IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 10°
Култура
09:01 | 28 ноември 2017
Обновен: 18:26 | 18 април 2024

Димитър Горчев: Децата трябва да растат с двамата си родители

Известният варненец разказва на новото си амплоа като детски психолог

По материала работи: Пламен Янков
Димитър Горчев: Децата трябва да растат с двамата си родители

Когато радиостанциите загасваха една по една във Варна, тихо и постепенно като отминаваща Коледа, един завладяващ глас, с който градът бе свикнал, започна да звучи другаде. В болничните стаи на дечица, в шоу спектакли и събития, свързани с много хора, в кабинета на психолога. След ефирното студио на радио „Браво“ известният  варненски радиоводещ Димитър Горчев направи завой в кариерата си, който само на пръв поглед изглежда рязък. Записва магистратура по приложна психология, завършва и започва да се занимава с деца, които имат нужда от помощ. Казвам на пръв поглед, защото той се занимава с деца от дълги години, предимно благотворително. Хората, които го познават, са усещали магнетизма и  добрината, които излъчва този човек, невероятното му чувство за хумор и упоритостта, с която следва целите си. Разговарям с него, за да науча повече за мисията и новия му път.

 

Как този Димитър Горчев с вълшебния глас от радиото, когото цяла Варна познава, реши да направи завой? Защо към психологията? И то към детската? Винаги съм виждала в теб вроден психолог заради начина ти на общуване и природна проницателност. Но как реши да подплатиш този усет с наука, с научни знания?

Вече работех като болничен клоун в отделението по детска хематология и онкология, както и в “Детска психиатрия”, когато почувствах, че не правя нещата точно така, както искам. Липсваха ми познания, които да прилагам, отивайки в болничната стая, където се налага да обикаляш от легло на легло, но нямаш много време и трябва да накараш едно дете да те приеме и да ти се усмихне. Разполагаш с максимум 15-20  минути за всяко. Нуждаех се от умения – как по-бързо да разчупя леда, за да мога и по-бързо да започна да работя с детето, да  събудя неговия интерес и доверие. Като клоун нямах проблем в същинската си работа, но именно събуждането на доверие у малчугана ме накара да уча психология. Исках да запиша конкретно магистратура по приложна психология.


Иначе, опит имах. Аз и двама мои колеги бяхме обучавани от асоциация “Плацебо“ за работа с деца в хоспитализация в продължение на година. Имахме срещи със специалисти, работещи в Италия, Швейцария и Германия. Посещавахме семинари, които се провеждат в 14 страни. Събирахме идеи, трупахме опит и получавахме напътствия. Това бе чиста форма университет. Три пъти сме били на обучение и стаж в Швейцария – Цюрих, Базел, Берн.

 

Разкажи ми за вашия център.

„Емоция“ е център за социална рехабилитация и интеграция на деца с дисфазии в развитието, с хиперкинетично разстройство или, най-просто казано – деца с хиперактивно поведение и с отклонения в аутистичния спектър. Ние сме двама психолози, логопед, арттерапевт, ерготерапевт и специален педагог.

 


 

Срещал си болката в очите на деца от болничното легло. Как се справяш с това усещане?

При децата изцелението е по-бързо и по-лесно. Ще ти кажа защо. Възрастният рядко обръща внимание на собственото си здраве. Ако ти имаш температура, ще вземеш един аспирин, аналгин, амидофен. И няма да отидеш при специалист. Ти кога за последно ходи на лекар?


- Преди 5 г.

 

- Така. А за детето?

- Ходя.

- Затова. Детето малко да се почувства зле и майката започва да търси помощ. За себе си казваме - „Кучета ме яли“. Ние, възрастните, твърде късно разбираме, ако сме болни. При нас трябва нещо да ни събори, да ни разтърси, за да започнем да се променяме – начина си на мислене, на хранене, поведението си.

