К.д.п. Александър Андреев: Никога не съм се правил на голяма работа

Роден е на 1 октомври  1947 г. във Варна. Баща му е известният сред старите моряци кап. Андрей Жеков (дарява семейната им къща за днешния Дом на моряка в Гръцката махала). Единият му брат (покойник) също е бил к.д.п., другият е боцман. Завършва Техникума по корабоводене, след това задочно ВВМУ ”Никола Й. Вапцаров”- дипломира се през 1974 г. Става капитан през 1982 г. Работи в БМФ до 1990 г., предимно на контейнеровози. Плава под чужд флаг до 2005 г., след което 3 години е на влекачите на БМФ в пристанището. Слиза окончателно на брега през 2009 г.  Синът му продължава моряшката професия и в момента е втори помощник-капитан в БМФ.

На какво сме стъпили в живота си? Там е ключът на цялата загадка. Стъпили сме първо на семейството, след това на преподавателите си, после на големите в професията… И като ти се съберат, почваш сам да изграждаш отношенията си - така го мисля,  започва к.д.п Александър (Сашо) Андреев своя разказ от капитанския мостик.
В Гръцката махала, където израснах, живееха предимно моряци, рибари и детските ми впечатления бяха от тези хора, продължава той. Между тях имаше личности, което е най-важното. Защото не морякът значи нещо, за да те впечатли, а личността на човека. Помня, идва време за обяд и майка ми казва: ”Викай баща си!”. Тогава имаше една кръчма „Евксиноград”, там се събираха все известни моряци, като баща ми. Един от най-добрите му приятели беше кап. Любен Давидов - навремето бил офицер на „Дръзки”, правеше голямо впечатление. До него на масата: бай Васил Кирика, бай Васил Пачика…Стоя там, слушам ги и всичко попивам, увлича се кап. Андреев. Да кажем, кап. Давидов - винаги усмихнат и все за нещо ще те закачи. Бях на 10-12 години, когато  се качих на кораба на баща ми, а кап. Давидов  пилотираше. Изпращат ме да стоя на руля и аз, безкрайно развълнуван, гледам как той прави маневрата в пристанището - спокоен, от време на време подхвърля някоя шега. При професионалиста никога няма напрежение освен в екстремни случаи…Баща ми - в махалата всички уважаваха и него, и майка ми, която беше образец на моряшка жена (не случайно е казано - до всеки голям капитан има една голяма жена) – та, той рядко даваше съвети и онова, което разбирах, беше повече от отношението му към другите. А то  беше само едно - коректност и да не се правиш на голяма работа. Защото
без екипажа си загубен
(иначе корабите щяха да плават само с капитани ). Тоест, да умееш да водиш хората, без дори да го разбират. Нещо, което после стана и мое правило. Веднъж баща ми с кораб „Родина” попада на много тежка буря в Бискайския залив. Хората му са уплашени, нормално е всеки да го е страх. Когато става най-критично и нищо повече не може да се направи, както казва народът - да издаяниш му е майката, той събира всички в салета и им пуска някакъв занимателен филм. Това намерил за най-разумно в момента, за да им отвлече вниманието и да се отпуснат малко, защото няма какво да правят…Още нещо помня от него, което е повече смешно, но също много важно. Той е от т. нар. кара капитани. Малък остава сирак и отива да учи моряшкия занаят на пристанището, 18-годишен заминава като юнга на белгийски кораб, след това има гемия заедно с друг варненец. Идва 9 септември и неколцина по-будни като него ги пращат на капитански курсове в Морското училище, навърта плавателен стаж, става капитан и плава до 1970 г. Та идват му на проверка хора, които не го познават, и един от тях пита: „Абе, ти кара капитан ли си?”. Той отвръща: „Не знам, чакай, ще отида да видя”. Връща се, носи сертификатите си и казва: ”Не видях такова нещо”. Това е! Никога не се изхвърляше, обаче винаги с достойнство! Ето, това е първото нещо, на което можах да стъпя, подчертава кап. Андреев.
Помня, първият, с когото съм плавал, беше кап. Царков - удивяваше с честното си отношение, еднакво към всички. В себе си може да има симпатии към някои, но отношението му бе равно към целия екипаж. Изпрати те да свършиш нещо, не успееш да го направиш съвсем добре и той не ти прави забележка. Само спокойно и полека-лека ще ти обясни как е трябвало да стане. Не, както други капитани, които направо започват да те ругаят. Никога не го видях да си изпуска нервите и работата вървеше.

Знаеш ли,
екипажът си има свои критерии -
хората гледат как се оправяш с работата, помагаш ли на другите, правиш ли се на много велик още от четвърти помощник и много точно те преценяват. Мен винаги са приемали добре, добавя кап. Андреев. Разбира се, това не се получава, като се правиш непрекъснато на добър с всички. Губи се смисълът, защото важен е принципът. Бях наредил на камериера да почисти нещо в столовата, на другия ден видях, че не го е направил. Дойде той, искал да слезе, отказах му: „Наредих ти нещо, не го изпълни, а сега ме молиш за друго, как да стане?”. Вика, рева, обаче това е. Накрая разбра. Защото има принципи. Добър ли е към теб, ти си добър към него и обратно. После за яденето и пиенето заедно с екипажа, който ти говори, че никога не го прави, лъже. Обаче и само с пиене няма как да овладееш екипажа. Като старши помощник плавах с кап. Арабчев, който казваше:

