К.д.п. Иван Цонев: Не можеш да избягаш от предначертания път

Каквото ти е писано като съдба,  не можеш да избягаш от него. Така става и в моя живот - започва своя разказ к.д.п. Иван Цонев. А той е моряк с дълъг житейски опит: близо 20 години помощник-капитан и после капитан далечно плаване, а преди това 4,5 години офицер във ВМФ , 6 месеца помощник-капитан на траулер на „Океански риболов”.

Много усилия положих, за да вляза във ВВМУ. Друго не съм кандидатствал, защото това

беше детската ми мечта,

да стана моряк, и то капитан. Знаете песничката от филма „Васко да Гама от село Рупча”, че всеки моряк иска да е капитан, нали? Като малък близки съседи ни бяха семейство, в което мъжът плаваше по корабите. Нямаха деца и той като се върнеше, ми носеше разни интересни, лъскави неща, каквито не бяхме виждали. В моите очи моряшката професия изглеждаше много романтична. И още тогава си казах, ще стана моряк и аз ще видя света. Тогава обикновените хора живеехме в затворен кръг и нямаше друг начин да се излезе зад граница. При сегашните условия всеки може свободно да отиде, където си поиска. Но и днес, след като вече добре познавам и меда, и жилото на тази професия, ако се върна 50 години назад, с ръка на сърцето пак бих избрал същата. Тя е моята съдба.

Като влязох в Морското училище, за мен нямаше място за навигатор в търговския флот и трябваше да уча в специалността за океанския риболов. Нямах никакво желание да ходя там, защото не ме привличаше, а и работата е много тежка. От разказите на други знаех как е там. Големият удар за мен беше във втори курс, когато ни заведоха на един траулер в Бургас - беше там за ремонт. Като се качих на него и като ме лъхна тежката миризма на риба, направо се отчаях: Ама, къде отивам!? И в трети курс, когато създадоха военен клас с курсанти от целия випуск, предприех крайната мярка да стана военен, само и само да избягам от риболова, като идеята ми беше по- късно да се прехвърля в търговския флот. Обаче едно го мислиш, а друго става. Бях още курсант, когато срещнах бъдещата си съпруга и тогава реших, че ще е по-добре да остана на брега като военен офицер. Изкарах точно четири години и половина - броил съм ги, защото ми беше много неприятна военната служба. Бях още 24-годишен и си виках, колко съм бил лековерен, без реална представа, какво ме е очаквало. Убедих се, че това не е моето място, в началото на промяната  използвах първата възможност и през януари 1990 г. напуснах военния флот.

Съдейки по себе си,

всеки опит да се отклонявам

от предначертания ми път, ме е връщал пак на него. Направих всичко, дори загърбих детската си мечта да плавам и станах военен офицер, само и само да не отида в океанския риболов. Само че писано ми било да отида там.

След като се уволних, не намерих работа на корабите на БМФ и ща не ща единствената възможност беше да отида в „Океански риболов”. Направихме един 6-месечен рейс на траулер в най-тежките райони за риболов, край Фолклендските острови. Там са известните „ревящи ширини”. За траулера има само две пристанища, едното, където се качваш, и другото, където слизаш след шест, седем, осем месеца в океана. Само риболов. Нон стоп.

За „ревящите ширини” да кажа един случай. За първи път там, на траулера, усетих върху себе си силата на морската стихия. Снабдявахме се с гориво в морето. Идва специален танкер, от него пускат въже и корабът ни се връзва за него. В повечето случаи спираме двигателите, танкерът ни дърпа с въжето и в същото време пуска шланга, по който ни зарежда с гориво. Обикновено се пускат две въжета за сигурност. Да, ама точно, докато ни зарежда, времето вдигна. Едното въже се скъса. Стана по време на моята вахта. Пуснахме ново въже и отново се завързахме, в това време се скъса другото и останахме пак с едно. Капитаните на двата кораба решиха да преустановим бункероването, защото всеки момент можеше да се скъса шлангът и горивото да потече в морето. Отдадохме шланга. На бака съм за отвираване на въжето, стоя с гръб към носа и давам знаци на боцмана какво да прави. В този момент няма да забравя широко отворените му очи към мен, разбирам, че нещо става зад гърба ми, и като се обръщам, виждам висока водна стена. Инстинктивно се хващам за едно желязо и след миг всичко около мен, целият бак, потъва във вода. Когато се оттегли, надигам глава и виждам, че съм сам, а бяхме 4 или 5 човека и първата ми мисъл е, че водата ги е отнесла в морето. След това започнах да чувам стонове - боцманът с гърдите си строшил металното приспособление за затваряне на единия от капаците, помощник трал майстора пък наврян под едната лебедка. Просто всичко пометено. Добре, че нямаше жертви.

В „Океански риболов” се случих, когато беше закъсал финансово, спряха да плащат заплатите и след този рейс слязох пак. Направих

повторен опит

да остана на брега; децата бяха малки и исках да избегна плаването. Успях да си намеря работа в УПМКАП и станах капитан на влекачите, после помощник- капитан на „Перун”. И така изкарах още четири години и половина. Толкова можах. Явно нещо отвътре ме е карало да плавам, което беше моята детска мечта. Седях на кърмата на „Перун”, гледах корабите, които влизат и излизат от пристанището, и нещо ме човъркаше: Какво правя тук? Явно това е пътят, който ми е начертала съдбата. И като се качих в средата на 1995 г., та до средата на 2014 г. Бях на всякакъв вид кораби с изключение на пасажерските. Цели 19 г., от които повече от половината  като капитан далечно плаване.

