Кап. III ранг Трифон Митишев: Черно море е голямата загадка за партньорите ни

Той има доста добра кариера за един все още сравнително млад офицер от ВМС с 16-годишна военна служба. Първата година след завършване на  ВВМУ участва в изпитателните, а по-късно и първите бойни стрелби със зенитно-ракетния комплекс на фрегатата „Смели” (останали единствени в новата ни история), завършва щабния колеж на Военноморската академия в Нюпорт, САЩ,  и вече 5 години е командир на корветата „Решителни”. Участва в много международни учения в Черно море и в продължение на  6 месеца е бил в плаващия щаб на постоянната военноморска група на НАТО №2 на флагманския кораб, която оперира главно в Черно и Средиземно море. Това е група с много висока степен на бойна готовност, готова да реагира веднага при промяна на обстановката. Затова и питам моя събеседник  как ни приемат като партньори във всички тези съвместни учения и действия?

Приемат ни  като важен партньор

Не бих казал, че проявяват някакво снизхождение, само дето им се иска да имахме  по-силен флот, хайде да го кажем, по-способен, съвместим с техните възможности, казва кап. III ранг Трифон Митишев. Споделяли са с мен, че за тях (особено при сегашната политическа и икономическа обстановка) Черно море си остава една голяма загадка, която не могат да разберат. 

За мен Черно море е реалността, в която живея, продължава да разказва той. Осъзнах го още като завърших Математическата гимназия във Варна. Бяха времената на прехода (1996 - 1997 г.) и нямаше проблем да вляза, където искам да уча. Избрах Морското училище, и то военния, а не търговския профил. Беше добра алтернатива. Не съм съгласен за големите пари в търговския флот. Както по онова време, така и сега големите пари не са там. Тогава, в края на 90-те години, в БМФ нито заплатите бяха чак толкова големи, нито осигуровките (върху две минимални заплати). Всичко се въртеше около едни командировъчни и не се знаеше колко и кога ще получиш. След 2003-та нещата се промениха, но не толкова, че да съжалявам за направения избор. В края на краищата парите не са най-важното в една кариера.

Впрочем, не съм такъв човек,    

за мен няма – “ако” или “щеше да бъде”

Впоследствие ми се бяха отворили възможности да напусна и да плавам в търговския флот или да започна други неща. Продължавам тази кариера. За мен има само настояще и бъдеще, не гледам назад. Така съм преценил и след като съм се хванал на хорото, ще го играя, докато виждам смисъл и мога да давам нещо от себе си.

Първо, смисълът е в работата с много и най-различни хора. Командирът трябва да може да работи с тях. Ако само той е много важният, тогава няма да има нужда от други на кораба. Колкото и да се водим от едни и същи закони и устави, отношенията във флота  са доста по-различни в сравнение с другите родове войски. На корветата сме 53-ма, всеки може да има задължението една гайка да завие, но не го ли направи, останалите сме в беда. На подводницата хората са още по-задружни – работят, хранят се и спят на едно място. Няма по-отговорна длъжност във флота от тази на командира на кораб.

Към онова, което ме привлича, ще прибавя плаванията съвместно с чужди кораби. Интересно е. Всеки ден си изправен пред различни предизвикателства. Не мога да си представя да стоя по 8-10 часа пред компютъра, да програмирам и да не виждам какво става около мен. Другото, което дава  смисъл на военноморската професия, може да звучи гръмко, като лозунг, но е факт. Ако човек се заинтересува, ще види как в държави, където тя замира, защото не й се обръща внимание, се намесват съвсем други интереси, без да може да им се противодейства. Така че флотът наистина е особено важен. Гледайки какво се случва около нас, как се развива икономиката в района, става все по-важно да можем да демонстрираме своето присъствие (готовност да защитим националните интереси). Не случайно въоръжените сили са един от стълбовете на държавността. Така че отвсякъде погледнато има смисъл във военноморската професия.

Когато станах капитан-лейтенант, беше време да помисля за следващото стъпало на образованието си. Нали трябва да играя хорото, на което съм се хванал? Съвсем случайно тогава излезе възможност да кандидатствам за магистърска степен в САЩ. Ако не беше там, щях да се насоча към Военната академия „Г.С. Раковски”.

Веднъж вече бях ходил в Щатите, сега ме впечатли друго -

 различната им система на обучение

Тя няма много общо с нашия начин на обучение (без да коментирам кой е по-добрият, просто е различен). Там не ти се диктува какво е правилното и кое как се прави. Обучаемите се оставят сами да стигнат до правилните изводи след продължителни проучвания и дискусии. Другото различно е, че, общо взето, всички, които са стигнали до това образователно ниво, трябва да правят публикации в различни военни и научни издания в зависимост от специалността им. Така се използват техният опит, идеи, което помага за развитието на военната наука. После, съвсем е различно, когато, примерно, ти преподава оперативно изкуство човек, участвал лично в планирането на операция „Пустинна буря”. Достатъчно е само да ти предаде опита си, да сподели за грешките, допуснати по време на една операция, трудностите, през които е преминал, да покаже борбата между политическите и военните интереси и цели. Общо взето такива хора там предават своя опит и знания, в което е и голямата разлика.

