Христо Петров - Морския: Морето ме зарежда с позитивна енергия

Той е моряк и художник маринист. Израсъл в рибарската махала край фабрика „Христо Ботев“, учи в Морската учебна школа към БМФ и става палубен моряк. Изкарва и професионалния курс за леководолази. Създал е  над 500 живописни картини, има 17 самостоятелни изложби. Негови творби са откупени от институции, галерии и частни колекции в 11 страни. 

Питали са ме защо 

обичам да рисувам камъните 

като детайл от брега? Ами камъкът е опората, на която си стъпил, за да се любуваш на морето; там се съсредоточавам. Той е издържал на бури през зимата, на щормове и стои непоклатимо. Камъкът на брега е символ, търся нещо от него в себе си - започва своя разказ Христо Петров - Морския. 

Бил съм на три години, когато свако ми подари моряшко костюмче с барета и винаги ме водеше на вълнолома, за да гледам хоризонта, корабите, продължава морякът маринист. Слизаме долу на пристанището при негови познати моряци и той им се хвали с мен. А те викат: „О, малкият моряк ще стане голям моряк!”. Може да са се бъзикали с мен, но морето наистина има притегателна сила, която те грабва и не те оставя цял живот.

Баща ми имаше лодка и 4 дка място край езерото, където беше направил рибарска колиба. В махалата всички бяха рибари, а ние все около тях и мечтаехме да станем капитани на лодки. 

Първата си лодка направих, 

когато бях във втори-трети клас. Баща ми не даваше сам да се качвам в неговата лодка. Само когато сме заедно. И беше прав, разбира се. Но тогава по-силна беше мечтата ми да видя какво има зад хоризонта. Рибарите, моряците ни предупреждаваха: „Там да не стъпвате, голяма бездна е, черна дупка, която ще ви погълне!” Плашеха ни, само и само да не излизаме сами в морето. Не им вярвах и фантазията ми работеше.

Нищо не разбирах от лодки, но тогава до нас строяха склада на фабриката и наоколо оставаха материали. Почнах да събирам парчета шперплат и реших с тях да си направя плоскодънка. Използвах и друго, каквото намеря, накрая се получи образ на лодка. Китосах я с маджун за стъкла. За мачта намерих клон от дърво, чудих се как да го укрепя. За платно поисках от майка един чаршаф и тя: ”Ще ми го върнеш, нали?” Ще ти го върна изпран! Един приятел поиска да дойде с мен. Лодката беше малка, колкото да побере само мен. А той беше доста по-едро момче, много здрав. Съгласих се двамата да я занесем до водата. Стигаме до езерото, рибарите ни гледат и питат: „Баща ти знае ли?” Викам - да, знае, даже и платно ми даде. „Ние ще му кажем, като се върнем!”.  Бутнах лодката и влязох на два метра от брега, двете гребла бяха от дъски. Бях взел и едно канче, за да изгребваме водата от дъното й. Абе, подготвен отвсякъде! Приятелят ми реши и той да се качи. Понеже бе по-тежък, отиде към носа и в един момент се заклатихме. Първия път не паднахме, минахме още 5 - 6 метра и се зарадвахме. Отплаваме! Рекох да опъна платното и му извиках да не става, защото лодката се клати. И докато се разберем, се обърнахме. Втори път влязохме, пак същото, трети път...Хубаво се накиснахме.

В морето излизах с баща ми, имаше много риба. Стигахме до Балчик, Шабла, Каварна ...После изведнъж той продаде лодката си. Били заедно с майка и сестра ми, когато ги изненадала буря, и се обърнали. Едвам оцелели. Помня, като се прибраха, майка настоя да продаде лодката. Той така и направи. Остана да работи като строител.

Обаче аз исках да съм в морето. На корабите, да мога да изляза, да видя морското пространство зад хоризонта. Това съсловие, моряците, ми бяха много интересни да ги слушам. Всеки разказваше спомени, случки и ние, момчетата, много се впечатлявахме. 