 

- Помниш ли в твоето детство да е имало толкова много деца с поставени диагнози – хиперактивност, аутизъм, проблемно поведение?

- Може да е имало, но тогава не се говореше много за тях. Имаше специализирани заведения, институции, училища за деца с умствена изостаналост. Изключително отговорно е за един специалист да каже: „Това дете е аутист“. В практиката ми като дипломиран психолог съм се срещал и съм работил с много деца – по 4-5 на ден, с проблеми в поведението и с умствено разстройство. Допреди да започна  работа в центъра, си представях, че един аутист е този, който не говори и не те гледа в очите. Но аутист не е само това. Има  разлика в поведението на всяко такова дете. Едни деца се впечатляват от фонтани, други от перки и вертолети или пък калорифери и климатици. На практика детето аутист търси да получи удоволствените преживявания и радостта,  да задоволи своя  дефицит, който е изградил към това нещо. Вниманието автоматично се насочва натам. В практиката си съм имал случай на дете с отклонения в аутистичния спектър, чието семейство всяка вечер обикаля шадраваните на Варна. То се впечатлява от течаща вода, от фонтан, но пък обича да те гледа в очите и търси контакта с теб. Всеки случай е различен, както и всички деца са специални - всяко със своя собствена вселена.


- Каква е причината за нарасналия брой болни деца?

- Не знам. Със същия успех аз мога да ти задам въпроса – защо едно време в клас имаше по едно очилато и едно пълно дете, а сега като влезеш в класната стая, виждаш по 15-16 пълни деца и още толкова – с очила?! И аз ще ти кажа откъде идва всичко. Не спортуват, режимът им на хранене у дома е фаст фууд, ангажирани са по 6-8 часа пред телефони и компютри. От там е тази хиперактивност, наднормено тегло, пристрастеност към електронните джаджи – телевизор, лаптоп, компютри, таблети, плейстейшъни. Децата не спортуват и не играят.

 

 

- Може ли прегръдката на мама да бъде заменена от скайп, от таблета и грижата на баба и дядо?

- Не. Родителите правят една голяма грешка. Ако и двамата работят, те се уморяват от сивото всекидневие и еднообразието. Имат нужда от повече време да си починат. Уморени са след работа. Нямат време за живи игри с детето от типа на „Не се сърди, човече!“, дама, шах, “Монополи”. Децата от своя страна си искат своето. Решението е да им подхвърлиш за рожден ден, Коледа, Нова година един таблет. Много често майки и бащи се хвалят – „Моето дете е много умно, защото знаеш ли какво прави на компютъра?!“. Не, твоето дете не е по-интелигентно от останалите. Съвременните софтуери са така интуитивно направени, че едно дете много лесно се ориентира. При него методът проба - грешка дава скорошни резултати. Ние, възрастните, се опасяваме, че ще счупим нещо, ще го повредим, затова и не опитваме. Детето няма такива страхове, затова и резултатите му са бързи и добри в електронните джаджи. Децата не са по-интелигентни, отколкото са били преди 20-30-50 години.


- Имаш племенница. Какво прави едно дете истински щастливо?

