IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 16°
Живот
09:05 | 13 март 2018
Обновен: 06:20 | 27 март 2024

Непознатата история: Живот като легенда, изцяло отдаден на България

Донка Ушлинова, завършила земния си път във Варна, е единствената българка, удостоена с четири ордена „За храброст“

По материала работи: Слав Велев
ПОРТРЕТ В ЧЕТНИЧЕСКА УНИФОРМА НА ДОНКА УШЛИНОВА – Комитката, участничка в Илинденско-Преображенското въстание (Варненска дигитална библиотека).

Нисичка, мургава, но със страхотно изразителни очи и вътрешен огън, който привличал като магнит, била първата жена у нас с воински чин и единствената в България, удостоена с четири ордена „За храброст“, боркинята Донка Ушлинова. И макар животът на тази смела жена да е достоен за вдъхновение на поколения българи, никой от големите ни автори не го е описал в произведенията си и тя не става известна като баба Илийца или Райна Княгиня. Още по-жалко е, че срещу името на Донка Комитката днес в Уикипедия някой неизвестен „автор“ я е представил освен като „българска революционерка и военен деятел“ и като „терорист“… И понеже не мога да се съглася с подобно определение за една горда българка, тясно свързана с Варна, която с оръжие в ръка се е борила да осъществи мечтата на цял един народ – да види България целокупна. А животът на Донка Ушлинова е толкова невероятен, че прилича на легенда или приказка, която си заслужава да бъде разказана.

 

ПОРТРЕТ В ЧЕТНИЧЕСКА УНИФОРМА НА ДОНКА УШЛИНОВА – Комитката, участничка в Илинденско-Преображенското въстание (Варненска дигитална библиотека).

 

 

Донка е родена на 1 декември 1885 г. в село Смилево, Битолско. Рано остава без майка и баща й решава да я омъжи едва 15-годишна за Ставре Христов Ушлинов от съседното село Лера, който веднага след сватбата оставил младата си булка сама и тръгнал на гурбет в чужбина.

 

Лера било китно село (съществува и днес), разположено в Битолската кааза, нахия Гяваткол на Османската империя, в подножието на Пелистер планина. В него имало около 200 къщи, от които само 80 били български, а останалите турски. Българите живеели сравнително уредено, имали си своя църква и училище, но били подложени на постоянен тормоз от местните турски дерибеи (самовластен турски управник – б.а.). Най-страховит е Реджеп Салиев, известен с прозвището си Джелеп Реджо (Джелеп   (тур. сеlер, от араб. ğelep - отвеждам, откарвам)  -  категория население в Османската империя, натоварено от XV в. с доставка на добитък (най-често овце и кози) за продоволствие на големите градове в империята и на армията – б.а.). Реджо ходел навсякъде въоръжен, охраняван от свои хора, също въоръжени „до зъби“.

 

Местните моми и млади жени не смеели да излязат на улицата, за да не срещнат Реджеп. А най-много от домогванията му страдала 18-годишната Сребра Домазетова, която въпреки неговите закани и заплахи към семейството ѝ се омъжила за изгората си Апостол Илиев Ушлинов – братовчед на съпруга на Донка.

 

Сватбата не само не угасила мераците на турчина към Сребра, но му дала повод да обърне внимание и на хубавата й млада етърва - Донка, чийто мъж бил на гурбет в Цариград. Свирепият Реджеп ага на всяка цена искал да завлече в харема си двете млади жени и да ги потурчи.

 

 

АПОСТОЛ И СРЕБРА УШЛИНОВА с децата си във Варна.

 

Скоро положението им станало нетърпимо

 

Невъздържаният бей не ги оставял намира. Българите се обърнали към местните турски власти с молба да озаптят Реджо, но това се оказало напразно. Озлобеният Реджеп и хората му заловили Апостол и му нанесли жесток побой. Освободили го при условие да се откаже от Сребра и тя, заедно с етърва си Донка, да отидат в харема на Джелепа.

