Красимир Вълчев, боцман: Примамливо е да искаш да си най-добрият моряк

В моряшкия фолклор боцманът е майката на кораба. При всяка ситуация той е най-търсеният човек. И от капитана, и от моряците. Затова някак странно прозвучават първите думи на стария боцман Красимир Вълчев.

Колкото и да не ми се иска да го кажа - минава времето на онези, истинските боцмани, казва той. Дали го приемам ли? Като професионалист - не мога. Но не мога и да не призная, че с модерната техника на съвременните кораби той започва да става излишен. Дали е за добро или лошо, не знам. Преценката е лична.

Да станеш моряк, както преди, така и днес,

стимулът е един и същ,

продължава боцман Красимир Вълчев. Завърших техникума по машиностроене и започнах работа в радиозавода. Млад човек, трябва да намери нещата, които желае. По мое време те се свеждаха до това да си купя уредба, кола, хубави дрехи. Все недостижими неща - за кола се чакаше поне 15 години. Единственият начин да осъществя момчешката си мечта беше да пътувам. Тръгнах с презумпцията да плавам 2-3 години и да се откажа. Но ето, че станаха 37 години на море. Основно в Параходството - първо палубен моряк, рулеви и над 20 години боцман.

Първият ми рейс беше до Далечния изток, уж за три месеца, а продължи повече от девет. Тогава беше и първото ми отиване в Япония - като че съм

попаднал в някаква приказка.

Знаеш как беше у нас, а там всички караха едни страшни мотори Kawasaki. В Китай пък абсолютно всички хора бяха в сини рубашки - няма мъже, няма жени. В Индия, като отидох, малки деца просят, проституират, там видях и Тадж Махал... Само в един рейс още момче можах да видя толкова нови и все шокиращи неща. Не само хубави, изпитах и доста лоши. Когато се прибрах, дори бях настроен да е краят, повече да не плавам. На кораба ужасни времена, тежки физически натоварвания, много безсъние. Бяхме деветима моряци плюс боцмана. Всичко на ръка. На палубния моряк една от работите е да поддържа механизмите, палубата ръждясала, трябва да чука, боядисва. Има много такелаж, проволки, макари, блокове и всичко трябва да се смазва, да се подменя. Хамбарите се отваряха и затваряха по отвратителен начин на ръка. Страшно много работа!

Та като се прибрах,

имах намерение да се откажа,

обаче скоро нещата се успокоиха в мен. Върнах се с уредба, дънки, валута. Срещах колеги от екипажа и си разправяхме истории, кой как е изкарал. След малка почивка отново съм на кораб, и то за Западна Европа. После бях и на ветрохода „Калиакра”при получаването му.

 С течение на времето взе да ми става интересно. Овладях много неща - как се плетат въжета, проволки и т.н. Страшно много научих и от боцмана на „Калиакра”, колоритна личност. Непрекъснато нови и нови неща, докато в завода беше скучно еднообразно. И това много ме амбицира.

Значи, ако си се отдал на моряшката професия, естествено е да се стремиш да стигнеш върха - за палубния моряк да стане боцман, за офицера да стане капитан или ако е механик - главен механик, както и камериерът -домакин на кораба. Колкото и да е старо понятието, че боцманът бил майката на кораба, то си е така. Приема се, че е най-добрият, най-вещият моряк и всички го търсят при всякаква ситуация. Доста трудна длъжност. Непрекъснато трябва да си заедно с всичките 5-6 моряци. Ако някой от тях не ти харесва, не можеш да му теглиш една майна, защото утре отново ще работиш с него, и то от много близко разстояние. И най- важното, трябва да го ръководиш, и то така, че ти да си свършиш работата, морякът да е доволен и капитанът да е доволен. Боцманът трябва да внимава за всички. На контейнеровоза „Варна” един от моите хора се беше качил на последния ред контейнери - това е 12 метра. Забелязах, че нещо не е добре, стоеше като вдървен. Като го свалихме, разбрах, че имал страх от височината. Абе, човек, защо не кажеш?! Как да ти кажа, нали трябва да си изпълнявам нарежданията! Имам много такива случаи. В крайна сметка ти си най- близкият му човек, който трябва да види, да реши.

Много са отговорностите, а разликата с останалите моряци в заплащането е нищожна. Тогава

защо съм станал боцман ли?

Авторитетът на боцмана е висок сред моряшките среди и това е примамливото. Престижно е. На 100 кораба има 100 боцмани, а моряци 800, че и до 1000. Него го знаят и се ползва с по-голямо уважение, дори сред администрацията и особено сред капитаните. Има едно ефелъшко лафче - боцманът е първият след капитана. Далеч не е вярно, но така битува. Обаче наистина е върхът на нашата кариера. За по-нагоре трябва да си учил в Морското училище. Два пъти опитвах, но и двата пъти не можа да стане. Не, че съм загубен, но така се случи.

На кораба сме затворено общество, което създава много тежки проблеми. Като си вкъщи, работиш някъде, скараш се с колега, но знаеш, че след няколко часа ще се прибереш при семейството си и ще се успокоиш. Докато там няма такова нещо. Трябва  да се разбираш с всички, да не се караш с някого, защото утре ще го видиш отново, а може да се наложи и да разчиташ на него. На кораба не би трябвало да си създаваш врагове. В същото време моряшкото ежедневие е  монотонно. Мъчим се да го разнообразим - със софричка,  спортуване, появиха се телевизията, видеото...