За съжаление, наученото в колежа, как да кажа, още не е много приложимо за нашата действителност. Нямам предвид остарялата ни техника, което често се изтъква като първа причина. Технологиите, така или иначе, се надценяват. Просто много различни са образователните системи в англосаксонския свят и у нас. Като че ли още не можем да направим голяма разлика между образование и натренираност (квалификация за заемане на дадена длъжност). И от там много се страда. Особено при младите офицери. Работата е предизвикателна, но млади колеги идват, без да са напълно подготвени с какво ще се сблъскат. Всичко, което знаеш от големите книги, учебниците, е полезно, но когато дойдеш на кораба и имаш 20-ина подчинени, нещата придобиват съвсем различен характер. Още си на 22-23 години, но хората ти очакват да си подготвен, да си професионалист. Бедата е, че получаваш добро образование, но излизаш без никакъв опит, никаква натренираност. Не случайно в много от флотовете, независимо от полученото образование, се  организират курсове за придобиване на квалификация за конкретна длъжност и така се достигат еднакви стандарти за всички, които ще я заемат. За да станеш вахтен или оперативен офицер на кораб, първо трябва да си минал през обучение с практика, което завършва с покрит сертификат. Имах възможността да видя как германски и френски офицери работят на борда на английски кораб и всичко се върши  по един и същи начин. Работят, без да се замислят кой знае колко върху процедурите, които изпълняват. Те са тренирани и еднакви. А на нас ни отнема време, докато се включим в същността на самата работа. Не сме стигнали още до това ниво да разберем, че трябва да има стандарти и то да бъдат еднакви със съюзните, ако искаме да сме полезни партньори.

Впрочем, не мога да кажа, че

придобитото знание в щабния колеж  

не ми е от полза. Напротив! Оперативното ни планиране става по същите документи, и то от доста години. Сега по-задълбочено го изучих, така да се каже с примери за плюсовете и минусите. Напълно е приложимо. Притеснява ме повече това  доколко бързо се овладява на по-ниските нива. Въпросът е как да се задържат младите офицери да служат. Все по-трудно става вдъхването на увереност в тях. Като командир донякъде успявам, донякъде - не. Имам попадения, имам и неуспехи, което е нормално.  По мои впечатления парите не са кой знае какъв дразнител за младите офицери. А възможността за кариера, за професионално развитие, да виждаш смисъла от работата, която вършиш. Веднъж успееш ли да покажеш на младия офицер, а и не само на него, че има смисъл от това, което върши, той е доволен, спокоен и не гледа само финансовата страна на работата си. Със застаряващата материална част, с която работим, с по-малкото плавания, трениране обаче хората започват да  намират все по-малко смисъл да остават да работят. За да е уверен, човек трябва да знае какво прави и колкото по-често го прави, толкова по-малко са изненадите. Когато намалеят часовете на море, съответно намалеят тренировките, започва да не се чувства толкова уверен. От там тръгват вътрешните конфликти, че не си е на мястото.

Всъщност, така беше с ученията допреди 3-4 години.  От две години насам определено наши кораби доста активно участват в различни международни учения. Също и с военни кораби, които посещават Варна. Ето и днес, докато разговаряме, кораби от първи дивизион на ВМС са на море заедно с гостуващите турски военни кораби. И понеже съвместните учения станаха постоянни, всичко вече е отъпкано във взаимодействието между корабите от всички съюзни държави.

Въпреки всичко

предизвикателствата са много

Случва се, когато приближим към Кримския полуостров, от другата страна да планират голямо ПВО учение, за да покажат своето присъствие. По 20 руски изтребителя се вдигнат във въздуха, летят над нас. Те правят своето, ние нашето учение. Не мога да кажа, че е имало нещо по-напрегнато, като заплаха. Технологиите позволяват да виждаме как излитат от тяхното летище и не е изненада нито кога ще дойдат, нито къде отиват. Пък и там всеки гледа да пипа много внимателно. Зададе се изтребител, разузнавателен самолет, първо показва, че няма нищо по крилете си, и тогава продължава учението.

От друго обаче много пъти са ми настръхвали косите по време на учение. Стават технически фалове, които не са само от старата техника. Повечето идват от недоглеждане, понякога рутината пречи. Получават се и на новите кораби. Когато бях на флагманския кораб „Дънкън”, 6-годишен, английски, стана пожар на борда, чупиха се двигатели и т.н. На море никога не може да си 200 на сто сигурен. Споменах в началото за Черно море като

голяма загадка за нашите партньори

 от НАТО, която  не могат да я разберат. Защо ли? Ами, не се чувстват особено желани в Черно море. Вярно, желани са от своите много добри партньори, България и Румъния, членки на Алианса, но не и от повечето други черноморски държави, особено при сегашната политическа и военна обстановка в региона. В Черно море работата им става трудна, налага се да оперират с хиляди зависимости. Погледнато от друга страна, Русия смени почти целия си черноморски флот с нови подводници, нови патрулни кораби. Опонентът, който може да стои от другата страна, не е в най-добрата си форма като партньор в НАТО. Стремежът да се гарантира свобода на корабоплаването става все по-труден за изпълняване.

Има още много неща, които ми се искат. Например особено ми се иска, като излизаме с постоянните групи на НАТО или като партньори с американски, английски и други кораби,  да имаме нормални комуникации. Обменът на информация да  е бърз, точен, със съответното ниво на сигурност на кодиране. Да може процедурите, които те изпълняват, при нас да са овладени до съвършенство.Техните кораби имат много средства за свръзка по интернет, със сателити, а на нашите още си викаме по радиото. Разликата в обмена на информацията не е непреодолима, но определено има какво да се желае. Много ми се иска да направим така, че да ни погледнат не само като важен, но и като пълноправен и способен партньор. В това е смисълът.

СТЕФАН ДЕНКОВ