Йордан Караджов: В музиката съм вложил цялото си сърце и хората го разбират!

Фронтменът на група „Сигнал“ Йордан Караджов е сред най-обичаните изпълнители и музиканти в България. Няма българин, който да не знае поне една песен на „Сигнал“ – „Да те жадувам“, „Сляп ден“, „Между ад и рай“, „Може би“, „Сбогом“, „Съжалявам“, „В друго време, в друг свят“, „Зелени сигнали“, „Вечен кръстопът“, и да не си е припявал поне веднъж: „Весели момичета, момчета на 20 години, от нас зависи днес светът – да бъдат просторите сини!“. Йордан Караджов е известен с невероятните си импровизации на сцената и, както сам казва – никога не изпълнява една песен по един и същ начин!

- На всеки концерт на „Сигнал“, на който съм присъствала, виждам как цялата публика пее вашите песни, какво е чувството в такъв момент?
- Чувство на гордост преди всичко... За тези 37 години, в които сме на сцената със „Сигнал“, сме се доказали и съхранили - нещо, което много малко групи успяха да направят. Още повече, че нашето музикално дълголетие е съвсем истинско, тъй като до ден днешен не сме спирали да работим. Възнаграждава се и старанието ни да поддържаме популярността на нашите песни. Всеки концерт на „Сигнал“ протича по един и същ начин – имаме щастието публиката да пее с нас от първата до последната песен.
- Забелязвам, че публиката пее и по-лиричните ви песни, което не е много обичайно?
- В рока баладите са по-лесни за възприемане като музика. Една балада трябва да е с много силен текст, за да може да докосне сърцето на слушателя. За наша много голяма радост владеем публиката си с лекота, защото тя е влязла в залата не случайно, а точно заради нас, защото ни харесва и иска да чуе любимата си песен, която е заобичала през годините.
- Понякога имате и самостоятелни участия, не Ви ли липсват музикантите от „Сигнал“ в такива случаи?
- Не бих казал, тъй като това са доста спорадични участия на фона на всичко, което правим заедно с групата.
- Какво съхрани „Сигнал“ през всичките тези години?
- Преди всичко любовта към музиката, любовта към работата. Ние изпитваме уникално удоволствие, когато сме на сцената. Правили сме и немалко компромиси помежду си, но те не са били за нещо важно и не са изисквали големи усилия от страна и на четирима ни, не са били тежки компромиси. Ние сме изключително приятелски настроени един към друг, нямаме проблеми помежду си.
- Публиката ви е вярна, но и вие сте й верни, държите на стила си през годините!
- Така е, ние нямаме право да сменяме стила! Ако вземем пример и от световни имена в рока, те не се интересуват, че някой иска да слуша RnB или някой друг стил. Както те, така и ние не сме изменили на стила си и никога няма да го направим!
- Песните на „Сигнал“ са изцяло на български. Защо е важно в България да се пее на български?
- Това е родният ни език, майчиният ни език! Има по-млади колеги, които се стремят да пеят на английски, но този език е за извън границите на България, тъй като до голяма степен е международен, и никой няма да ни разбере, ако пеем на български навън. Но тук е много важно да пеем на нашия си език. Едно е да кажеш силни думи на български, те веднага стигат до сърцето на слушателя, друго е да ги кажеш на чужд език – те винаги ще звучат хладно и дистанцирано, неубедително.
- А младите хора защо предпочитат да пеят на английски, по-трудно ли им е на български?
- На български е много трудно да се пее! На английски е по-лесно, но отново зависи доколко можеш да го произнасяш по възможно най-истинския начин. Почти няма хора, които да го говорят правилно, без акцент.
- Аз много харесвам импровизациите, които правите на сцената. Смятате ли, че това е едно от нещата, с които печелите почитатели?
- При всички положения! Самите ние изпитваме огромно удоволствие от тези импровизации и се гордеем, че можем да ги правим. На всеки концерт едно и също парче можем да го свирим по съвършено различен начин. Това значи, че сме достигнали едно музикално ниво, което изисква много време, много кураж и, разбира се, много опит и рутина, които обаче не са на първо място, защото ако залагаш само на тях, нещата няма да са толкова истински. Всичко, което правим, е от душа и сърце и хората го разбират много бързо!
