Четвърта неделя на Великия пост Преп. Йоан Лествичник
Посветена е на игумен на Синайския манастир през VІІ век
Публикувана: 18 Mar 2018 | 9:05

Четвъртата неделя на Великия пост е посветена от Църквата на паметта на преподобния Йоан Лествичник. Той е игумен на Синайския манастир през VІІ век и автор на прочутото произведение "Лествица", което означава "Стълба". Защо точно този скромен монах е определен да бъде патрон на една от най-важните недели в православния календар? Това съборно решение на Църквата не е случайно, а има дълбок смисъл.

 

В първата неделя се утвърждава, че нашата вяра е православна, т.е. истинна и правилна. Втората неделя на св. Григорий Палама е свързана с идеята, че вярата ни е вътрешна, вяра на сърцето, вяра, чрез която постигаме общение с Бога. В третата, Кръстопоклонна неделя Църквата ни напомня, че нашата вяра не е от този свят, че тя е самоотвержена, кръстоносна, която понася и търпи всички житейски скърби.

 

И накрая, в четвъртата неделя Църквата ни сочи, че нашата вяра е аскетична, подвижническа, вяра, която изисква самообладание и постоянна борба с бесовете и страстите. Този път на духовна борба чрез аскетизъм ни е предложен в житието и "Лествицата" на преп. Йоан. "Лествицата" има 30 стъпала, колкото години е живял Христос, преди да започне Своята проповед.

 

Тя е истинска енциклопедия на дълбинната психология в духа на най-добрата православна традиция. В нея се открива цялата пъстра гама на човешките грехове - гордостта и тщеславието, хитростта и лукавството, сребролюбието и скъперничеството, чревоугодието и разврата, многословието и клеветничеството, гнева и злопаметността, лъжата и клеветата, мързела и сънливостта, малодушието и страхливостта.

 

Изкореняването на всяка една от тези страсти и насаждането на противоположната добродетел представлява едно стъпало, което трябва да се постигне, преди да се стъпи на следващото. Св. Йоан смята за главни страсти или помисли славолюбието, сластолюбието и сребролюбието, които пораждат останалите - гнева, злопаметството, унинието, тщеславието, гордостта. Но в 14-та степен (стъпало) той също пише за седем страсти, като пояснява, че тщеславието е само начален етап на гордостта.

 

Не случайно "Лествицата" е преведена на старобългарски още през Златния век на цар Симеон I и е любимо четиво на нашите прадеди през вековете. От България тя прониква и в другите славянски страни. Тази книга е lectio divina най-вече на нашето монашество наред с Библията и Патерика. Прочетете я и Вие, за да получите голяма душевна полза.

 

На иконите, стенописите и миниатюрите Лествицата се представя във вид на дълга стълба от земята към небето, където е нарисуван бюст на Спасителя. По стълбата се изкачват монаси, но някои от тях падат в бездната, дърпани от бесовете. Старозаветен предобраз на християнската Лествица е стълбата, която патриархът Яков вижда насън до Ветил. „Върхът й стига до небето и ангели Божии се качват и слизат по нея" (Бит. 28:12).

 

Отгоре на стълбата стои Сам Господ и благославя Яков и неговото потомство. Монасите са призвани да бъдат ангели в плът, но и миряните, обикновените вярващи, са длъжни да подражават на монасите и да се съревновават с тях по стълбата на добродетелите. Нито расото, нито бракът спасяват сами по себе си, а вярата и делата. Затова св. апостол Павел учи: „Всякой в каквото звание е призван, братя, в него и да остава пред Бога" (1 Кор. 7:24).

 

Може да прозвучи странно, но първата степен на „Лествицата" е свързана с отричането от света. Под „свят" се разбира антихристиянската и антиморалната атмосфера, която ни заобикаля. Повечето днешни християни смятат, че отказът от света е призвание и задължение само на монасите, което не е вярно. Отричането от света при монасите трябва да е външно и вътрешно, а при миряните - само вътрешно. Този, който не се отрече от света, ще бъде осъден заедно със света.

 

Независимо къде, кога и как живеем (може да имаме професия, семейство, деца), ние не трябва да насочваме интересите си само към търсене на житейско благополучие. Не е редно да превръщаме здравето и кариерата си в самоцел, защото те са само средства за постигане на спасение във вечността. Апостолските думи „Не обичайте света, нито което е в света" (1 Йоан 2:15) не са отправени към монасите, каквито през І век още не съществуват, а към всички християни.

 

„Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви" (Мат. 6:21) - казва Спасителят. Ако действително искаме нашето сърце да бъде с Бога, трябва да скъсаме със света. А ако не ни достига решителност да се откажем от нашите безкрайни светски желания и страсти, следва да благодарим на Бога, че ни изпраща страдания, с които като че ли насила ни откъсва от света.

 

Може би най-голямото страдание е, че губим нашите любими роднини и приятели. Ако не пречупим себичната си воля, което е по-лесно, Бог ще пречупи нас, което е по-трудно. Ако за грешника е писано, че „ще бъде съсипан - без изцеление" (Прит. 6:15), праведникът ще приеме сломяването като възможност да се покае и поправи.

 

Православната църква не е забавачница и главното в християнския живот не е зубренето на готови уроци на аскетиката, а умението да се търсят и усвояват тези уроци в личния духовен опит. Най-доказаните и достойни наши учители в този нелек път са библейските автори и светите отци. Те могат и трябва да бъдат наш пътеводител, но ние трябва сами да изминем пътя. Лествицата на пътя е стръмна и води само нагоре - към висините на спасението в триединния Бог и общението със духовете на светиите.

 

Още по темата: АПИ: Ще пробием всяка зимна блокада!

 

Коментари ( 0 )