- Да, наблюдавам я отблизо. В различните части от всекидневието си децата имат различни потребности. Сутрин, когато детето отива на детска градина или училище, то иска да е добре облечено, да се представи пред другарчетата си в добър външен вид. Има много суетни деца, има и такива, за които не представлява интерес облеклото. Много често майките правят грешка, като кажат: „Ние с моята дъщеря сме приятелки и нямаме тайни“. Като специалист мога да кажа, че това е дълбоко погрешно. Режимът вкъщи е тоталитарен и авторитарен и трябва да се поддържа поне до 21-вата година на детето. Да, той е добре да е либерален. Бебето още в утробата на майката си се чувства защитено, чувства  телесната й температура, ритъма на сърцето ѝ. Още тогава се изгражда тази силна връзка. Когато се роди, пак тя го обгрижва. Респективно и бащата. В отглеждането на детето е желателно да участват и двамата родители. Ако единият абдикира от задълженията си, в училище детето започва да създава проблеми, защото то интуитивно търси да компенсира  вниманието на единия родител. В артметодиката с рисунките, когато малчуганът нарисува мама и себе си, веднага се разбира, кой на практика липсва в живота му. А какво се случва, когато майката реши, че вече ще е „приятелка“ -  застава встрани и казва – ти избери с какво да се облечеш. Тя му дава пълна свобода. Това е много погрешно. Изборът трябва да е контролиран. Малкото човече възприема това като сигнал, че тя повече не се интересува от него и на нея й е безразлично как то ще отиде облечено на училище. Започва да прави пакости, поразии, да лъже понякога. Различни са формите на детски протест и целта е да привлече вниманието на майката или бащата.

 


 

- Простичко е.

- Да. Всичко е много просто. Затова майката е майка, а бащата – баща. Ако приемем, че до 7-ата година майката има водеща роля, след това ситуацията се изменя и бащата трябва да поеме наравно възпитателната и поддържащата роля. От този период нататък детето има силна нужда от присъствието на баща си. Особено момчетата. Затова аз често препоръчвам, когато бащата излиза да спортува или отиде на риболов, когато сменя маслото или гумите на колата, нека да вземе момчето.  Това оказва голямо влияние върху него. То по детски, но в същото време и по мъжки, прекарва време с татко. Ако няма  този контакт, малчуганът започва да припознава в някого баща си и го търси. Дори и да са разведени или разделени родителите, телефонният контакт веднъж на ден е не само желателен, но и нужен. Когато родителят каже – „В събота ще дойда да те взема“, той трябва да го направи. Не да се обади в петък вечер, за да каже – „Тази седмица няма да мога да те взема, защото съм в командировка”. Децата усещат лъжите. Те са много интуитивни. Имат своите индикатори и „сензори“, с които улавят всичко. Не говорим за Дядо Коледа, баба Марта и Феята на зъбките.


На детето трябва да се казва цялата истина – по детски. То не трябва да стои встрани, когато в семейството има трагично събитие, защото ако то бъде излъгано, се чувства изолирано и го преживява. По своя си начин също ще скърби. Да, за препоръка са тривиалните кодове. Например: „Баба и дядо са на небето. Звездички са“. Но не психолога, близките са тези, които казват новината на детето. След това ние можем да поработим с него, да му помогнем да приеме по-лесно новината, но то трябва да преживява всичко със семейството си – и тъжните моменти,  и красивите тържества. Не трябва да се отнасяме с тях като цветя в саксия, в парник. Иначе как ще научим децата си на живот?!

 

- Рецепти и формули няма. И все пак – дай своите кратки препоръки към родителите, които искат да отгледат здрави и щастливи деца!

Много движение и не повече от 20-40 минути на ден контролиран достъп до електронни устройства. Заради тези джаджи търпението им спада до минимум и се натоварват сензорно. Всяка една такава игра е агресивна и развива само канализирано логическо мислене. Заради него после в училище им е скучно. Електронната игра мига, скача, писука и е интересна. Как после то да приеме един учител, изправен пред него за 40 минути, една скучна тетрадка и една дъска?


В Центъра имаме нова система, която прилагаме, и аз съм обучен да работя с нея. Казва се био-фийдбек. Под формата на игра децата преодоляват зависимостите, научават се да бъдат търпеливи, успяват да регулират своето дишане и се освобождават от паник-атаки.

 

 

Децата и играта са взаимосвързани. Чрез нея те осъществяват връзки и се учат на живот. Това е един от най-лесните начини родителите и психологът да социализират детето. Не трябва да ги правим егоисти! Истината е простичка - всеки ден трябва да даряваме децата с усмивки, любов и внимание.

 

ЕЛИ МАРИНОВА

Коментари

Новини Варна