвно налягане, диабет, наднормено тегло…

Не спортуват, въпреки че на повечето места са предоставени възможности за това. Съвременните технологии ограничават тяхното движение и е необходимо от съвсем малки да се възпитават във физическа активност, да се ограничават от сладки и мазни храни. 

Стресът при всички хора е голям и е свързан с покачване на кръвното налягане и поява на диабет. Но 

докато стресът не може да бъде избегнат, то начинът на хранене и физическата активност могат да бъдат регулирани.

Макар и млад, човек може да има рискови фактори. Особено ако е и фамилно обременен. Тези рискови фактори трябва да се търсят. За целта много важни са ежегодните контролни прегледи. Прави ми впечатление, че има хора, които сами търсят да си правят изследвания два пъти годишно, но те са единици. Като цяло тази първична профилактика масово се пренебрегва.

 
Връзката между доболничната и болничната помощ също е много важна за пациентите. Питам един симпатичен дядо на 89 години защо не е дошъл веднага, след като е получил инсулта предния ден, а той отговаря, че е чакал личния лекар да му даде направление… Не мога да си представя, че хората не знаят, че има 24 часа на тяхно разположение спешно приемно отделение и няма болен, който да е върнат от там, когато е имал нужда от медицинска помощ. Хората наистина трябва да бъдат информирани…

Що се отнася до нея самата, проф. Андонова сподели, че от малка мечтае да стане лекар…

Действително работя работата си с огромно желание. От друга страна като преподавател и ръководител на клиника, където имам десет специализанти, с огромно желание искам да науча това младо поколение на всичко онова, което зная.

Самата аз до ден днешен продължавам да имам прекрасни взаимоотношения с моите преподаватели, чуваме се, дискутираме проблеми… Смятам, че човек трябва да уважава учителите си и всичко онова, което съм научила от тях, както и моя опит, натрупан през годините, искам да предам на тези млади хора. Трябва да има приемственост. 

Понякога дори си мисля, че когато остарея, ако получа някаква симптоматика, отново

те ще са тези, които ще ме лекуват, и бих искала да го правят така, както аз лекувам сега хората.

За целта трябва да бъдат обучени и съм обнадеждена, защото виждам у тях стремежа, като и при мен на тяхната възраст, да се развият и да се докажат. 

Има и такива, които искат да работят в научната дейност. Тях се старая да привлека в европейските научни дружества, чийто член съм, за да имат поглед как се работи на различни нива. Прави ми впечатление, че тези млади бъдещи специалисти, които посещават международните европейски форуми, създават връзки с млади лекари от други страни. Сега това е лесно и посредством социалните мрежи, където споделят информация, и това е много важно, защото по този начин придобиват самочувствие, че това, което се прави тук, при нас, се практикува и в европейските болници. Виждат, че това, което ние предлагаме на нашите болни, навсякъде е едно и също. Младите са бъдещето, те са креативното мислене. 

Помня много случаи от моята практика. Помня тези, които благодарение на общите усилия на екипа, който е бил неотлъчно до тях, са се оправили. Помня и онези, които въпреки всичко направено са си отишли…

За да бъде лекарят обективен, той трябва да бъде дистанциран от болния, но в същото време да умее да му вдъхне надежда. Защото 

най-важното нещо за пациента, дори и при най-тежкия случай, е добрата приказка.

За пациент с метастази например е много важен начинът, по който му се съобщава диагнозата. Преди всичко трябва да му се обясни, че има възможност веднага да бъде представен на комисия и да започне терапия. По този начин освен диагнозата, която не е никак лека, му се предлага и възможност как това препятствие да бъде преодоляно и този човек се чувства удовлетворен. 

Работата ни е изключително екипна. Цялостно трябва да бъде обгрижването на пациентите. Към това се стремим и така обучаваме екипите. Всеки да знае във всеки един момент какво да направи. В това се състои качеството на работата. И виждайки резултата, сме мотивирани да продължим.

Връщаме пациента в семейството му и това за нас е движещо.

Смъртността от инсулти в световен мащаб е голяма и ние се стремим да намалим тази смъртност. Успяваме. А най-голямото признание за всеки един лекар е, когато тръгвайки си от клиниката, пациентът каже: Благодаря!

В личен план се трогвам най-дълбоко, когато моето дете ми каже, че много ме обича…

И в живота, и в работата си съм емоционална. Не спестявам похвалите, но не спестявам и критиките на хората, които ръководя и с които работя. Не ги спестявам и на хората, които обичам у дома. Открита съм. Смятам, че когато човек е открит, печели повече. 

Оскъдното свободно време, което ми остава извън работната и научната ми дейност, посвещавам на моето семейство – съпруга ми и детето. Макар и малко, времето прекарано с тях ме зарежда. Така успявам да се преборя със стреса, който съпътства работата ми. Отпочивам си с любимите ми хора и благодарение на това не губя баланса, а това е най-важното за мен. 

По време на работа не гледам часовник.

Това, че е станало 16 ч., не означава да бъда с облеклото си за тръгване. Работя, докато има нещо, което трябва да се свърши за деня. По същия начин обучавам и младите бъдещи лекари. Обнадеждена съм, че всички те, освен че са невероятни, искат и са мотивирани да останат да работят тук. Работата ни е много тежка, но екипите и от сестрите, и от лекарите работят като едно цяло. Поне от 2 години насам нямам напуснал човек. И още като обучаващи се студенти бъдещите лекари имат желание да се присъединят към тези екипи… 

Когато аз се обучавах преди години, всичко беше само на книга. И когато завърших през 1996 г. и започнах веднага работа в един спешен кабинет, в първите месеци ходех навсякъде с учебника. Не бях виждала и не бях пипала болен. Имах страх коя линейка какво ще донесе… 

От друга страна така човек се калява, особено когато е сам. 

Сега студентите имат възможност още докато се обучават, реално да навлязат в практиката. Излизайки от университета, вече имат придобито самочувствие за това, че са работили с болни и могат да се оправят, което е уникален напредък. 

Чест е за мен, че работя в тази болница и в този университет. Виждайки как се променят нещата при нас през годините, мога да кажа, че ако действително така малко по малко се променят нещата и в национален мащаб, държавата ни ще успее. И се надявам, гледайки тези млади хора при нас, това действително да се случи.  

Желанието трябва да не спира и да не се огъваме от трудностите.

И аз съм имала много трудности и спънки през годините, но когато човек не се огъва и когато е убеден в това, което прави, и когато вижда подкрепата, без която не може, на ръководството, на колегите си, на семейството, нещата вървят. 

Само така се стига до успелия център, успялата клиника и успелите хора, работещи там.

МАРИАНА СТОЙКОВА