Битката на една моряшка съпруга… със самата себе си!

Често живеем така, все едно ни е дадено безкрайно време на тази земя. И уж сами избираме човека до нас, с когото да извървим заедно голяма част от пътя, а забравяме да ценим времето, което ни е отредено да споделим. Губим преброените мигове в безсмислени спорове и никому ненужен стремеж да надделеем над другия. Рядко си даваме сметка, че е възможен само един миг, който да преобърне познавания ни свят. И в този миг се научаваме да ценим моментите и да виждаме радостта в малките неща, които ни заобикалят, и осъзнаваме, че най-ценното и заслужаващо особено внимание по пътя ни са взаимоотношенията - чисто човешките взаимоотношения.

Ето какво ни разказа Деси за нейния извървян до момента път.

От поколението съм, когато все още можеше да тръгнеш по неотъпканите пътеки и да се бориш, за да постигнеш нещо. 

Завърших стоматология през 1998 г. Родителите ми не са доктори, а още тогава имаше такава вълна, че ако нямаш гръб зад себе си, в крайна сметка си губиш времето и няма смисъл. Въпреки всичко аз виждах смисъл.

 
Битката в това да съчетая професионалното развитие с това да имам семейство и да отгледам деца винаги е била и винаги ще бъде

С мъжа ми се запознахме, когато бях последна година в института, а той завършваше Морско училище. Оженихме се много бързо, буквално докато се усетя, изведнъж вече бяхме семейство. Опознаването ни премина през годините на брака, а оказа се, това крие доста рискове. Не съжалявам, приемам го като съдба или урок, през който е трябвало да премина. 

Детенцето в живота ни също се появи светкавично бързо. Съпругът ми отсъстваше, когато дъщеря ни се роди. 

Прибра се, а тя беше на четири месеца. Тези моменти не могат да бъдат върнати обратно. Наложи ми се да отгледам детето почти сама, защото… такава е моряшката професия… 

Бях млад надъхан доктор с амбиции и като при всяко професионално начало не ми беше никак лесно, но все си повтарях, че ще се справя! Разбира се, нямаше как да бъда 100% и майка, и професионалист. Стараех се „да огрея“ навсякъде, но беше явно, че не успявах. Гледах дъщеря си, прелитайки между работните ангажименти и дома. Наложи ми се да прибягна до помощта на жена, която да поеме грижите за нея, докато съм на работа.

И така тя не проходи пред мен, а първата думичка, която каза, беше на жената, която я гледаше...

Тези моменти също не можем да върнем обратно…

Бях дала предимството на съпруга ми да се развива след Морско училище, защото неговата професия беше по-доходоносна. Имаше да взема степени, докато стане капитан, а що се отнася до моето развитие – бях решила малко по малко, колкото мога. 

Той се връщаше и четеше, за да се подготвя за изпити, трябваше да му се пази тишина, съобразявахме се, да сме тихи и кротки... Въпреки това в неговите очи винаги аз бях отдадената на работата. 

Тук вече ясно започнаха да проличават нашите най-големи несъответствия и осъзнаването на риска, който и двамата сме поели, решавайки да създадем семейство, преди да сме се опознали. Оказахме се двама души толкова различни, че с течение на времето допирните ни точки ставаха все по-малко. Той, разбира се, не е виновен, че не се пресичат възгледите ни, просто с времето разминаванията ни ставаха все по-осезаеми. 

Много пъти съм се замисляла дали да не си тръгна, когато не се чувствам щастлива и все едно не живея моя живот, а нечий чужд, но в следващия миг осъзнавах, че по-голямото предизвикателство е да остана, да преодолея самата себе си и да простя. Всеки има право да бъде различен, да има различно светоусещане и различна представа за живота. Борбата е тогава, когато двама такива души са създали семейство и не искат да се откажат от него току-така.

Съпругът ми недоволстваше, че когато се върне от рейс, съм на работа 

и невинаги можех да си взема отпуск. Междувременно успях да отворя собствен кабинет, за което отново не срещнах разбиране от негова страна, но въпреки това се преборих. Преглътнах и огорчението, че не получих така необходимата ми подкрепа от най-близкия ми човек. Бях решена да балансирам, доколкото мога.

Според мен хора, които прекарват по 6-7 месеца в морето, губят представа за живота на сушата. Изменят се. Губят реалността… 

И той премина през неговите си борби и осъзнаване на взаимоотношенията ни. Хубавото в случая е, че и двамата се оказахме инати по отношение на това да съхраним семейството си. 

Проблемите идват, за да ги решаваме, да ги надживеем, да се сборим, да простим

Да се научим да се затаяваме по малко и да не скачаме твърде високо. 

Не съжалявам за решенията си.  Никой не е цвете, а човек трябва да се учи и от грешките си. 

Като се върна назад в спомените, си давам сметка, че и аз невинаги съм била права. На съпруга ми му се наложи да приеме факта, че няма да оставя работата си. За мен също беше важно да е до нас и да си намери работа на брега, но и за него самия това беше немислимо. И когато си дам трезва сметка, всъщност

 и двамата искахме да се развиваме в професиите, които сме избрали и за които сме учили

С времето осъзнах, че най- амортизиращо за мен се оказа животът в две паралелни реалности. Едната, когато той е у дома и сме цяло семейство, и другата, когато остана сама и съм и мъжа, и жената, и бащата, и майката. Осъзнах на доста по-късен етап, че това не са нормални взаимоотношения и си дадох сметка колко всъщност съм ограбена емоционално. Когато сама съм си създала илюзията, че ей сега като се прибере, ще бъде толкова хубаво и щастливо и след това се наложи да се сблъскам с реалността, че той също е амортизиран и химията така и няма да се получи… 

И уж си приел и си казваш: ами да, нещата са такива, каквито са, но въпреки това нещо в теб се бунтува… Професията ми в тези моменти се оказваше моето спасение.

Сега сме изправени пред най-голямата борба.

 
И за разлика от всичко досега тази борба ще бъде обща

Преди два месеца поставиха на съпруга ми не добра диагноза.

Днес, когато застана срещу човека, с когото сме преминали през толкова неразбирателства и продължаваме да бъдем заедно, си мисля, че щом така ни е подредила съдбата, значи има защо. И когато го погледна и видя в очите му желанието да намери надеждата в мен, да му кажа, да го спася, да го водя, тогава всичко останало губи значение и смисъл. А когато се сблъскаш с нещо толкова важно и сериозно като болестта, неминуемо си казваш: Ще променя себе си и моето отношение към нещата.

Изведнъж усетих новата огромна отговорност. Да намеря доктора, да намеря пътеката, по която да тръгнем, да дам куража, а в същото време се чувствах толкова слаба… Все едно нямах почва под краката си. Светът свърши в онзи момент. Всичко изведнъж изгуби всякакъв смисъл. Няма мечти. Човек спира да има мечти. Не знам дали се преодолява това. Аз си мисля, че съм се окопитила и че съм на краката си, обаче мислите за това кое е най-доброто, което можем да направим, не спират да се блъскат в главата ми. 

Сега той иска да усеща моята подкрепа. За първи път

Не го казва, но витае едно усещане във въздуха, че щом сме заедно, ще се справим.

Давам си кураж, че трябва да съм опората. Не се отказвам, продължавам да дерзая…

Сигурно има жени и семейства, чиято житейска борба е още по-жестока, но аз смятам, че малките крачици, малките спънки, малките неща и всекидневните битки са нещата, които правят човека Човек. Малката борба. Защото голямата не е за всеки. 

МАРИАНА СТОЙКОВА

Четете още Съпруга по призвание на моряк по желание