Зорка Вълчева: Борих се с капризите на времето и за „мъжката” си професия

Първата жена офицер във ВМС - Зорка Вълчева, е родена на 2 февруари 1931 г. във Варна. Тя е и първата жена „истински” офицер – с военно образование. Получава го във ВВАУ „Г. Бенковски”, което завършва като метеоролог. През 1951 г.  е назначена за синоптик в метеорологичната и хидрографска служба на флота, където служи 30 години и стига до званието подполковник.  След девоенизацията на синоптичните длъжности  остава  като служител и продължава още 10 години да прави прогнози.  Участва в колектива, който написа първия учебник по хидрометеороголия за курсантите от ВВМУ.  Автобиографичната й книга „С капризите на времето в двубой”  е своеобразна история на Хидрографската служба на ВМС през втората половина на ХХ век. Част от стиховете от поетичната й книга „По ритъма на сърцето” се превръщат в песни от женската вокална група „Прибой”, в която тя пее близо три десетилетия.

Мечтаех да стана летец 

и след  гимназия ме приеха във ВВАУ „Г. Бенковски”. Бяхме общо 13 момичета и всички искахме да станем летци. Убедиха ни, че щели сме да бъдем по- полезни на Родината като синоптици, от каквито имаше голяма нужда в авиацията. Още повече като представителки на женския пол, чието първо призвание е да станат майки, щяло да ни е трудно да бъдем летци. Станах синоптик.  Но ВМС имаха нужда от специалист метеоролог в новата служба, която бяха открили. Дойдох в морски войски. Варненка съм, работата на морски метеоролог ме увлече. Исках да стана морски офицер. Пак не можело. Имах чувството, че мъжете строго пазят за себе си „мъжките” професии и не дават на по-нежната половина от света да се доближи до тях. Наред с капризите на времето трябваше и с това внушение да се боря, започва своя разказ първата жена офицер във ВМС  Зорка Вълчева. 

Бях 20-годишна, току-що завършила с чин лейтенант, когато се представих пред командващия ВМС адм. Бранимир Орманов. Не само, че бях първата жена офицер във военния флот, но и останах единствената още дълги години. Отначало всички смятаха, че няма да се справя с тази работа, но бързо промениха мнението си и за тях 

станах мъжкото момиче, 

въпреки че като физика бях малка и крехка.

Първото ми появяване във военна униформа правеше голямо впечатление във Варна. Хората ме гледаха с интерес, спираха ме, разпитваха ме, децата тичаха след мен и питаха: „Лельо, ти войничка ли си?”. Отговарях им: „ Да, войничка съм”.

Кога усетих, че съм приета наравно с мъжете ли? Чакайте да ви кажа. Веднъж началникът на метеорологичната и хидрографска служба кап. Зографов ми каза: „Сега си завършила за синоптик и си най- подготвената да преподаваш по метеорология в Морското училище”. Приех след доста колебания. И така отивам там, курсантите наредени в шпалир, минавам по средата, всички козируват, аз плахо пристъпвам. Влизам в клас, командват: ”Стани!” Поздравявам ги: ”Седнете!” И започвам да чета първата си лекция. Аз чета, а те застанали така и ме гледат нахално втренчено, подпрели глави с двете си  ръце на масите. Ах, Боже! - ще се парализирам! Добре, че си бях написала цялата лекция. Връщам се в поделението и направо при началника, казвам му: „Повече няма да отида при тези нахални курсанти!”. А той: „Ти, какво, предаваш ли се, мъжко момиче ли си!” И ми обяснява какво да направя следващия път. Отивам. Пак ме посрещат в шпалир, пак козируват и пак втренчено започват да ме гледат. Отварям дневника и питам: ”Има ли желаещ да стане и да повтори материала от миналата лекция?” Всички забучват главите си надолу, мълчат. Никой дори не ме поглежда. Пак казвам: ”Ако няма желаещи, ще избера някой от дневника”. Става дежурният: “Ама ние нямаме учебници и няма откъде да учим!” Отвръщам: „За какво ви изнасям лекцията, говоря бавно, защо не си водите записки?” И те дружно: ”Ще си водим записки!” Почвам лекцията, всеки навел глава и пише. Станахме приятели с курсантите и лекциите минаваха много добре.
А що се отнася до борбата с капризите на времето, бях още млад синоптик (зимата на 1954 г.), когато стана изключително студено и 