 

След като се прибрал Апостол и чули условието на бея, Донка и Сребра решили да убият насилника, това бил единственият начин да се спасят от тормоза и унижението. Направили хитър план, в който била посветена само майката на Сребра – Петра Димова, живееща в същото село.

 

През август 1902 г. пуснали слух в селото, че Апостол е изпъдил Сребра и тя се е прибрала в къщата на майка си. Тържествуващ, Джелеп Реджо веднага изпратил хора да предупредят Петра, че с добро или лошо ще вземе дъщеря й в харема си. Майката отишла при него и му казала, че е съгласна Донка и Сребра да влязат в харема при условие да остави семейството на намира и да не ги тормози вече. Помолила бея да отиде някоя нощ тайно да вземе младите жени, за да не се разчуе из селото.

 

Джелеп Реджо се зарадвал и заръчал на Петра да събере Донка и Сребра още на следващата вечер, а той сам щял да мине да ги вземе, без да узнае никой.

 

Нищо неподозиращият бей пристигнал в дома на Петра и се настанил удобно, да се порадва на бъдещите си ханъми. В това време Апостол пристъпил тихо зад гърба му и му надянал въже на врата. Сребра го ударила с бухалка за пране през коленете, а Донка с тесла през ръцете. Безпомощен, беят започнал да се мята и да се моли за живота си. Но тримата били безпощадни – Апостол затегнал примката, а жените дърпали краката му, докато насилникът не издъхнал. Замъкнали тялото до християнските гробища и го заровили в предварително изкопан гроб.

 

 

Властите дълго търсили изчезналия, започнали обиски и арести. Под особено подозрение било семейството на Ушлинови, тъй като всички знаели за проблемите им с Реджеп ага. Тримата обаче успели да избягат и хванали гората. Осъдени били задочно на строг тъмничен затвор, а присъдата им останала в сила и след Илинденското въстание.

 

След бягството си Донка и Сребра отишли при войводата Славейко Арсов, който ги приел в четата си.

 

Така те станали първите жени  комитки и се включили в борбата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация срещу османското господство в Македония. Настоявали да бъдат третирани наравно с мъжете четници. Обличали се в мъжки дрехи, учели се да стрелят с пушка и револвер.

 

Оттук започнал другият живот на Донка Комитката

 

Смелата българка взела участие в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Бойното й кръщение започнало още в първия ден на въстанието, 20 юли, когато участвала в боя за град Ресен. Безстрашно се хвърлила  в боевете в Демирхисарско и Прилеп, а след потушаването на въстанието под командването на Борис Сарафов оцелелите комити се изтеглили на североизток през Белград към майка България.

 

От София Донка заминала за Варна, където вече бил нейният съпруг Ставре Ушлинов. Двамата си построили дървена колиба в гората до града и започнали да произвеждат дървени въглища, за да се препитават. Но дошла 1912 г. и първата Балканска война. През октомври Донка Ставрева и съпругът й се записали доброволци в 8-а костурска дружина от македоно-одринското опълчение. Донка Комитката смело участвала в сражението при Шаркьой, след което се отворил пътят към Одринската крепост. Радостта била голяма, защото сразили модерно въоръжената  турска войска, командвана от Енвер бей, един от предводителите на младотурския преврат. В последвалата втора Балканска война Донка отново се оказала на бойната линия. За героизма си била произведена в чин ефрейтор и наградена с два ордена „За храброст“ – ІІІ и ІV степен.

 

 

ДОНКА И СТАВРИ УШЛИНОВИ в 60-и пехотен полк.

 

Едва се завърнали към цивилния живот във Варна,

 

когато през лятото на 1914 г. пламнал големият пожар на Първата световна война. Обявена била всеобща мобилизация и българската армия достигнала 877 000 души. Донка не се поколебала и веднага заминала за Плевен, където се записала доброволка.

