Радко Мурзов: Хората понякога са толкова заслепени, че не виждат очевидното

Едно тайнствено спокойствие идва от него. Първото, което бих си помислила за Радко Мурзов, ако не знаех нищо за него, щеше да бъде, че това е човек на изкуството, който при всички положения общува с деца непрекъснато. Благина, овладяност и здрава почва под краката – това е усещането за него преди разговора. Тъкмо беше приключила изложбата му в галерия „Графит“. Само след няколко месеца неговата школа за деца ще чукне 45 години. Когато дойде време, ще гръмнем шампанско. По пътя към празника обаче този фин търсач на красивото е израствал с всяка мазка на четката, с всяко изпълнено платно, с много творчески радости и тревоги.

- Около 2008 г., когато ни застигна поредната икономическа криза, сякаш меч съсече и художническия бранш. Забелязва ли се вече съживяване?

- Не. Определено. Купуват се по-евтини неща, до 500 лв. Но с процента, който си удържат галериите, не остава нищо за твореца. Остават ни около 350 - 400 лв. Лично аз не продавам картина за по-малко от 200 лв. Само себестойността на една творба е около 100 лв. Трябва да ценим труда си все пак.

- Какво Ви вдъхновява?

- Аз съм професионалист и следвам максимата, че апетитът идва с яденето. Имам закалка. На мен непрекъснато ми се работи. Този импулс, мерак да работя зареждам от природата и от децата. Знаете, аз имам детска школа вече 44 години. Догодина нашата школа по живопис става на 45 години. Ще направя една голяма ретроспективна изложба.

- Как Ви намират хората, за да разгледат творбите Ви?

- Имам ателие. Помага ми интернет. Имам сайт и страница във фейсбук.

- Как откривате самородните диаманти сред децата, които рисуват?

- Когато дойде дете, което е подражавало и прерисувало рисунка, която е видяло, веднага забелязвам. За мен е важно детето да бъде самостоятелно, да може само да си измисля композиция. Веднага се вижда дали малчуганът може да запълни листа с някакво негово преживяване, или рисува някаква бедна композиция с едно дръвче и една къщичка. Виждам дали детето има заложба. Това обаче е първата стъпка. Оттам нататък дарбата трябва да се развива. Над 3000 деца са минали през тези 44 години през школата. Имам таблица с награди на художници, които са мои възпитаници. Над 70 творци, завършили Художествената академия, са направили първите си стъпки в школата. Това са тези, които после са завършили висше художествено образование. Има и такива, които после станаха архитекти. Имам мои кадри, които сега са професионалисти и работят по света – в САЩ, Швеция, Франция, в много страни. От международни конкурси за детска рисунка имаме 90 медала и над 300 грамоти. Смея да кажа, че във Варна няма друга такава школа с толкова отличия. Макар че отличията не са толкова важни, те все пак говорят за една последователност, традиция и упорство.

- Смятате ли, че един художник непременно трябва да е минал школовка, за да е добър?

- Не е задължително. Има много примери на художници, които са без академично образование – Емил Стойчев, Енчо Пиронков, а и в световната практика – Салвадор Дали и Пикасо нямат завършено образование. Пробвали са се в различни школи, но техният талант е толкова силен, че не търпят поучение и рамки, не позволяват някой друг да бъде над тях. В нашия манталитет обаче е почти задължително да има такова образование. Ние сме научени някой да ни дава пример и подражание. Освен това самата академия (Художествената) дава много добри условия за работа. Там има модели, които един млад художник не може да си осигури. Това е скъпа услуга, която трябва да се заплаща. 

Когато аз бях в академията, получавах безплатни бои и стипендия, по-висока от първата ми работническа заплата. По времето, когато завърших, беше много трудно да останеш да живееш в София. Трябваше жителство и единственият начин един млад художник да остане, бе да започне работа в Кремиковци. Подписах договор за работа за 5 години, но не можах да издържа. Всяка сутрин трябваше да се подписвам в една тетрадка. Това бе убийствено за духа на твореца. След 8 месеца напуснах. В трудовата ми книжка пише „Уволнен“ с черна точка. Тогава започнах да работя на свободна практика, да се занимавам с деца.

