Ели Пенчева: В театъра най-важна е истината!
На сцената бих направила всичко – бих рискувала, бих преодоляла себе си и страховете си, споделя младата актриса в рубриката „Надеждите на Варна“
Публикувана: 13 Jul 2018 | 9:00

Ели Пенчева е на 21 години. Родена е във Варна. В момента изучава българска филология в Софийския университет, но кандидатства и в НАТФИЗ, специалност „Актьорство за драматичен театър”. Категорично заявява, че докато не я приемат, няма да се откаже. Да бъде на сцената, е единственото нещо, което иска. Вече шеста година е в школата на Стоян Радев и Веселина Михалкова, студио „Театър”. Както тя самата казва, има честта да работи като асистент-режисьор вече втора година.

 

- Ели, как реши, че театърът е твоето място? С какво те заплени актьорството?

- Много хора са ме питали за това. Още от първия момент, в който стъпих в театралния салон, почувствах, че това е нещото, което искам да правя. Верни са клишетата, че на сцената всяка вечер можеш да си различен човек и да изживяваш чужди животи. Само хората, които са в театъра, разбират тази емоция. Не мога да я обясня.

 

- Разкажи ми за дебюта си на сцената.

- Дебютът ми на сцената беше преди шест години в представлението на школата „Симфония 36”, в което са събрани текстове на Даниил Хармс. Много труден е за разбиране. Участвала съм и в „Бурята”, „БГ парчета”, „Ромео и Жулиета”. През август готвим премиера на представлението „Парчета любов”. В театъра имах късмета да вляза в последната година, в която се играеше „Ричард III”. Сега участвам във „Влюбеният Шекспир” като едно от момичетата. Четвъртото представление, в което излязох на сцената, беше премиерата на „Ромео и Жулиета”. В този момент спрях да чувствам притеснение. Говорих с други актьори, които ми казаха, че е това нормално. Сега пак има вълнение, но няма такава паника, както през първата година. 

 

СЦЕНА от "Ромео и Жулиета".

 

 

- Как се готвиш за една роля?

- В театъра най-важна е истината. Не трябва да има преструвки. Може би е едно от най-хубавите неща на актьорството е, че зад маската на някакъв образ показваш собствената си чувствителност. Застраховаш се с това, че всичко е игра, а всъщност това си ти самият. На сцената можеш да си изплачеш всичко, да преживееш други животи, които на теб не ти се случват. В школата репетираме цял сезон за едно представление. Изключително много ми помагат Стоян и Веси. Най-голямата ми цялостна роля беше дойката в „Ромео и Жулиета”. Беше трудна за мен, защото сама по себе си тя е човекът  живот. Сега, от гледна точка на опита, смятам, че бих подходила по друг начин към ролята.

 

СЦЕНА от "Ромео и Жулиета".

 

 

- Какво изпитваш, когато си на сцената?

- Сцената е мястото, на което се чувствам най-добре! Даже не на представление, а на репетиция да отида, всички проблеми и терзания изчезват за няколко часа… Най-хубавото чувство е да съм на сцената, не мога да го опиша. Попадам в друг свят. На сцената всичко изчезва, спира да те боли. Излизала съм болна, на антибиотици и без глас. Чувствах се много зле, но за представлението гласът дойде, хремата изчезна. После всичко се върна. Но магията се случи…

 

СЦЕНА от "Влюбеният Шекспир".

 

 

- Какво ти дава работата със Стоян Радев и Веселина Михалкова?

- Спомням си деня, в който Веси ме попита: „Имаш ли нещо против да влезеш в представлението на мястото на едно момиче?”. Аз, разбира се, реагирах: „Как така да имам против!?”. Една от любимите ми сцени в „Ричард III” беше към финала, когато трябваше да остана с тях двамата на сцената (бел. ред. - с Веселина Михалкова и Стоян Радев). Чувствах се невероятно. Стоян е много забавен и смешен в представления, които позволяват импровизации, като например във „Влюбеният Шекспир”, където винаги се случва нещо различно и непредвидено и трябва да се реагира на момента. Трудно ми е да не се смея, когато той е наблизо. Оставаш без дъх, когато те погледне. Мисля, че от него и Веси съм научила всичко. Не само в театъра, а и в живота. Това, което съм в момента като личност и характер, дължа на тях. Тук, в театъра, прекарвам повече време, отколкото вкъщи. Те са моето второ семейство. 

 

 

- Кое е най-незабравимото за теб представление?

- Постановките в нашия театър ходя да гледам по много пъти. Всеки път виждам различни неща. „Фауст” на Лилия Абаджиева за мен все още е на върха. „Паметта на водата” беше моята терапия да поплача и да преосмисля много неща в живота си.  

 

- Представяш ли си живота извън сцената?

- Не! Наскоро, по време на репетиция със Стоян седнахме всички да си говорим. Имаше много нови хора, които той не познаваше. Затова ни попита  какво искаме да правим. Някои искат актьорството да е водеща част в живота им, други пък не. Да си представя живота без театър, за мен е трудно, дори невъзможно. Бих работила като каквото и да е – асистент-режисьор, гардеробиер… просто искам да съм тук! В университета учим интересна литература и произведения, на които се набляга в НАТФИЗ. Специалността ми помага, но не се виждам като учителка. 

 

СЦЕНА от "Бурята".

 

 

- Мислиш ли, че театърът дава отговор на различни човешки въпроси?