За да имаш и ти спомени,

трябва да си ги преживял. Няма друг начин. След казармата станах моряк. Зад хоризонта има много други морета,  пристанища. Исках да ги опозная. Има и много музеи, галерии, които също ме привличат, защото от малък обичам и да рисувам.

Сега вече съм събрал много моряшки спомени, но винаги първо се сещам за една случка, която остана в сърцето ми.... Бях в отпуск и докато се чудех какво да правя, ме извикаха в Параходството да заместя колега за един рейс на руската линия до Жданов (Мариупол). Преди това бях само на средиземноморската. Никой не искаше да ходи на руската, защото даваха рубли. Рекох си, добре, щом е само за 45 дни. Пък и какво да правя тук? Така се качих на „Черни връх”, първият голям кораб за мен. Беше в края на февруари, лютата зима. Колкото по наближавахме, ставаше все по-студено. Навлязохме в Азовско море, наоколо ледени блокове. Не бях виждал такова нещо. По едно време вятърът утихва, но ледените блокове почват да зачестяват и до вечерта минаваме на бавен ход.  Лягам да спя, чувам остро скърцане, стържене по борда. Излизам да видя, какво става тук?  Наоколо непрогледна тъмнина. Старите моряци, свикнали, изобщо не ги впечатлява.

На мен обаче ми е много интересно - 

за първи път срещам такъв феномен 

По едно време корабът напълно спря и така остана. На сутринта излизам и какво да видя - бяла пустиня! Корабът отвсякъде обледенен. Капитанът забрани да излизаме на палубата. Казваха, било минус 30 градуса. Страшен студ, но мен не ме свърташе. Нали имам око на художник. Не ме свърта, как ли изглежда корабът сред тези ледове? Исках да сляза и да го снимам. Навих един от по-младите колеги да пуснем трапа и въпреки изричната забрана на капитана, го направихме, само помолих да наблюдава да не ме видят. Слязох върху ледените блокове. Не можеш да си представиш каква атмосфера ме обхвана! Тишина. Няма хоризонт. Морето и небето са се слели в един цвят от оловносиво до синьо. Корабът  като в  приказка от леденото царство. Напълно забравих за студа. Капитанът, макар да усети, че съм слязъл, ме разбра и не ми направи забележка. Двамата с него бяхме новите в екипажа.

Имам и друг случай, пак направо ми спря дъхът...През лятото пътувахме в Средиземно море и за първи път видях 

морето като огледало, 

застинало, а наоколо тишина, спокойствие. Наистина, огледало в светлооловен цвят. Небето се отразява в него, няма мърдане, няма полъх. Не можех да повярвам, че съществува такова море. Така остана цял ден. И докато му се радвах, гледам делфини, нарушават спокойствието, скачат отляво, отдясно. Такова настроение! И ние продължавахме да плаваме като в огледало.

Морето винаги е хубаво, но най-силно ме привлича, когато е бурно. Тогава проявява своя характер. Друго е преживяването. Усещаш кораба като прашинка във водния безкрай. Около теб само море и небе, които са се слели. Гръмотевици плющят. Вълната се надигнала, висока, величествена, носът на кораба я разцепва, тя го залива с цялата си мощ чак до надстройката. Ние продължаваме напред, машината се бори, за да стигнем до крайната си цел. Колкото и да си сляп, не може да не усетиш силата, емоцията, душата на морето. 

В такова море съм имал и 

тежки преживявания, 

особено в Бискайския залив. Бурите са част от моряшкия живот. Особено през зимата. Случвало се е да не зная дали ще осъмна. Непрекъснато лашка, връзвам се с въжета, за да не падна от койката. През деня клати, вечер пак, бодърствам по цял месец.

