Коста Радев: Рибарят никога не губи надежда

Захвърлил живота в столицата, където дълги години е бил редактор в различни издания, Коста Радев идва на морския бряг, за да лови и се прехранва с риба. Вече близо 30 години  живее сред рибарите на Траката с жена си в една от колибите, сбутани натясно, като в дядовата ръкавица. Той е написал 17 книги и има доста национални литературни награди. Сега обаче казва, че за него всяка уловена риба е златна и повече й се радва, отколкото на факта, че някой е прочел новата му книга.

Няма нищо неочаквано в това да стана рибар и да заживея на Траката. Нищо преломно не се е случило. Винаги съм искал това и в един момент просто му дойде времето, разказва Коста Радев. Онова преди беше насилие да вадиш някак хляба си. Десет години работех в Съюза на писателите, последно в сп. „Пламък”. Там бях отшелник, а не тук. Стаята ми беше точно над прочутото кафене на писателите и нито веднъж не съм слизал в него, не да пия кафе, а дори да бутна вратата му. Отблъскваше ме, добавя писателят и рибар Коста Радев. Пък и винаги съм се чувствал варненец, а не софиянец. Приятелите ми са тук. Целият ми род по майчина линия е от Варна. 

Детските мечти не трябва никога да се забравят. 

Ние забравяме какви сме искали да бъдем

като деца. И от там идват всички заблуди, глупости, грешки и т.н. Всеки иска нещо хубаво, то му е било дадено генетично (казано по научному) или от Господ.  Детето, младият човек знае какво иска. След това, като го грабне животът - първи компромис, втори компромис, трети и хайде, отиваш в съвсем друга посока, откъдето няма вече връщане. Късно е. 

Моите детски мечти бяха: море, лодка, риба и писане. Само това. Никога не съм мечтал да ставам футболист, артист. Никога, както казва Радичков, не съм направил едно гимнастическо упражнение през живота си.

Морето е магия - или те омагьосва от първия път, или оставаш незасегнат. А аз още като голичко 3 - 4-годишно дете съм бил край морето на Централния плаж. Къщичката ни беше над старата автогара ( бившите маслобойни), сега е в центъра, но тогава беше беден, краен квартал на Варна. Събирахме се братовчеди, съседски деца, цялата махала и като се грабнем, цял ден на морето. Като казвам за детските мечти, сега си спомням, срещу нашата къща в София една момче, шопче, ама сигурно и то омагьосано от морето, 7-8 години си строи яхта в двора. Направи я и с нея се вдигна и отиде в Гърция, където прави разходки в морето.  

При мен желанието  още от дете е да стана рибар, това си е 

някаква форма на лудост

Защото в целия ми род никой нямаше отношение към морето. Майка ми даже не можеше да го гледа, въпреки че и тя като всички варненски момичета е обикаляла Морското училище. Пак казвам, винаги съм искал само това, да съм на морето. И както стана тук -  в една колиба, с лодката, буташ я и влизаш за риба. Самостоятелен, не зависиш от никого. Вярно, това изисква много лишения, но за мен си струва такава свобода. 

Вече толкова години съм тук, в една дървена колиба, която сам построих. В нея съм отделил стаичка, в която не сме и влизали с жена ми, тя е само за гости, като дойдат. Сега ще се напълни, като дойдат децата, внуците, ще се съберем за един месец; аз спя тук, отвън, през лятото. Нищо повече не му трябва на човека!  Имам и една таратайка, малка кола, за да се качваме догоре и обратно.

Как ме приеха тук рибарите

Първите две години идвах с шишетата и мезетата, излизах в морето с лодката на един или друг. Преценяваха ме хората. Накрая един ден ми казаха: “Хайде сега ще отидем в ресторанта на „Почивка”, на червения килим там, имаш да черпиш”. Ей, слава Богу! Приеха ме между тях, но дотогава трябваше да минат две години. Внедрявах се. Продадох една наследствена къщичка за някакви смешни пари, които ми стигнаха точно за една лодка и два кубика дъски, за да си вдигна сам първата барака. Идва ми отръки; майка ми е от дюлгерски род. После почнах сам да си строя и лодките. Първо направих една петметрова, след това друга, по-голяма. Станаха много хубави.

Знаеш ли, много повече ми е приятно да ми кажат, че съм добър рибар отколкото добър писател. Защото добър писател е само Шекспир. Къде ще се мерим ние с такъв исполин, пък да тръгнем да се мерим с нищожествата, няма никакъв смисъл. А рибарството значи свобода, свободомислие. Има една древна китайска или японска приказка - сигурно си я чувал, че ако искаш да станеш богат, стани търговец, ако искаш да станеш известен, стани артист, ако искаш да станеш щастлив, стани рибар. Ето, хората са го казали в другия край на света преди хиляди години. 

Впрочем и писането, като рибарството, си е чиста лудост. Всички писатели са графомани, само че едните пишат по- сполучливо от другите, но манията си е една и съща. После времето слага всеки на мястото му. Специално за рибар обаче трябва да си много луд. Вечен оптимист. И по-скоро ти си оптимист по природа и затова си рибар, а не че после си станал такъв. Защото това не носи пари, не носи обществено признание. Кой нормален човек ще се хвърли в такава професия?...

Всеки ден, когато позволява времето, съм в лодката и с мрежите. И все се надявам, че ще хвана риба. Виж, писателят може да изгуби надежда, но рибарят никога, макар че рискът е голям, а отплатата нищожна, защото рибата все повече намалява.