- Художник къща храни ли днес?

- Да. Има такива случаи, но в общи линии е тежко. Аз съм пример, че може един творец да се справи на свободна практика. Моят приятел, писателят Иван Кьосев казва, че аз сам съм си построил комунизъм. Т. е. мога да си ръководя процеса сам и да съм свободен. Това обаче се постига с голям труд, упорство и риск. Лутал съм се много, търсил съм своя път. Завърших руска филология, разпределиха ме в едно диво село в Балкана, после – в Поморие. Имах много силен мерак да стана художник и си казах, че ще кандидатствам само един път. И стана.

- Интересна случка, свързана с пътя ви като художник?

- Когато завърших руска филология, ме разпределиха като учител в бургаското село Козичено. На учениците в междучасието давахме топка, а те играеха хоро. Там аз рисувах през цялото си свободно време. Имах трикрако столче, което ставаше на триножник. Бях много странен. Имах следния случай. Застанах пред двора на един селянин и започнах да рисувам. Забеляза ме той, че правя нещо необичайно. Започна да ме наобикаля и да се чуди как да ме заговори. Там по принцип са свенливи хора. Човекът погна едно стадо прасета към мен, за да има повод да ме заговори. Дойде и ме пита: „Ти от инженерите ли си?“. Казвам – „Не, художник съм“. Той обаче настоява: „Виж какво, момче, това, което мериш, беше моят двор. Сега е преместен по-нататък. Долу съм построил чешма, това да го отразиш в твоя чертеж“. Настоява си човечецът, че съм геодезист, и не вярва, че съм художник. Все пак погледна какво има на скицата. Аз тогава бях натуралист, рисувах буквално каквото видя. Бутна в картинката върху дървото и пита: „Какво е това?“. А то - чисто и просто – дърво. Не прилича на друго. Дотолкова понякога хората са заслепени, че не виждат очевидното.

- Слепци ли сме? Забелязваме ли винаги красотата пред очите си?

- Различно сме устроени. Но малко са хората, които търсят и намират красотата. Повечето са вглъбени в своето битие, обзети от работата, гонитбата за хляба. А тя е около нас. В едно глухарче примерно може да видиш цяла вселена. За  много хора общуването с природата не носи особена емоция. При художника е различно. Той вече я пресъздава по различни начини. Има и хора с природен усет, без образование, които улавят красотата. Моята съпруга имаше такъв усет.

- Как бихте нарисувал любовта, ако сега ви дам един лист?

- В моите картини преобладава темата за жената. Един журналист ми го каза, аз не бях забелязал. Преди години имах изложба със заглавие „Красиви жени, достолепни мъже“. Питаха ме – защо. Ами защото красотата е в младостта, а достолепието идва с възрастта, с характера. Любовта ли? Тя е многопластова, не мога да я изразя по прост начин. Има я в много мои цикли и картини, изобразена е по много начини. Например цикълът „Бели измерения“ показва любовта с една пестелива рисунка, контурна, която кореспондира с японското изкуство. В метаморфозите ми има много сцени, които показват любовта.

***

Радко Мурзов е завършил Художествената академия – специалност “Живопис” – през 1970 г. Член на СБХ – София, от 1976 г. Има 28 самостоятелни изложби в България, Германия и Гърция, както и участия в общи и колективни изложби в България, Германия, Франция, Алжир, Япония, Русия, Полша, Македония и Португалия. Работи в областта на кавалетната и монументалната живопис, рисунката, пластиката и графиката. Носител е на наградата „Варна“ в областта на културата. Съчетава художническата практика – ръководител е на детска школа по живопис във Варна с международна известност. Получил е 98 медала и 400 грамоти от международни конкурси по детска рисунка. Негови картини притежават Националната художествена галерия, Софийската градска галерия, много галерии в страната, както и частни колекционери в цял свят.