70-годишна козарка издаде книга с афоризми

„И в добре набразден мозък могат да поникнат лоши идеи“, заключава своите житейски наблюдения една интересна жена, която ви представяме днес. Илка Трифонова живее без компанията на човек до себе си, но не и сама. Тя е по цял ден със стадото кози, които пасе и в непрестанен контакт с природата. Чувства се в хармония, далеч от хорската шумотевица и очевидно там, в полето, има време да събере натрупаната мъдрост и да я изрази на белия лист. От август 2012 г. започва да се обажда по телефона в студиото на БНР и да участва в рубриката „Законите на Мърфи“. Има доста прилична доза тъга в мислите й. В книгата й „Четиво за час“ ще откриете изстрадани нейни наблюдения върху живота, отношенията между хората, човешката диря върху Земята, добродетелите и най-често демонстрираните недостатъци, които ни дразнят всеки ден. Нейни афоризми са включени в шестия том на сборника “Законите на Мърфи в ефир”. Подготвя нови и за седмия.

„Ако съдим по това как живеем на Земята, добре, че не владеем Вселената.

Верните гласове не звучат кресливо.

Немарливият към душата е грижлив към външността.“

Илка е родена на 28 септември 1946 г.  в с. Камен, Великотърновско. Основното си образование завършва в родното си село, а по-късно  и гимназия с преподаване на руски език в София. Учи в Полувисшия институт по международен туризъм  във Варна, специалност “Администратор”. Работила е в строителството, в „Балкантурист“, в животновъдството. Била е нередовна възпитателка, селски фотограф, социален работник. Билкарка.

„Четиво за час“ е името на още топлата творба. Седемдесетгодишната авторка твърди, че това ще бъде единствената й книга. Не защото няма идеи и сили за следващи, а защото няма възможности да издаде следваща. Няма мъж и деца. Осмисля всекидневието си от сутрин до вечер с козите и редовно по интернет разказва весели истории за тях. Интересна е нейната връзка със земята и природата. Споделя, че в живота си е пропуснала много. И все пак не съжалява. Приема пътя си и е в хармония с всичко, което има и което няма. Липсата на културен живот на село й тежи най-много. Научила се е да се радва на малките чудеса през деня. Ниско прелетял фазан или пълна луна могат да я съживят и да я накарат да бъде почти щастлива. На въпрос какво те вдъхнови днес, тя отговаря: „Днес едно дете ми се усмихна с най-очарователната усмивка на света“. Сега си дава сметка, че ако можеше да върне времето назад, би излязла от България, за да поработи навън. Смята, че вече е късно. Илка не страда от това, че е с изключен телефон. Успява да води социален живот и да се зарежда с радиоучастията си всеки ден, обаждайки се от компютъра на читалището или пощата. Частица от мъдростта на този вид отшелничество може да намерите в книгата й. Ние й пожелаваме успех, малко повече светлина в мислите, кураж и увереност. Колкото и да е трудно да си уверен в България с пенсия от 130 лева, сам, на село, в есента на живота си. Не мога да преценя дали за час се приключва с „четивото“ й, но е интересно да се разходим из афоризмите на тази дама.

Eли Mаринова