На няколко пъти съм се разминавал с опасностите в морето. Лошо време и моторът на лодката отказва. Вадиш мрежите, пълниш 5-6 каси, а те са по 60-70 кила, товариш лодката, морето лошо, тръгваш обратно, палиш двигателя, но той отказва и хващаш греблата. Трябва да извадиш мрежите, които си хвърлил предния ден, иначе ще заминат. Духа вятър, вълни, но щеш не щеш влизаш, рискуваш и само се молиш да не стане белята.  Един път, като спря двигателят, гребах от Кранево дотук. Добре, че вятърът не беше насрещен. После, нашият бряг тук е по- хубав, има къде да се скриеш, ама отидеш ли нагоре към Тюленово, Камен бряг, там с километри само отвесни скали, камъни и не можеш да доближиш брега. Не случайно там се издавиха толкова рибари. Някой път изобщо не лягаме вечер, ходехме по- далеч не само нагоре, но и към Камчия. Пътят е 3 часа, а трябва да бъдем там призори, най-доброто време за риболов.

Морето трябва да се уважава и малко да те плаши. Не може да си безразсъден. В момента, когато излизаш с лодката и  се изгуби брегът, значи, че имаш компас, знаеш накъде отиваш и въпреки това веднага те хваща страхът. Като се огледаш, навсякъде вода. Или пък като падне мъгла, която е най-лошото нещо за рибаря. Веднъж в мъглата един кораб мина толкова близо до лодката, че щеше да я ожули. Нито те вижда, нито ще те усети. Страх не, ами страх! И на другия ден пак в морето. Ама в морето по не ме е страх, отколкото да пресичам някоя улица. Там съм съвсем разцентрован. Най- голямата ми мъка е да ходя из града.

Какво ми дава морето ли? Първо, общуваш с природата и така се отърсваш от глупостите. Хорското общуване е на 99% празни приказки и глупости. Несъществени и маловажни работи. Имах един гларус, още като вляза с лодката в морето и той идва, каца на носа и ме гледа. Носех му хляб, такива работи, но не ще, той иска риба. И много умно животно! Като види, че вадя голяма риба, знае, че няма да му я дам и не реагира, като види по-малка и почва да грачи.

Ами изгревът в морето! Няма по- възхитително нещо от това
 
да посрещнеш изгрева в морето, 

в прегръдките на Господа! Тогава разбираш, че живееш не с поезията или покрай нея. Не! Ти си вътре в поезията. И няма нужда нищо да записваш или да запомняш. Изживените мигове ги пазиш само за себе си. Без друго никой няма да разбере, колкото и да обясняваш... Като излиза от водата, слънцето не е кръгло, ами се разтяга. Има такъв ефект - разтяга се и сякаш вдига водата. Много красиво и трае само половин до една минута най-много. Но си заслужава само за този миг да влезеш. Тук, от брега, не можеш да го видиш така. Нашето море е такова, че постоянно си мени цветовете, като отразява светлината. Абе, хубаво си е нашето море! И през отделните сезони е различно. През септември започва сивата боя, през ноември съвсем посивява, но пак си е хубаво. Най-приятно ми е през зимата. Има хубава риба, няма хора. Жена ми винаги е искала като мен това и заедно сме излизали за риба. Напоследък обаче не я вземам в лодката, защото търся малко повече усамотението в морето.

Къщата, или по-точно 

колибата ми, изгоря преди 5 години

Всичко замина - нямах минало. Най- вероятно я подпалиха, ама нищо не можа да се докаже и накрая писаха, че таблото отзад дало късо съединение. По това време дъщеря ми, която живее в Брюксел, беше дошла в София на командировка и ми се обади да се видим. Тръгнахме с жена ми и докато стигнем, по телефона ми се обадиха, че е изгоряла. Стана през деня.  Абсолютно всичко ми изгоря. Заварих само купчина жарава. Знаеш ли колко странно се чувства човек да види, че от всичко, което е имал, е останало само това на гърба му и нищо друго. Много странно усещане! Да видиш, че все пак си жив и здрав, с едни дрехи на гърба и нямаш нищо друго. Таман се бях подготвил за зимата, сложил съм 700 литра вино, 100 кила ракия. И две ярета във фризера. Голям пожар! Стана през октомври, на прага на зимата. Веднага на същото място, пата-кюта, направих новата колиба, потънахме в борчове. Събраха се приятели, роднини да помагат. Всичките гологъзници като мен, но кой с каквото можа, помогна.

Важно е да ти кажа - в тази жарава и пепел единственото, което беше оцеляло, бяха две библии и една обикновена икона, хартиено копие, стоеше на стената в стъклена рамка. Стъклото беше разтопено, на хартията нищо й нямаше. Хайде, кажи ми сега!...

Направихме тук параклис 

на св. Николай Чудотворец, небесният покровител на рибарите. Не искам да се хваля, пък и не е вярно да се говори, че бил само мое дело. Вярно, иззидах го,  да речем моя бе и идеята. Но парите са важните. Насред най-голямата беднотия, през 2000-та го вдигнахме. Кой, когато мине и колкото може, даде. Имаше един, който случайно мина и видя, че се зида нещо, и попита: „Какво е то?”. „Ами параклис”. „Така ли!” - възкликна, извади 100 долара и ги остави. Не го видях повече. След като го построихме,  хората започнаха да носят икони, свещници, утвар. Оказа се, че само трябва да започнеш едно такова дело; след това то заживява свой собствен живот. Освети го нашият приятел отец  Любомир Попов. Параклисът ни, да кажем, не е дотам каноничен, но затова пък варненци го обичат и винаги има някой да се моли там, между морето и небето, на един поглед от Бога. Най ми е приятно да гледам как влизат хората в него. По Никулден тук става манифестация. Изглежда имат нужда. Винаги минавам през него, преди да вляза в морето. И пак си само ти, лодката, морето и Бог. Нищо друго!

СТЕФАН ДЕНКОВ