В. Тончева: Културата е призвана да произвежда смисъл
Журналистката разказва за раждането на своята творба „Пристрастно. Театърът на Варна“
Публикувана: 10 Jan 2019 | 13:06

Затрудних се когато се опитах да я представя в подзаглавието. Истината е, че дамата-събеседник, с която разговарям за раждането на книгата ѝ „Пристрастно. Театърът на Варна“ е като че ли вече сама по себе си институция. Виолета Тончева е журналист, германист, лектор по радиомениджмънт, мениджър, модератор и PR на културни събития, автор на изследвания и критически текстове за медии, литература, визуални изкуства и архитектура. Какво я провокира да систематизира в главата си всичко, преживяно на тема театър и да ги изведе на белия лист?

 

- Вили, ти си много съществена част от пулса на Варненския драматичен театър. Откога си зад кулисите му?

 

- Винаги съм имала отношение към театъра, бил той драматичен, оперен или балетен. С постановките на Варненския драматичен театър измервам по някакъв начин изтеклото време, а и журналистическата си кариера. В БНР – Радио Варна подготвях и водих информационни, културни, публицистични, политически и какви ли не други предавания, но трябва да призная, че предаванията на културна тематика винаги са били моя предпочитана територия. За мен най-доброто предизвикателство, което няма как да подведе журналиста, е навлизането в света на събеседника чрез културните му интереси, навици, интелектуални натрупвания.

 

Този процес е съществен елемент и от пиар практиките, така че с удоволствие приех поканата на г-жа Даниела Димова да стана пиар на Оперно-филхармонично дружество Варна. Както знаеш. изтъкнатата оперна певица и публична личност с доказани заслуги в културния живот на нашия град спечели в две поредни години националните конкурси за директор на ОФД през 2009 г. и за директор на Театрално-музикален продуцентски център Варна, обединил Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ и Държавна опера Варна в една организационна структура,  през 2010 г. Оттогава Варненският театър и Варненската опера заемат доминантно място в моя професионален и личен живот и това ми носи удовлетворение, чувствам се на мястото си.

 

- Как реши, че не можеш да задържаш насъбралата се любов към варненския храм на Мелпомена и е време да я излееш в страници и букви?

 

- Първоначалният замисъл беше да скицирам портрет на Варненския драматичен театър с кратки интервюта с артистите и състава, всички, които работят в театъра на този етап. По-късно идеята претърпя развитие и така се стигна до концепцията за „Пристрастно. Театърът на Варна“ като книга за приемствеността между театралните поколения и акцент върху естетическите постижения от последното десетилетие. За реализацията на книгата дължа благодарност на фонд Култура при Община Варна, специално за приятелския жест на Маестро Борислав Иванов, Почетен гражданин на Варна, на Георги Филипов и издателство „ФИЛ“, както и на ръководството на Театрално-музикален продуцентски център Варна. Щастлива съм, че премиерата на книгата през 2018 г. се превърна в първото събитие от програмата за отбелязване на 100-годишния юбилей на Варненския драматичен театър през 2021 г.

 

- Книгата ти бе отличена и с една от Независимите награди за култура MediaAwARTs 2018.

 

- Това признание е много важно за мен, защото идва от колеги, от журналисти, които работят в сферата на културата и защото става дума именно за независими награди за култура. 

 

- Споделяш думи, емоции, припомняш имена, факти и заглавия. Със сигурност влюбените в това изкуство ще поискат да имат книгата в ръцете си. Какво представлява тя?

 

- „Пристрастно. Театърът на Варна“ изповядва любовта към изкуството на хората, за които театърът е кауза, мисия, посвещенчество. Докосването до тези високи нива винаги просветлява, възвръща към изконните духовни начала на човешкото съществуване, възвисява. Най-напред артистите, след тях зрителите, надявам се и читателите. Книгата отразява творческото случване, което преобразява драматургическия замисъл в театрална магия. В защита на тезата, че историята се прави от личностите, „Пристрастно. Театърът на Варна“ се стреми да улови хода на театралното време чрез интервюта с режисьори, актьори, сценографи, композитори, драматурзи от различни поколения. Харесвам жанра на интервюто и вярвам, че то дава най-автентичния отговор за същността на човека.

 

Книгата е структурирана в два раздела с различни фокуси. Докато „Лицата на Варненския театър” се съсредоточава върху личностите, „Театралната лаборатория” изследва знакови постановки от последните години, включително с рефлексиите на театрали и журналисти. Много държах да присъства тази среща между театъра и неговите зрители, защото единствено в нея се разпознава истинското изкуство.

 

Благодарна съм на всички мои събеседници, които ме допуснаха в своя интимен свят: легендата Грациела Бъчварова, режисьора Станчо Станчев, който ми даде последното си интервю, дългогодишния драматург Сия Папазова, сценографа Тодор Игнатов, актрисата трето поколение Юлияна Чернева, знаковите режисьори Явор Гърдев и Маргарита Младенова, артистичния тандем Пламен Марков и Мира Каланова, композиторите Асен Аврамов и Калин Николов, режисьорите Стилиян Петров и Петър Денчев, сценографа Венелин Шурелов, актьорите Стоян Алексиев, Михаил Мутафов, Симеон Лютаков, Веселина Михалкова, Стоян Радев и др.