„Корабът, нито е манастир, нито кръчма,
трябва да сме реалисти!”. Крайностите не помагат. Има случаи, когато корабът тръгва и след 2 дни на открито капитанът казва: „Хайде, пийте, да видим, какво ще правите!”. Изпиват всичко, каквото имат на борда. И той вика: „Хайде, готово, сега да ви видя, затваряме!”. И това е подход, но той е краен. Възприел съм другия - колкото може по-нормално и без назидателен тон. В тази връзка ще ти кажа нещо интересно за моряшката психика. Някъде към Мексиканския залив сме, когато чувам шумотевица долу. Пращам третия помощник да види какво става? Идва той, премигва през очилата си: „Бият се!”. Какво излезе? Един, още съвсем нов за екипажа, напил се яко и ухапал боцмана по гърба. А оня огромен и крещи: „Ще те убия!”. Не бях виждал такова ухапване. Питам защо се карат? „Кептън, тоз ми вика, че съм много готин, абе, аз да не съм гадже, бе!”- вика новият. Човекът друго искал да каже, а оня го приема в някакъв друг смисъл. Боцманът беше готов да го убие. Успокоих го. На другата сутрин той  стои пред вратата на кабината ми. „Какво става, боцмане?” А той: „Хайде, да му простим”. „Как, нали щеше да го убиваш, а сега да му прощаваме, как става тази работа? Ще видим, ще решим с главния механик”, отвръщам и оставям скандала да се потуши от само себе си, без излишна намеса и скоро беше забравен от всички. Пак ще кажа - важна е спокойната атмосфера на кораба, моряците го оценяват и това много помага, особено в критични моменти.
Знаеш ли, моряците сме като всички хора на брега, с изключение на това, че психическата натовареност е по-голяма от абсолютната изолираност, в която сме поставени. Защото след 8-часовия работен ден не можеш да се прибереш вкъщи, оставаш при същите хора, от които някои са ти приятни, други - не. Но да продължа…Веднъж един от контейнерите, които бяхме натоварили, започна да дими. Който минава край нас ще помисли, че горим. От документите на товара разбрах, че няма нещо опасно - пробили се варели с химикал, който от влагата започва силно да дими, но не е отровен. Събирам екипажа: „Момчета, отиваме да отворим контейнера, искам доброволци с апарати, които да дойдат с мен”.  Веднага излизат двама, точно от онези, за които често са ме упреквали, че

събирам варненските хайти на кораба.

Такива бяха първите, които тогава станаха и без много приказки облякоха предпазните апарати. Всички “отличници“ се покриха.Отворихме контейнера и изправихме пробитите варели. Аз бях с тях повече за кураж пред останалите…Защо събирам хайтите ли? На такива нестандартни, смели (в разумните граници) хора винаги може да се разчита. Такъв беше и варненската легенда Бугито, с когото учихме заедно в техникума и после в Морското училище - всъщност той ме подтикна да завърша задочно. Е, какво като бил хайта, той и като човек беше добър и справедлив, мъжко момче. Логично е да искаш  да имаш зад себе си някой такъв, на когото да се опреш в труден момент. Разбира се, не само на т. нар. хайти  съм разчитал, има и много други,  по-скромни,  които кажат ли нещо, то е докрай. Просто другите са повече в светлината на прожекторите и правят по-голямо впечатление.

Чувал си за моряшката солидарност
Тук интересното е, че става дума за интернационална солидарност - различни нации, раси, обаче си помагат. Може би, защото няма кой друг да ти подаде ръка на кораба. Не мога да забравя очите на моряците, които спасихме от една гемия, натоварена с тухли, която бедстваше край Никобарските острови. Тогава с контейнеровоз държахме  линията Сингапур - Мадрас (Ченай), Индия, и отговорихме на сигнала им. Застанахме борд на борд с гемията, която беше неуправляема, и вдигнахме всички моряци на нашия кораб. Едно момче от тях до последния момент помагаше на всички, капитанът им беше в безпомощно състояние и то последно се качи. Правеше го просто  по човешки, без да се пъчи с някакъв героизъм.  Много ме впечатлиха и погледите на спасените моряци. Смесено чувство имаше в тях - на голяма благодарност към нас и в същото време силна тъга, като гледаха отдалечаващата се гемия. Все едно се разделяха с много близък човек.

Баща ми имаше такава мисъл за моряшката професия:
„Морякът не пътува, за да купува, а купува, защото пътува”.

Който иска, да го разбере. Купуването не е основното (колкото  да е нарицателно за нас, т. нар. пампорджии), просто трябва да ти е малко от малко в сърцето, казва още кап. Андреев. Може да говорим колко ни е омръзнало пътуването (корабите са пълни с такива, на които не им се пътува), обаче след 20 дни на брега пак си готов да тръгнеш. За много от днешните млади може да не е така, защото залагат на забавлението. Няма такъв безкраен празник, а те искат да има и от там идват разочарованията им, допълва кап. Андреев.
И знаеш ли защо въпреки всичко не можем без морето? Главно заради чувството на свобода. Там, където си затворен, ти си свободен (няма го в никоя друга професия!). Обикаляш света, виждаш с очите си неща, за които другите само са чували, общуваш с най- различни хора. Разбира се, не на последно място е и доброто заплащане. Помня, баща ми постоянно ходеше на вълнолома. Когато мога и аз го правя, иначе всеки ден обичам да се разхождам край морето. Просто се съживявам, като го видя, погледна ли го и ми идва на ума за свободата - пред теб само хоризонт, няма никакви ограничения. Бодлер какво казва за морето: „А понякога безкрайно гладко огледало на моето отчаяние”. Такъв е животът, заключава кап. Андреев.
Стефан Денков