Едни от най-впечатляващите легенди за първа пролет

Някога, много отдавна Слънцето се спуснало на Земята в образа на прекрасна девойка. Искало Слънцето да види как е долу, да се поразходи, да потанцува, да се повесели … но било хванато от един зъл Змей и затворено в най-тъмните подземия на неговия дворец. Тогава птиците спрели да летят, децата забравили какво е веселие и смях, престанали да играят, а родителите им били отчаяни незнаейки откъде да намерят храна. Светът станал едно печално място изпълнено с тъга и униние. Тогава един смел момък решил да спаси Слънцето. Много дълго, дни и нощи, месеци той търсил къде е двореца на злия Змей, най накрая го открил и предизвикал Змея на двубой. Борили се дълго, нощи и дни. Смелият момък победил злия Змей. Освободил прекрасното Слънце. То се качило обратно горе на небето и осветило целия свят. Природата се съживила, хората се зарадвали, но смелият момък не могъл да види Пролетта. Неговата алена, топла кръв се стичала върху белия сняг до последната капка. Загинал смелият момък. Там където снегът се стопил се показали бели цветя – кокичета, предвестници на пролетта и новия живот.''

Друга, малко по-тъжна и философска разказва как по някое си време, някъде по света, когато върлувала почти само зима а пролетта и лятото не били още намислени имало едно село. И то като времето си, било черно, злобно и неприветливо. Никой не излизал от къщата си, не само заради студа. Всеки се страхувал от съседа си. Да не го окраде, измами или просто копира това което е направил. Всеки в това село се смятал за уникален. Затова, всички си опасвали къщите с по триста синджира. А прозорците така били опушени, че вътре не можело да влезе и малката мижава светлина на болното слънце. Само от време на време се показвало нечие око с част от лицето за да види все пак дали някой от селото не приближава отвън. Не се знаело вече кой, кой е, защото всички били еднакви. Жълти и болни. Недокоснати от слънчевата топлина и добротата. Веднъж в селото пристигнало младо, но бездомно момиче. Всички надничали тихомълком като крадци откраднали съкровище. Но никой не отворил. То чукало на всички врати една, по една. Било с дрехи на дупки. А навън студът бил по страшен от всякога. Когато се съмнало никой не могъл да стане от кревата си. Всички лежали изтръпнали и берели душа. То и небето не приличало на утро. Слънцето не било оранжево, а сиво. И така три дена се свивали в болка. И когато си помислили, че въздуха им свършва, решили все пак да разбият катинарите. Но вече нямали сила. Който успял да излезе, започнал да пада от студ. Защо даже кръвта му отказвала да го топли. Накрая няколко човека лазейки в замръзнала и изтръпнала земя, намерили трупа на момичето. Какво било учудването им, като усетили, че тялото и е топло. Свили се до нея и заплакали. В този момент тялото изчезнало и към небето се извило чудно същество в цветове. Слънцето изненадано показало лека топлина и сивият цвят станал огнен. Докато неколцината оцелели се усетят вече нямало студ и вятър. Въздухът ухаел на едно приятно очакване. А там където лежало момичето цъфнали цветя. Чисто бели и невинни, красиви. Нарекли това чудо Пролет. И решили да бъдат малко по-добри, за да я запазят!

Кокичетата са първият признак, че Пролетта чука на вратата. Според някои предания, когато Адам и Ева били изгонени от Рая, валяло сняг. Ева била не само отчаяна, че по нейна вина напуснали цветущите Божии градини, където царува вечна пролет, но страдала от жестокия мраз. За да й вдъхнат кураж, няколко снежинки се превърнали в деликатни бели цветя. Кокичето станало цвете на надеждата. То напомня, че след изпитанията идват по-добри дни, а след суровата зима — ласката на пролетните дни.

Още една древна легенда разказва за трогателната история на младия овчар Крокус (Crocus - това е латинското име на цветето минзухар). Докато пасял овцете си в гората, един ден добродушният момък срещнал чудно красивата нимфа Смилакс. Още щом я зърнал, сърцето на младия Крокус трепнало и той лудо се влюбил в нея. Красавицата също не останала равнодушна към младежа, тя отвърнала на чувствата му с взаимност и двамата станали неразделни. Невижданата до тогава любов, която пламнала между простосмъртния момък и божествената девойка, изумила със своята сила боговете. Впечатлени от искрените чувства на двамата влюбени, те решили да ги съберат завинаги и превърнали момичето в неувяхващ вечнозелен тис, а Крокус – в прекрасно растение, което цъфти и пролет, и есен, за да може да бъде по-често със своята любима...