Има една стара моряшка приказка - морето колкото дава, толкова и взема.

Кое е медът и кое жилото

в нашата професия ли? Основната част от меда има финансово изражение, което не е за пренебрегване. И сега това е движещата сила, дори много повече, защото романтиката, като че ли вече много я няма, както беше при нас. Виждаш друг живот. Вярно, моряците виждаме основно лъскавата страна - магазините, барчетата, където се отбиваме. Няма много време, за да се ходи по туристически обекти. А жилото е в тежкия живот. Професията ни е такава, че те изважда от нормалното човешко съществуване. Ако взема примерно себе си, реално през по- голямата част от съзнателния си живот съм  разделен от жената, с която смятам да прекарам живота си. Децата ми израснаха някъде встрани от мен. Докато си на кораба, другите се женят, раждат се деца, умират близки и ти само научаваш за това.

Идеята, че вече ми стига толкова да плавам, зрееше в мен от година-две, преди да взема решението да спра. Слагах на кантар плюсовете и минусите. Докато дойде моментът, когато натежаха минусите. Казах си, материалното вече съм си го осигурил. Морякът, за да спре, трябва да стигне до философската мисъл, че не може да спечели всичките пари на света. И когато стигнах до този извод, на везните рязко натежаха негативите на моряшката професия. Реших, че е дошло време вече да сляза на брега.

Впрочем, последното, което натежа, за да предприема тази стъпка, беше

една много екстремална ситуация

Последно плавах на ро-ро кораб, който превозваше автомобили, контейнери, генерални товари.  Екипажите се сменяхме на два месеца. На 13 февруари в Антверпен, Белгия, приех кораба и старият екипаж отиде на почивка. Даваха прогноза за доста лошо време, обаче то се оказа много по- тежко от обявеното. И стана така, че на излизане от Английския канал (Ламанша) в Бискайския залив започнахме да се пълним с вода вследствие на поредица от грешки, включително и мои. Корабът имаше големи вентилационни отвори на носа, през които се проветряват товарните помещения от изгорелите газове на автомобилите и друга техника, които влизат на собствен ход. Оказа се, че не бяха затворени добре и вълните вкарваха вътре вода. Взех най- безопасния курс, който можех, свалих скоростта до възможно най-ниската. Тогава беше последната ми грешка (и аз имам няколко брънки от веригата от грешки, довела до екстремалното положение), която не знам дали можех да избегна. Сега, като премислям, тогава трябваше направо да се върна обратно, а не да се предоверявам на прогнозата, но до този момент още не знаех, че навлиза вода през вентилационните отвори. На 15 февруари през нощта ми се обадиха и като слязох на главна палуба, видях, че доста вода се бе събрала.  Цяло денонощие се борихме едва ли не за оцеляването на кораба. Защото за този тип кораби вода на главна палуба, и то в голямо количество, може да наруши устойчивостта му.  Водата нахлу и в помещенията, които са под главната палуба, а там има много важни агрегати, като подрулващото устройство,  аварийната пожарна помпа. Ситуацията наистина стана екстремална, много близка до критичната. И знаеш ли, в нея

имаше и положителен нюанс,

който видях. Екипажът ми показа, че наистина е много добре подготвен. Явно и аз съм имал някакви лидерско влияние - всички вярваха в мен, че ще се справим, защото в продължение на десетки часа долу непрекъснато се борихме за оцеляването на кораба. При поредното ми слизане гледам един от моряците филипинци едва се държи на краката си, очите му кървавочервени от преумора и недоспиване и му казвам да отиде да си легне за малко. А той моли: „Кептън, още малко, защото трябвам тук”. Всички просто се раздаваха до предела на силите си. Спасихме както кораба, така и себе си. Но случилото се ме накара да се размисля по-сериозно върху ценностите в живота, колкото и да звучи шаблонно. В смисъл, дали си струва повече да изпадам в такава ситуация? Първо, което е при мен, е, че след тези повече от 10 години като капитан вече не ми беше интересно. Нямаше вече толкова много нови неща, които трябва да науча. Идва моментът, когато започваш да усещаш, че започваш да се износваш. И тогава си слагаш нещата на кантара и си казваш - дотук беше добре, струва ли си, или не повече да продължаваш? И така се реших, макар че като слязох тогава, си бях дал срок от една година, ако не си намеря работа на брега,  да продължа да плавам. Ами, че на 50 и няколко години да се затворя вкъщи, това съвсем ще ме износи и затрие. После след толкова години на море много ме притесняваше, че ще трябва да свиквам на съвсем друг режим и всеки ден да ходя на работа, както казваше Тодор Колев в един филм: „От - до”. Но явно толкова е била силна психическата нагласа да сменям професията, че въобще не ми беше проблем.

Не се заричам, че повече няма да плавам, защото човек не трябва да казва голяма дума. Англичаните имат един израз:

Никога не казвай никога!

Слязох, чувствам се добре в момента, не мисля повече да плавам, но дано не ми се наложи. Нещото, което може да ме накара отново да тръгна да плавам, би била по-сериозна финансова нужда, най-вероятно свързана със здравословно състояние на човек от семейството ми. Затова пак казвам - дано не ми се налага, но не се заричам - никога повече. Сертификатът ми е валиден до края на 2019 г., най- вероятно ще го подновя след това. Не с идеята да тръгна отново да плавам, по- скоро за собствено удовлетворение, че все още съм правоспособен капитан. Животът ме е научил, че човек не може да избяга от съдбата си. До този момент тя е благосклонна към мен.

СТЕФАН ДЕНКОВ