 

„Всички от гарата – пише тя, бяхме заведени на лагера и там настанени на палатки. Когато ни строиха, аз бях облечена в македонската си куртка, шапка, цървули и една лека рокля. Полковник Влахов и полковник Драганов, като се приближиха, засмени ме попитаха какво търся тук и че трябва да си ида. Ако имам някого да изпращам, то трябва да сторя това веднага и да си замина. Каква мъка изпитах в този момент. Страх ме обзе, като си помислих, че може сега да ме върнат и да не ми позволят да остана при другарите си. Помолих полковника да ме остави, защото аз исках да отида заедно с другите да се бия. В първия момент той ме помисли за луда, но впоследствие стана по-сериозен, защото съседните до мен другари му казаха, че аз и по-рано съм била във войната. След като им се обясни цялата моя дейност, те ме похвалиха, стиснаха ми ръката и ме помолиха вечерта да им бъда гост в клуба на офицерите, за да ме представят пред тях. Това ме поучуди най-напред, защото се боях, че може би ще е предлог да ме махнат и по този начин да изпратят дружината, а аз да остана в Плевен. Поблагодарих им, но отказах да отида, но след повторното настояване се съгласих и отидох. Вечерта в клуба бях предмет на най-жив разговор. Разпитваха ме за всички мои подвизи през миналото. Но въпреки всичко това ме беше страх да не би да остана в града, а другите да заминат. Полковникът ме увери, че не ще направят това. Вечерта ме покани да нощувам в тях при неговото семейство, където пак повторно трябваше да разказвам моята одисея…“ (Национален военноисторически музей (НВИМ), инв. № Х–А–1687, Архив на Донка Ставрева – б.а.)

 

Донка Ставрева заедно с мъжа си, който също е доброволец, са зачислени в 1-ви взвод, 2-ра рота на 2-ри пехотен македонски полк, който през юли 1917 г. е преименуван в 60-и пехотен полк.

 

След подготовката дивизията била прехвърлена в Кюстендил, а от там през Неготин за Конча планина. Първият бой, в който Донка Ставрева взела участие, бил при с. Войшанци. За сраженията при Яребична, Дойран, Круша планина тя била наградена с нов орден „За храброст“ – II степен. При едно разузнаване патрулът, в който участвала и Донка, заловил трима английски пленници.

 

През 1917 г. главнокомандващият на действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков при обиколка на позициите посещава и 60-и пехотен полк. Той с изненада установява, че в редиците има млада жена. След като узнал за всичките й подвизи, лично й връчил четвърти орден „За храброст“ - I степен, и заповядал на командира на полка да издаде заповед за производството й в чин младши подофицер.

 

Така Ушлинова става първата и единствена жена в България пълен кавалер на ордена  „За храброст“

 

Последният бой, в който смелата българка взела участие, бил на 29 септември 1918 г. в долината на град Струмица на линията Ново село – Мокрене. Донка била представена за производство в първи офицерски чин, но поради отстъплението това не се осъществило.

 

След демобилизацията през 1918 г. Донка и Ставре се завърнали във Варна. Народното събрание отпуснало на Донка Ставрева еднократна помощ от 10 000 лева. С тях успяват да построят малка къща в Добруджанския квартал на града. През 1924 г., когато е 39-годишна, тя ражда син Александър. Освен за него самоотвержената жена до края на живота си се грижи и за сираците от войната. Тя е член и на Варненското дружество на запасните офицери „Другарски съюз“.

 

Смелата българка, комитката Донка Ушлинова умира на 27 юни 1937 г. Ранната смърт на Донка и късното раждане на детето й за съжаление го орисват да преживее същото, което и самата тя – то остава без майка едва на 13-годишна възраст.

 

В издадения некролог на Варненското македонско женско благотворително дружество при Македонския женски съюз се казва: „Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел борец за родните идеали”.

 

В началото на 1942 г., на 55 години, от този свят си отива и Сребра – вярната й приятелка и съратничка. Която тихо, бедно и скромно е живяла във Варна заедно със съпруга си и четирите си деца.

 

МАРИЦА ГЪРДЕВА

 

Четете още:   

 

Коментари

Новини Варна