За пътя на майките към небето, за болката и храма в сърцето
Стихосбирката на Кирил Аспарухов „Реквием за мама“ е плачът на всички, изгубили родител
Публикувана: 23 Feb 2017 | 14:26

Свикнала съм да виждам Кирил Аспарухов в двора на телевизията всеки ден. Той е част от пейзажа. По подразбиране, един вид живата история на това работно място. Прободе ме същата подла, свирепа болка право в сърцето, когато научих, че в този ден няма да дойде, защото е починала майка му. Казвам същата, защото знам какво е да обеднееш и остарееш в същата минута, в която научиш, че мама си е отишла. Познавам това усещане. Минавало е напряко през аортата ми. Тогава, кой знае защо, пак дойде една позната строфа в съзнанието ми: „Измислени са всички идеали и смешно е да вярваме във тях. Със обич само майката ще гали и истински смъртта поражда страх.“ Бях много малка, откакто тези думи се загнегзиха в незрялата ми глава.

 

Имах време да ги осмисля през дългите години, които се изнизаха оттогава. Дори не знам чии са. Но когато и двамата ми родители си отидоха, тази скромна мерена реч придоби реалния смисъл, който е запечатан между буквите и. Знаех, че е въпрос на съвсем кратко време Кирил да излее тази пулсираща скръб на белия лист. И честно казано, наум му пожелах да успее да го направи. Защото всеки човек пропуска по различен начин скръбта в сърцето си. Някои се затварят в себе си, други реват, трети мълчат. Хората на изкуството изливат скръбта в мелодия, в слово, в багри и форми. Когато все пак той се завърна от Петрич, след като изпрати майчицата си в последния и път, не закъсняха стиховете. Идваха един след друг. Идваха задъхани, препъваха се един в друг и сякаш едва смогваше да ги запише и сподели. Вече знаех, че тази книжчица ще се появи. „Реквием за мама“ дойде като бавна, тъжна, осъзната и тежка песен. Тежка като капки кръв. Не умея да пиша рецензия на творби. Не обичам да го правя. Още от училище недолюбвах да отговарям на малоумни въпроси от рода на „какво е искал да каже авторът“ и да започвам съчинения с „поетът е искал да изрази това или онова“. Авторът, за Бога, е написал точно това, което му е изплакало сърцето и ако сте докоснати от светлината и имате потребност от това фино слово, ще го прочетете, ще го разберете и ще се оставите то да ви докосне. Ако не е за вас, ще ви подмине.

 

Майката е първият човек, който ни посреща на този свят и ни адаптира към него. Нещо повече – през първите ни седмици и месеци тя е целият ни свят. Затова и мама остава най-определящата за живота ни. Казват, че връзката между майка и син е най-силната от всички видове връзки и взаимоотношения. Носи сакрална спойка. Към мама изпитваме целия емоционален спектър, на който сме способни и това е цената, която плащаме, за да получим и дадем любов. Честно казано, откакто познавам този човек, се чудя откъде извира този динамит в него. Не е от зодията. Познавам и други скорпиони. Не е само характер. Трябва да се е учил някъде да лети. Някой трябва да му е показал как се прави това. От „Реквием за мама“ разбрах, че  майчицата му е пишела красиви стихове, че е била наистина негова пътеводна светлина и от нейния извор е пил той, за да се научи да вижда светлината: „Така от детството те помня - асма, смокиня и цветя, задъхана от жажда стомна, с усмихнати очи-цветя“.

 

Когато си иде възрастен човек, за него околните казват „е, поне си е поживял“. Не казвайте това на син! На човек, изгубил родител. Няма лекарство, което да излекува зейналата рана след смъртта на майка, на баща, на човек, с когото си имал най-силната духовна връзка. Светът става друг. Всичко, което си планирал, мислил и мечтал, се срутва. Нищо от това, което си мислил за важно, вече няма значение. Смъртта не само е прекъснала един живот – тя е съсипала и животите на всички онези, в чиито сърца е живяла майката. Всички грешки, които сме допуснали, са поправими. Всички гневни думи, които сме си казали, са простими. Но загубата е невъзвратима. Единственото, което остава е молитвата и вярата, че един ден пак ще се срещнем. В друго време, в друг свят. Може би по-плашещ от смъртта е само фактът, че не знаем как да продължим да съществуваме в свят, в който любимият човек вече го няма и да изживеем цял един живот без неговото присъствие до нас. Мили приятелю, Кирил Аспарухов, аз съм много по-малка от теб и никак не ми отива да ти кажа това, но ще ти го напиша от позицията на човек, изгубил рано родителите си.

 

Времето не лекува. То няма да заличи болката ти. Но тази болка вече е преминала в красивото слово на този „Реквием“, в неизтляващото ухание на родната лоза и маминото сладко от смокини, което ще помниш. Може още да не знаеш, но ти вече си друг човек. Облякъл си своята скръб в красота и си дал тази красота на други хора със същата болка. И да искаш, и да не искаш, ти вече ще виждаш света по различен начин, ще те вълнуват духовните неща, ще цениш хората около теб и всеки ден ще помниш, че никой не е вечен. Ще те засяга лично и чуждата скръб. Ще ти се иска да прегърнеш понякога и съвършено непознат човек. Само защото след смъртта на мама сетивата стават повече. „Сега лекува мама старостта. А татко в черната изчезна. За първи път се връщам у дома и няма кой да ме посрещне“. Да, мама няма да те посрещне, приятелю. Но мама ще я има докато я пазиш в храма на сърцето си. Защото от там никой не може да ти я отнеме. Пази я, защото само така ще е вечна, защото и го дължиш. „Затуй аз искам да те има. И няма, няма да те дам на хладната последна зима. Да свети, Мале, още твоя храм!”

Ели Маринова

Четете още: В 160 филма е използван българският софтуер, спечелил Оскар

 

Коментари ( 0 )