За първи път гледах видео през 1986 г., когато тук още го нямаше. Бяхме на италиански кораб. Много интересен случай! Нашите от Параходството го намират изоставен до Гибралтар. Започнал да се пълни с вода и екипажът избягал, защото мислел, че ще отиде на дъното на морето. Той потънал до палубата и така останал, защото товарът му бил дърва, махагон, и те го държали на повърхността.  Тогава минавал наш кораб, взел го на буксир до Варна, ремонтирали го. Беше станал много хубав кораб, холандска постройка, удобен за работа, за почивка. БМФ го експлоатира близо 15 години, след което пак потъна, този път окончателно. На рейда в Италия го удари газовоз. Явно орисията му била да отиде на дъното.

За да разнообразяваме деня,

правехме си и много смешки

Един от колегите боядисваше и понеже все отиваше някъде да пуши, да се покрие, веднъж изсипахме в бялата му боя няколко бурканчета кисело мляко. Когато се върна и опита да боядисва, валякът му се пързаля и нищо не става. Има хора, които обичат да се шегуват.  С такива леко се работи, доста се веселим. Не е тайна, че вечер обикновено гледаме да се съберем на някое аперитивче. Да се разтуши човек, преди да си легне, и дори да е имало някой проблем, да се разбереш по колегиално. И спокойно да заспиш, а не да си мислиш какво ще стане утре. В семейството ти минава и на следващия ден си друг, докато там, ако сам не си го изчистиш, то се трупа в теб. Вярно, забранено е да се пие на кораба, но сега ние сме хора, българи, ще пием по едно, но без да се изпада в неадекватност. Защото не знаеш в кой час на денонощието ще дръпнат звънците. Всякаква екстремна ситуация може да се случи. Веднъж в 3 часа през нощта трябваше да спасяваме яхта до Гибралтар. Германец сам на лодката, паднали акумулаторите, почнала да се пълни с вода. Обадиха се, че някой бедства. Търсихме го близо 6 часа, испанците изпратиха вертолет да ни осветява, накрая го видяхме. 

Мъртвец намерихме. Минавахме край испанския бряг и засякохме с бинокъла спасителна риза на 2-3 мили от нас. Отначало не разбрахме, че е човек, защото беше с лицето надолу, тялото увиснало към водата. Отидохме, успяхме да го вдигнем, беше се надул.  И пак тебе търсят. Боцмане, по какъв начин да се извади? Никой не трябваше да го докосва с ръце. Пуснахме  мрежа, издърпахме я от другата страна на тялото, за да остане  в нея и полека го изкарахме на борда. Той беше с избити зъби, облечен в много скъпи дрехи. Дойдоха с катер от испанските власти и го прибраха, после ни обясниха, че най- вероятно било работа на  наркотрафиканти. Беше ужасно, после с дни го сънувах.

Много са преживяванията на кораба. Веднъж в Холандия пристанищен кран вдига 36-тонен товар на кораба, стрелата му се пречупва и той пада върху надстройката. Седим 10 минути с отворени очи, не можем да разберем какво се случва. Никога не бях виждал през живота си как само за минути кестенявата коса на крановика стана абсолютно бяла от уплаха. Имах много тежък случай на контейнеровоза „Варна”. Лошо време, контейнерите се натрошиха. А те бяха пълни с масла, които потекоха в хамбарите. Вътре се омесиха с другите товари, фъстъци, кока-кола. Прибрахме се накренени на единия борд и започнахме страшно чистене.

Боцманът отговаря за работата на цялата палуба и като стане сакатлък, той  го отнася.

Каквото и да се случи, даваш обяснения

пред старшия помощник и капитана. В същото време пред моряците не можеш да се правиш на много велик и да изискваш. Единственото ти средство е авторитетът, който имаш пред тях. Те трябва да вярват, да те уважават, дори да ти имат респекта, за да вървят нещата. Как става ли? Много е важно да им покажеш първо, че можеш повече от тях. Някой моряк е по-добър от теб в дадена насока - разнообразни са дейностите на кораба. И няма защо да го криеш. Ти обаче трябва да разбираш от всичко комплексно. Как се ползват боите, химикалите, за текелажа, проволките, бигите, които на старите кораби са много трудни за експлоатация. Трябва да покажеш, че си най-вещият, за да се допитват до тебе, да те слушат какво им казваш. Затова обикновено боцманите са доста по- възрастни от моряците. Всички тези неща, за да ги знаеш, да са минали през главата им. Оттам идва авторитетът ти. Защото има и такива случаи. Направили го боцман, той се мъчи с някаква диригентска палка да нарежда, а се вижда, че много неща не ги знае. Такива я карат много трудно, с много разправии и за 10 години сменят 10 кораба. Моите не съм ги броил, но за 37 години едва ли имам повече от 7-8 кораба. Последните 20 години на контейнеровозите съм бил с един и същ екипаж. И всичко е наред на кораба.

Така беше преди

Днес морячеството отива на друго равнище. Излиза, че колкото е по-стар корабът, толкова ролята на боцмана е по-голяма. И колкото е по-съвременен, толкова тя пада, на някои от съвременните кораби дори вече го няма. На тях ръчният труд на палубата е сведен до минимум. Няма такелаж, ръждата не се чука на ръка, не се боядисва с валяци. Затова има само по двама-трима моряци. Значи, не искам да ги обиждам моряците, но сега по  съвсем друг начин експлоатират кораба. Идва той с контракт за 4 месеца и като знае, че след това няма да е на същия кораб, в него липсва онази нагласа, каквато, примерно, имаше при мен – винаги да си свърша работата, както трябва. После има много ситуации, в които никой от моряците не е изпадал, а опитният боцман, който ги е преживял, знае какво да направи. Някога на още по-съвременните кораби  може изобщо да няма нужда и от моряци. Не вярвам скоро да стане.

СТЕФАН ДЕНКОВ