- Всъщност това е истината, която носи пеенето на живо! Вие го правите винаги и хората го усещат  - точно затова ви обичат и са ви верни, защото и вие не ги подвеждате!
- Така е!
- А какво е нивото на рок музиката в България според Вас?
- Не знам дали мога да коментирам този въпрос. Ние се интересуваме от нашето моментно ниво, следим реакцията на нашите почитатели към музиката ни и успяваме да се нагаждаме спрямо техните очаквания. В една малка държава, с мъртъв музикален пазар, да поддържаш интерес 37 години, е мисия и геройство!
- Какво ново около групата?
- Продължаваме с турнетата – преди месец се върнахме от Западна Европа, имахме 4 концерта в Германия, във Виена, в Люксембург и в Брюксел. Всичките изяви бяха пред наши сънародници. Турнето беше уникално, премина при много голям успех! Миналата и по-миналата година направихме две поредни турнета в САЩ от порядъка на по месец, месец и половина, които също бяха много успешни. На групата й предстои единствено свирене и нищо повече, това е, което искаме!
- А в България как ви приема публиката, тук също правите турнета?
- Ние не спираме да правим концерти през цялата година. Навсякъде ни се радват и ни приемат много добре!
- Имате ли почитатели, които идват традиционно на вашите изяви, които пътуват заедно с вас по градовете?
- Има! Това много ни радва! Когато притежаваш такива хора, те палят и свои приятели, свои близки за музиката на „Сигнал“, възпитават децата си с нашите песни. На концертите ни идват много млади хора, дори и деца, които знаят текстовете и пеят с нас. Това е факт, с който можем само да се гордеем!
- Как се насочихте към музиката всъщност?
- Може би съвсем случайно, въпреки че хората казват, че няма случайни неща, а всичко е предопределено... Моята баба ми купи китара, бях в пети клас и постепенно започнах да се уча да свиря. Първите акорди ми показа моят баща, който също свиреше на китара. След това продължих сам... Аз съм самоук, нямам музикално образование, което не мисля, че ми пречи или е някакъв недостатък. Според мен дори и да имаш музикално образование, ако не носиш музиката в душата и сърцето си, няма никакво значение, че можеш да четеш ноти. И така постепенно навлязох в музиката... Първо в група „Кенари“, после в „Златни струни“ и от 1978 г. до ден днешен съм в „Сигнал“.
- Насърчихте ли Лора да поеме по Вашия път, като знаете, че той никак не е лесен?
- Лора сама тръгна по музикантския път. Не съм й давал почти никакви съвети. Тя е много мъжко момиче и един ден ми каза: „Татко, не искам никакви съвети от теб, защото знам, че ти си постигнал всичко сам, искам и аз така, да опитам трудния път!“. Това е прекрасно! Въпреки че е чудесна млада дама, тя има мъжки характер. А аз не съм от бащите, които биха казали – а, не – никога няма да се занимаваш с музика! Всеки човек има право да избира това, с което да се занимава, и да управлява своите интереси.
- Тя твори в по-различен от Вашия стил...
- Естествено! И така трябва да е, все пак имаме разлика от 30 години – нейното съвремие е едно, моето друго – аз съм тръгнал с рок-енд-рол, тя  се развива в RnB.
- Най-новият член на семейството с какво Ви промени и обогати?
- Изкачи ме на съвсем нови висини на щастието, уникално бебе! Аз вече знаех какво е чувството да имаш внуче, имам още една внучка на 4 години, дъщеря на сина ми. Когато се появи и Алиса, дъщерята на Лора, щастието за мен стана още по-голямо. Това е най-хубавото нещо, което може да се случи на един човек!
- След толкова песни за силни чувства, които сте изпели – за любов, за раздяла, какво е всъщност за Вас любовта?
- Като за всеки човек... Може би най-изконното, най-чистото, най-искреното чувство. Хубаво е, ако една любов среща възможно най-малкото съпротивление. Прекрасно е човек да изпитва любовта. Но знаем, че има и нещастни любови. Ние пеем и за щастливата любов, и за нещастната. От самото начало сме заложили тази тема в музиката, която правим, и така ще продължим, защото виждаме, че публиката харесва подобни песни. По някакъв начин чрез тези текстове се доближаваме до хората, до това, което са преживели. Любовта е това, което ни свързва!
Полина Петрова
снимка Пламен Гутинов