 

За времето свидетелстват също документалните снимки от богатия архив на нашия театър. Изборът беше труден, но накрая намерихме, мисля, добро дизайнерско решение за разположението, броя и характера на фотографиите.

 

- Ти познаваш нещата в театъра, от раждането на идеите у творците, до последния зрител, който си тръгва от залата след представление. Влизат ли млади хора, ученици?

 

- Варна е градът с най-много театрални школи в България. Някога Театър „Щурче“ на Братя Райкови е бил част от Варненския театър; в Детско-юношеския театър „Златното ключе“ на Катя и Сия Папазови са отгледани не един и двама прочути актьори, сега Александра Златева от неговия състав играе в най-новата постановка на Явор Гърдев „Драконът“. Почти всички варненски актьори водят от години свои театрални школи, чиито  постановки се играят и на нашата професионална сцена, редовно млади таланти се включват в спектакли и на Варненския театър. Всичко това говори за една много силна театрална традиция, която все повече укрепва във времето. Само един пример за приемственост – Гергана Арнаудова, възпитаничка на театралните школи във Варна, завърши НАТФИЗ, сега е една от нашите водещи актриси и - заедно с Цветина Петрова, също има своя театрална школа.

 

За мен винаги е много интересно да наблюдавам как младите хора се вълнуват от театър, как израстват в театъра. Това е младата аудитория, която пълни театралната зала.

 

Що се отнася до организираните посещения, за съжаление, българското училище не се радва на адекватна държавна подкрепа. Напротив, регламентът на законовите разпоредби затруднява посещенията на ученически групи на спектакли в т. нар. тъмна част от деня. Учителите, които трябва да търсят скрепеното с подпис съгласие на всеки родител, не се поощряват по никакъв начин и усилията им нерядко остават напразни. Ето защо Варненският драматичен театър промени своята политика и през последните години кани младите зрители с техните родители на Семеен театър в събота, свободния от училище ден, обикновено от 16.00 часа. Съботната зала винаги е пълна.   

 

- Какво според теб може да даде театърът днес, във времето на интернет, модерните концертни и кинозали, което не могат да дадат другите изкуства?

 

- В епохата на интернет всичко е възможно, но в същото време е опосредствано и ограничено от условностите на виртуалната среда. Отсъстват истинското общуване и реалното докосване, не можеш да усетиш нюансите и да почувстваш докрай другия. Виртуалното общуване не само не може да измести сетивното преживяване, то поражда тъга по априорната и толкова вълнуваща среща с живия човек, както и с театъра, който той прави. Театърът е живо изкуство и това ще си остане негово вечно предимство. Освен това, съвременният театър вече може да имплантира в себе си не само виртуална, но чрез апликации и добавена реалност, което увеличава многократно неговата конкурентноспособност в артистичния контекст на XXI век.

 

- Какво отличава душата на една компания, в която има артисти?

 

- Емоционалността, освободеността, антигравитацията, стремежа да се погледнат нещата от различен ъгъл, чувството за хумор... Има различни артисти и различни компании, но всички те си приличат по това, че в тях участват не само артистите, а по някакъв начин и всички персонажи, пресъздадени от тях на сцената. Това умножава експресията на възприятието.

 

- Защо рубриките култура са доста по-назад по читаемост, гледаемост и интерес, отколкото криминалните и бигбрадърските, да речем? Не те ли натъжава това?

 

- Интересите на хората са различни и това е съвсем естествено. Читателите и зрителите така или иначе са принудени да избират от доста постното програмно меню на печатните и електронни медии в България. За съжаление, в страха да не загубят рейтинга си по скандали, повечето медии сякаш се надпреварват да ни натрапват криминални хроники, вместо новини. По същата презумция се роят медийните формати, които гъделичкат първични инстинкти, създават псевдоелити и насаждат една вредна култура на забавлението, в която няма място за етични и духовни стойности.

 

Това е едната страна на бг медала, но на другата му страна истинската култура продължава да съществува, така че става дума за избор. И е съвсем сигурно, че който обича бигбрадърски забавления, никога няма да прочете Георги Господинов, да гледа постановка на Явор Гърдев или да иде на Опера в Летния театър; няма да го интересува, че Европейската столица на културата през тази година е с български адрес и т.н. Ако културата и образованието бяха държавен приоритет, съотношението между двата избора, между субкултурата и културата, със сигурност щеше да бъде различно.

 

Важно е обаче да се отбележи, че тъкмо в тази сбъркана ситуация през последните години си пробива път една противоположна и много силна културна тенденция. В сферата на всички изкуства се появяват все повече независими и естетически стойностни проекти, които противодействат на инерцията на опростачването и заемат централно място в обществения дебат със своя смисъл. Културата е призвана да произвежда смисъл и идващото българско време ще затвърди тази тенденция. Вярвам в това.

 

И аз вярвам, Вили. Надявам се, всъщност. На теб пожелавам успех и нови книги, които ние да четем с интерес, а поколенията – да пазят и предават!

Ели Маринова

Снимки: личен архив

 

С постановка на "Драконът" започва новата година за Драмата

Стоянка Мутафова с юбилеен спектакъл

Коментари ( 0 )