замръзна Варненският залив

Главно от североизток нахлуваше студен въздух през по-голямата част от февруари. Валежите бяха повсеместни, често от сняг. Силата на вятъра достигна 100 км/ч. На 5 февруари минималните температури в Северна България паднаха до минус 20-25 градуса, във Варна - до минус 14,4 градуса. На морската вода се смъкна до нулата, след това до минус 2, минус 3 десети от градуса, за да стигне до точката на замръзване до минус 7, минус 8 десети от градуса. При затишие се образува тънка ледена корица по бреговата ивица, която при леко засилване на вятъра и на вълните се превръщаше в ледена каша. На 17 февруари от Дунав започнаха да прииждат големи ледени блокове покрай нашето крайбрежие, които се спояваха с ледената каша и на три пъти се заледи целият район от Евксиноград до Галата.

Очаквахме това заледяване. Ако си опитен, като погледнеш картата на Европа със синоптичните образования, можеш да разбереш дали ще има силен вятър и до колко ще паднат температурите. Така че в работата ни изненади не може да има. 

Обаче имаше два случая по време на мое дежурство, които преживях много тежко. 

Единият беше на 29 януари 1963 г.

Вятърът се засили, получи се и обледеняване. Вдигнах щормово предупреждение (прави се винаги, когато обстановката стане опасна и за корабите, и за вертолетите). Предадох го на оперативния дежурен, за да предупреди всички бойни кораби. Също и на БМФ за техните търговски кораби. На рейдовата кула на пристанището има знак, който показва за щормовото предупреждение. По едно време обаче идват да проверят дали като дежурен синоптик съм вдигнала предупреждението, защото кораб „Галата” на Параходството тръгнал за Балчик. А този ден температурата беше много ниска. Вълните обливали кораба, той се заледил от едната страна, натежал и се обърнал при поворот, за да подходи към пристанище Балчик. Всички моряци се удавили. Тогава ми беше много тежко и плаках. Бях си свършила моята работа и не знам защо пренебрегнаха предупреждението ми?…

Вторият случай беше 

три години по-късно, 

пак на 29 януари. Този път стана с вертолетите на летище „Чайка”. Имаше съвместно учение на корабите с вертолетите на ВМС. Времето беше много хубаво. Учението приключи, дадоха отбой и корабите се прибираха. Точно тогава обстановката се промени и вдигнах щормово предупреждение. Обадих се навсякъде, където трябва. Вече бях спокойна, че никой повече няма да излиза. В това време ми се обади по телефона командирът на вертолетната ескадрила подпол. Алексиев: ”Зоре, моля те, снеми предупреждението, за 15 минути се прибираме на летището, после пак го вдигни!”. Бяха още в Балчик. Казах: „Алексиев, как ще снема предупреждението!? Всеки момент вятърът ще мине 25 км/ч., а вашите вертолети са за до 18 км/ч., после нямате апаратура против обледеняване”. Той пак ме моли. Категорично отказах и продължих да си върша работата. След малко обаче чувам шум на вертолет. Казвам си: „Ах, боже, те летят!” Обаждам се на летището, първият току-що кацнал. След малко чувам, идва втори вертолет. Пак се обаждам - кацнал и той. И накрая се задава третият вертолет. От силния вятър и обледеняването перката му се пречупва и той пада като камък в езерото, малко преди да се прибере. Тогава загинаха и тримата от екипажа - командирът на ескадрилата, началник- щабът на базата и щурманът на вертолета. Пак го изживях много тежко!

Когато създадоха метеорологичната служба, отначало някои хора гледаха с недоверие на синоптичните прогнози. Нямахме грешна прогноза и всички ни повярваха. Военни кораби отиваха на учения и наши синоптици винаги присъстваха на техните походи, за да ги подсигуряват.