- Някой беше казал, че театърът задава въпроси, а не отговаря. На мен ми помага да размишлявам по теми, които ме притесняват. Възможно е да ти даде търсения отговор, но мисля, че човек сам трябва да стигне до него. 

 

- Актьор се раждаш или се учиш да станеш?

- Стоян и Веси вярват, че талантът или го имаш, или не. Мисля, че 97 процента са работа, останалите 3 са талант. Дори да имаш дарба и се отдадеш на актьорството, без да полагаш усилия, след време това спира да дава резултат. Денонощната работа в театъра и самоусъвършенстването винаги носи успех. 

 

- Над какво работиш в момента?

- Работя върху себе си. Опитвам се да гледам по друг начин на живота. Има много неща, които ме ядосват и дразнят. Постоянно повтарям на приятелите ми да променят това, което не им харесва. Самата аз обаче нямам идея как да започна тази промяна за себе си. На моменти реагирам доста импулсивно, но пък човек цял живот се учи…

 

СЦЕНА ОТ "СИМФОНИЯ №36"

 

 

- Разкажи ми за предизвикателството да си асистент-режисьор.

- Много тежко и отговорно е да си асистент-режисьор. Веси ми се обади, че едното момиче напуска и спешно й трябва някой. Голяма чест за мен бе, че ми се довериха. Близо две години вече съм асистент- режисьор. Имах привилегията и чудото да се срещна с едни от най-добрите и най-забележителните режисьори в България за мен. Успях да разбера, че работата по едно представление няма абсолютно нищо общо с работата по друго, макар и в двете да участват едни и същи хора.

 

- Какво е важно един актьор да се стреми да постига на сцената?

- Осъзнах, че е много просто да бъдеш и да съществуваш. Имаме такова упражнение, в което трябваше да стоиш, докато те гледат хора. Няма правилно и грешно, просто трябва да бъдеш… Актьорът на сцената трябва да е истински, да не лъже. Много хора обсъждат плакането на сцената и пред камера. Според мен, ако не усетиш отвътре, че трябва да се разплачеш, то не трябва да го правиш. Да, можеш да напрегнеш очите си или да гледаш в някой прожектор, но не трябва да е така. 

 

- Коя роля мечтаеш да изиграеш?

- Няма роля, която мечтая да изиграя. Във всичко бих се превъплътила. И малки роли на  слугини, които нямат текст, и мъжки роли бих искала да изиграя. Всичко. Не мисля, че има роля, която не бих изживяла. На сцената бих направила всичко. Бих рискувала, бих преодоляла себе си и страховете си. Надявам се и занапред да не се променя от тази гледна точка. 

 

- Кое е най-голямото предизвикателство за един млад актьор в България?

- В НАТФИЗ всяка година завършват 40 актьори за драматичен и още около 20 за куклен театър. Разбира се, има още няколко университета, от които излизат млади талантливи хора. Някои от тях успяват да се реализират като актьори, други сменят сферата. Проблем е, че много от театрите не правят кастинги. Тук, във Варна, обаче се организират. Има много безработни хора. Някои от тях продължават да опитват в България, други заминават в чужбина. Последната година в академията минава в страх дали ще получиш покана да играеш в някой театър.

 

СЦЕНА от "БГ парчета". 

 

 

- Къде има повече театър - на сцената или в живота?

- Иска ми се да отговоря, че повече театър има на сцената. Истината е обаче, че в живота май надделява. В един момент човек се загубва под всички маски, които слага пред обществото, в различните кръгове от хора. Реално… показваш същността си, когато останеш сам със себе си. 

 

- Какво те вдъхновява?

- Вдъхновяват ме хубавите представления, добрата работа на актьорите и моите приятели от школата. Била съм свидетел обаче и на неприятни случки. Някои от тях са играли болни. В такива ситуации много хора са ме съветвали: „Замисли се. Изобщо не се занимавай с това. Гледай си филологията”. Аз обаче усещам, че мястото ми е тук. 

 

- Би ли се снимала в киното?

- Да, интересно ми е. Доколкото знам обаче, там е много по-различно от театъра. Дори самото ти стоене пред камера трябва да е много по-убрано. Мисля, че би ми било трудно. Предпочитам театъра. Не ми е толкова важно да пробия на големия екран.

 

- Кой е актьорът, чиято работа те впечатлява?

- Работата на целия варненски театър ме впечатлява - от най-младите и неопитните до доайените. Мерил Стрийп е човекът,  който може всичко и го прави. Вдъхновяват ме саможертвите, които прави за ролите си. Тя ми е стимул - казвам си, щом тя може и аз мога. 

 

СЦЕНА от "Ричард III".

 

 

- Имаш ли други страсти освен театъра? 

- Не ми остава време напоследък. Седем години съм се занимавала със спортни танци, до четвърти клас изучавах изобразително изкуство, също така съм пяла. Благодарна съм на семейството си, което ме насочи към изкуствата. В началото се дърпах, защото исках събота и неделя да си почина, а не да ставам рано за тренировки. Сега, като погледна назад, съм изключително радостна, че точно така се е случило. 

 

- Какво си пожелаваш оттук нататък?
- Пожелавам си вселената да ме чува, когато й говоря. Искам да вляза в НАТФИЗ. Искам да съм на сцена. Не ми стигат изявите в школата. Искам постоянно да го правя. Разочаровам се, когато разни неща не се случат, ядосвам се. След това гледам да се съвзема бързо. Постоянно си припомням, че всяко нещо се случва с причина и така е трябвало да бъде.

 

ИЛИЯНА МИТАКОВА

 

Коментари ( 0 )