Виктор Захарченко, ръководител на Кубанския казашки хор: Мечтая един ден да пеем в храма заедно с българите
Публикувана: 23 Apr 2019 | 13:21

 

Виктор Захарченко е легенда на руската музикална сцена. Наскоро навърши 81 години, а от 41 ръководи прочутия Кубански казашки хор, с който изнася концерти по целия свят. Изследовател и събирач на казашкия фолклор, композитор, ментор, вдъхновител на музикантите от ансамбъла.

 

 

 

През юни проф. Захарченко лично ще предвожда Кубанския казашки хор по време на турнето му в България. Хорът ще посети София, Пловдив, Варна, Търново и Бургас.

 

 

- Как открихте света на музиката? Кога осъзнахте, че един ден ще бъдете част от световната музикална сцена?

 

- Роден съм и съм живял цели 18 години в най-забутаната провинция, забравена от Бога, където нямаше нито ток, нито радио. Роден съм в предвоенното време. Започна войната, нашето село  попадна под немската окупация. Разбрал съм какво е глад, студ, война и всички нещастия и трагедии. Именно тогава за пръв път и чух някаква музика. При нас имаше много немци и те имаха хармоника. Като деца ни беше интересно и излизахме от време на време да видим как се крият войниците в окопите, как всичко наоколо гори. Един ден немците събраха от хората покъщнината и я запалиха. Брат ми, който беше на 13 години, видял в тази купчина хармониката и я донесе вкъщи. Никога преди не бях виждал такова нещо. Взех хармониката в ръце.  От лявата страна подбрах ниските тонове и започнах да свиря. Бях едва на 3 години. Майка ми чу и се изуми – момченце, което никога не е виждало музикален инструмент, да свири готови акорди! Тогава тя казала „Сигурно това дете ще умре. Това е невъзможно!”. 

Още тогава музиката ме грабна и някакси ме докосна. 18 години съм слушал само народно пеене. Мен ме възпита детството, юношеството. Когато бях на 18 години се преместих в Краснодар и за първи път видях град. Самоук съм на акордеон, свирил съм по сватби, сам съм композирал музика.

 

 

 

- Каква е историята Ви с писмото до Сталин?

 

- През 1945 г. в пети клас писах писмо на Сталин. При нас на село веднъж месечно идваха с прожекции на филми. Веднъж ни прожектираха италиански филм „Прелюдия на славата”, където едно 10-годишно момченце дирижираше цял оркестър. После показаха съветския филм „Здравей, Москва” за друго момче, което свири на акордеон. И изведнъж така ми се прищя и аз да свиря на акордеон и да стана артист.  Тогава собственоръчно написах писмо до Сталин, че на село нямаме нито радио, нито кръжоци в училище. Написах на Сталин, че искам да бъда музикант, да бъда композитор, да бъда артист. Изписах цяла училищна тетрадка и я изпратих по пощата. В отговор след два месеца дойде голяма областна комисия, за да видят кое е това дете, написало писмо до самия Сталин! Бил съм направил 36 граматически грешки – опозорил съм бил селото, Кубанския край. Започнаха да ми се подиграват с думите „Хей, композиторчето”. Бях пети клас и заради тези дрязги престанах да ходя на училище. Новият директор, обаче, дойде да ме убеждава, че трябва да се ходи на училище, че ще купят акордеон и той самият ще ме учи. Това беше моята основна консерватория, а после Господ Бог ми изпрати такива учители, изключителни преподаватели, за които аз не съм достоен.

 

 

- Вие сте дълбоко вярващ човек. Какво Ви носи вярата?

 

- Господ Бог бе толкова милостив към мен, че от рожденият ми ден до ден днешен ми дава необходимото. Съдбата ми е предначертана много успешно. На 14 октомври празнуваме Покров на Света Богородица и точно в този ден аз започнах да работя в Кубански казашки хор. И самият Кубански военен певчески хор, който сега е преименован в Кубански Казашки хор,  и той е създаден на 14 октомври по нов стил – на Покров Богородичен. Както виждате, всичко е предначертано. Затова всичко ще ни се получи! Защото Кубанския казашки хор е необходим на хората. Зрителите на нашите концерти се радват, получават естетическо задоволство. Но припомням, че ние сме си излели сълзите, и нас ни слушат със сълзи на очи, тъй като ние имаме много духовни песни, имаме песни със съдържание, имаме и лирически песни.

 

И до ден днешен пеем в храма. От 1996 година ние започнахме да пеем в храма. Със специален указ на губернатора се явяваме правоприемници на Кубанския военен певчески църковен хор. Затова освен казашки песни, много народни песни, пеем и духовна музика. Участваме в божествените литургии в храма „Христос Спасител” в столицата. В Донския Манастир в Москва сме пели много пъти, пели сме в катедралния събор в Рига, в катедралния събор в Белград, в Ташкент и в много други. Мисля, че един ден ще пеем и в храма заедно с българите! Това е моя мечта!

 

 

- Има ли разлика дали пеете в църковен храм или пред политически лидери?

 

- Сценичните трибуни са най-различни. Храмът е молитвен дом. На Божи гроб дори изпяхме „Богородице, Дево”. Беше страшна жега – 44 градуса. Поклонихме се на камъка, където е лежал разпънатият Христос, докоснахме го с челата си. Там по това време имаше монаси, които знаеха кои сме и какво е Кубанският казашки хор. Беше много вълнуващо!

 

Нявсякъде сме били! Преди 15 - 20 години в Германия пяхме пред Владимир Путин и Шрьодер. Помолиха ни да изпълним „Сбогуването на славянката”. Тогава изпълнихме и една известна немска песен на немски език. Шрьодер остана изумен, че ние сме изпяли немска песен и то на неговия роден хановерски диалект. Ние изобщо не знаехме за това. Така че, пеем песни на съответния език. И в този репертоар ще включим и България.

 

- Ние и вие, руснаците, научихме ли си урока по история?

 

- Еднозначно ще ви отговоря – не. Но за голяма радост, не всичко е забравено. Има хора, които няма да забравят историята при никакви обстоятелтва. Тя се дължи на тях. Достоевски има такава мисъл: „Ако на Земята остане един човек, който е православен, значи вярата е жива!”. Дори един човек да остане на тази земя, той ще помни. Паметта е всичко. Ние сме живи дотогава, докато ни помнят.

 

Снимки: Оля Ал-Ахмед

 

 

Коментари ( 0 )