Често ходех на проверки по цялото крайбрежие, където имахме метеорологични станции за наблюдение. Веднъж 

тръгнах на такава проверка по море

с хидрометеорологичното ни корабче. Командир му беше мичман, екипажът от 4-5 матроси. Поехме от Шабла  надолу. Беше в разгара на лятото. Топло, слънчево време. Морето - щил. Толкова беше приятно да гледаш как катерът пори морската шир, а след нас остава пенеста диря. Чайки и гларуси кръжат над нас. Красота! Почнах да си въобразявам, че вече съм се оморячила. Разхождам се по палубата и дори си пея. Но приближавайки нос Емине, вятърът и вълнението започнаха да се засилват, катерът да се люлее. Поглеждам към брега, от запад се задава мощен черен кумулонимбус, който се движи с голяма скорост. Това е най-опасният облак, който идва през лятото. Казвам на мичмана: ”Идва шквал, бързо някъде да се крием, докато не е станало късно!”. Заставаме уж малко на завет. С такава сила дойде, че почна да залива цялото корабче. Премина само  за 45 минути, но аз се изложих като моряк, хвана ме морската болест.  После изведнъж облакът премина, светна слънцето и една дъга се показа на небето. Спряхме на Камчия, матросите слязоха и ми донесоха голям букет цветя. После в Резово нашият метеорологичен наблюдател извади цяла торба с риба от морето и ни нагости. Беше много романтично това пътуване, въпреки екстремното ми преживяване. 

Като дежурен синоптик

 
носех 24-часово дежурство 

На всеки 3 часа идваха нови данни за разчертаване на синоптичните карти. До 7 часа сутринта цялата прогноза трябваше да е готова, да се излъчи по Радио Варна и да се шифрова за военните кораби. В 8 часа отивах в щаба и я докладвах на командващия ВМС, на началник-щаба и на всички останали, на които беше нужно… От летище „Чайка”, където още нямаше синоптик, при полети идваше с кола, за да ме вземат. Случваше се да отивам в два или три часа през нощта. На сутринта пак с готова прогноза докладвам в щаба.

Както казах, при нас изненади не може да има, но вижте, понякога се е случвало времето да изпревари прогнозата или пък да закъснее. И вътре в мен започват въпросите: ”Да, станах добър морски синоптик, но защо този път давах в прогнозата, че мъглата ще се вдигне към 10 часа, а тя се вдигна след обяд?”Трябва пак да проверя, да вникна отново в промяната на циклоните и антициклоните. Знаете ли колко пъти се връщах от дежурство и не можех да заспя. Непрекъснато ставах да поглеждам времето навън. Дали настъпва фронтът, дали започва да вали. Защо още не вали, а казах, че вече ще вали? Много е неспокоен животът на синоптика. Доверието към теб трябва непрекъснато да се защитава, иначе цената може да е жестока. Не знам дали нервната ми система е такава, но е много чувствителна към промените на времето. Понякога начертаваме картата и колегите казват: ”Днес времето ще бъде добре”. И аз отвръщам: ”Не, ще се развали”. Колегите упорстват: „Погледни къде е циклонът!” Аз съм категорична: „Не, главата почва да ме боли, сърцето ми тупти някак по- неестествено, чувствам, че ще настъпи промяна на времето”. И наистина така се получава. След това започнаха: ”Зоре, сега ще има учение, какво казва синоптичната ти глава?” Тези вътрешни усещания в мен никога не са ме подвеждали.

Макар и трудна, и отговорна, работата на морския синоптик така бързо ме увлече, че от летец

започнах да мечтая да стана моряк

Бях се влюбила в морето.  Два пъти подавах рапорт до тогавашния командващ ВМС, адм. Иван Добрев да ми разреши да взема приравнителни изпити и да получа морско образование, но той отказа с думите: „Малко си луда глава и като станеш морски офицер - щурман, ще хукнеш да плаваш по моретата. На нас ни трябват синоптици, а ти си най-добрият”. Много съжалявах, че адмиралът не ми разреши да стана и морски офицер. Ето, отивах на поход, на учение,  качвах се да проверявам метеорологичните уреди на корабите, а не бях морски офицер. Ходих на есминеца - най-големият ни боен кораб, ескадрен миноносец. На него имаше един мечок Максим, който свободно се разхождаше по палубата. Като се качих на проверка, той започна да ръмжи срещу мен. И той понеже беше мечок, като другите мъже, които не искат жените да пристъпват към техните професии, не ме прие радушно на кораба. Поне в началото…

СТЕФАН ДЕНКОВ