След 43 години граничари развяха отново „Знамето на честта“ край Варна

Отряд войници от „Гранични войски“ са охранявали българската граница на 11-а застава до село Сливарово край Малко Търново през далечната 1974 г.  „Птиче не можеше да прехвръкне“, с гордост заявяват граничарите от поделение „Градина“, които 43 години по-късно продължават да наричат себе си „момчета“. До ден днешен ги обединява един ритуал, една традиция - едно знаме. Знаме, което сами са изработили още по време на службата си.

За тях то е светиня - „Знамето на честта!“

Ритуалът, който сами са си създали, събира тези „момчета“ всяка година в различни краища на страната - Каварна, Добрич, Шумен, Търново, Попово, Варна, Бургас,Тервел, Търговище, Горна Оряховица, Староселци, Медовина...

И ДО ДНЕС СА КАТО едно семейство.

Тяхна традиция е в продължение на една година това знаме да бъде пазено у един от тях. Така се редуват, откакто са се уволнили. Веднъж годишно се събират около светинята, за да бъде предадена тържествено в ръцете на следващия.

Тази година граничарите се събраха край Варна, тъй като знаменосецът бе варненец.

„Събираме се всяка година. В първите години, след като се уволнихме, бяхме сами. След това един по един се задомихме и започнахме да се събираме със съпругите. Който вземе знамето за съхранение, той организира следващото събиране. Когато е у мен, знамето винаги е на видно място у дома, всички се чудят как толкова години сме успели да го опазим“, сподели Енчо Енев от Варна.

На границата той е бил водач на кучето на заставата. „Бяхме на по 19-20 години. Всеки ден заедно, 18 човека, като едно семейство. Тогава границата беше по-добре пазена!“, добавя граничарят.

Идеята за знамето възникна на заставата,

спомня си все едно е било вчера Добри Иванов от Добричко. „5-6 човека взехме да коментираме, че остават броени месеци до уволнението, как ще се разделим, дали ще се събираме… Комсомолският ни секретар Стоян предложи да направим знаме. Всички се съгласихме. Беше ред на един от нас – Гутьо Гатев от Търговище, да се прибира в отпуск. Като се върна на заставата, донесе зеления плат. След няколко дни беше мой ред да отида до родния си край  – тервелското село Сърнец. Взех плата със себе си и моята майка му уши ресните. Върнах го обратно на заставата и Стоян по време на неговата отпуска го занесе във Варна, където му извезаха надписа. Знамето беше готово!

Налагаше се да го крием  от командира

на заставата, защото не беше позволено да се правят такива неща, но то си беше наше, направихме си го за нас. И до днес, когато се съберем,  закачаме знамето на видно място, целуваме го един по един и казваме: „Заклех се!“, разказва Добри Иванов.

„Това за нас е знаме на честта. За първи път го развяхме на нашето уволнение. Тогава от радост, както го развявахме, го закачихме някъде и беше малко скъсано, но си го поддържаме! Бяхме като едно семейство на заставата. Събираме се и сме решили да продължим, докато останат двама накрая“, допълва Гутьо Гатев.

Най-важното за тези граничари е дадената дума

Обещали са си, докато са живи, да се събират. Всички до един твърдят, че през годините са станали много повече от семейство. Споделят, че и съпругите им вече не могат едни без други.

„При нас няма обиди и лоши думи. Може да осъмнем в приказки… вече 44 години… Решили сме, който остане последен, да предаде знамето на внуци и правнуци – като реликва“, казва Добри и уточнява, че трима от тях вече не са между живите и всяка година им отдават почит пред знамето с едноминутно мълчание.

Чудно за тях днес е как е възможно „цели стада бежанци да преминават през границата. Това е немарлива работа“, гневят се всички.

Птиче да хвръкне, не можеше да премине през границата незабелязано,

категоричен е Добри за времето, когато те са били там. „Недопустимо беше човек да премине през кльона (електросигнализационна система за охрана) на границата. По оградата от бодлива тел протичаше от 12- до 24-волтов ток. При опит да се премине проводниците се допираха и в граничната застава се получаваше сигнал в кой участък има нарушение. Между заставите имаше разстояние от около 3-4 км. Деляха се на ляв и десен фланг. Когато имаше задействане, апаратът отчиташе в кой фланг има нарушение. Непрекъснато обхождахме района. На всеки три часа и двата фланга се проверяваха.

До оградата имаше контролно-следова пулса (разорана ивица земя). Не можеше да се пристъпи тази ивица незабелязано. Тя се обработваше след всяка следа, оставена от животно или човек.

Граничната ивица беше осеяна с най-различни препятствия: бодлива тел, ракети, поставени на дърветата... И сега има бодлива тел, но като няма сигнализация и задействане, какво пазим?“ – недоумява бившият граничар. 

Момчетата се шегуват помежду си, че и сега са готови, ако им кажат, да отидат и да служат на същото място. Най-голяма от всичко е радостта им, че успяват да се съберат всяка година, а следващата им среща ще бъде в Шумен догодина!

МАРИАНА СТОЙКОВА