Пътувахме от Бургас за Анверст, още с тръгването времето се развали и не ни остави до Гибралтар.Там поутихна, но като обърнахме нагоре за Северна Европа, вълната пак се вдигна, стана толкова висока,  че се наложи да лавираме наляво - надясно. Пред нас имаше четири големи кораба, на другия ден научихме, че три от тях били изхвърлени на брега. Нашият колкото черупка, не знам тогава как оцеляхме! На всичко отгоре през целия преход имахме проблем със старшия помощник-капитан. Човекът боледуваше от зъби. Стана така, че още в Средиземно море той, че и други от екипажа, ги хвана скорбут от липсата на витамини, защото нямахме зеленчуци, плодове. Бях си отделил лимонови кори, за да ги слагам в чая и рома си. Стоплях ги и ги давах на старпома, което донякъде го спаси. В Анверст се наложи да го приемат в болница. Морякът никога не знае какво го чака. 

 Няма човек, който да не е изпитвал страх в морето. Но когато екипажът е до теб и всички заедно разсъждавате, някак ти олеква и толкова не се страхуваш. Когато е споделена, болката става по- малка. 

Казвам го, защото на кораба сме се събрали най- различни хора, със своите характери, съдби. И както казват старите моряци, заедно в едно корито, всички сме равни. Сам приемаш да се лишаваш от някои свои удоволствия, капризи, да преглъщаш. Капризен ли си, по-добре бягай от кораба. Защото хване ли те желязото, не знаеш къде ще удари. Хора с лабилна психика направо пощуряват.  Винаги съм гледал да показвам уважение към екипажа, на който и кораб да съм, независимо как ги приемем вътре в себе си. Когато сме в пристанище, задължително трябва да излизаме по тройка. Предпочитам да разглеждам катедрали, галерии, музеи. Нещо, което другите изобщо не ги интересува. И какво правя? Много просто, отлъчвам се от тройката. Не ме подиграваха, само ми се чудеха, защото да се отцепиш, беше сериозно нарушение. Предпочитам така, вместо да ги дразня с моите интереси. Всички моряци гледаха да ходят по магазините, за да правят марфа. Веднъж опитах да уговоря  екипажа да отидем в прочутата одеска опера, канеха ни без пари. Пък и нали, българо-съветската дружба? Е, дойде само един.  

На кораба си рисувах 

просто така, за удоволствие. Гледах да го правя по- анонимно, защото в каютата бяхме двама-трима. Веднъж сме в Патра, Гърция, дежурен съм и оставам сам на палубата. Почвам да рисувам, пристанището, морето там е много хубаво. Минава млада двойка, момичето много красиво, махам му за поздрав. Двамата се приближават да видят какво рисувам и девойката иска да купи картината ми. Казвам - не, мога само да я подаря. Отказа, щяла да я купи, за да й остане за спомен от Патра. Дадоха ми 5 долара да се почерпя. Голяма тръпка!

Всъщност, моряците не се интересуваха от рисуването ми. В крайна сметка всеки  има някакво хоби. Моето - един лист, цветни моливи, пастели. Рисувам и това ме праща по-близо до душата на морето. Ако някой ти каже, че го познава, не му вярвай, лъже. Всеки път ще те изненадва с нещо ново и има да се чудиш.

Пътуваме през зимата в Адриатическо море, носим тежки рулони. Морето тъмнозелено, буря, студено и гледам нещо като лодка плава, потапя се, изплава. Колегите сме се събрали и се чудим, дори старите моряци недоумяват. Ние едвам пъплим, а онова чудо ни застига и изпреварва.Така и не разбрахме какво е. После ми разказаха за друга чудесия. От кораб, който е близо до нас, пада човек, три дни го търсят и представи си, откриват го в морето - жив и здрав. Как е издържал толкова време в ледената вода? Ха, разбери морето, ако можеш!

Свърших с моряшката работа, сега съм като обруления от вълните камък на брега, за който споменах. Обичам да стоя така или да обхождам цялото крайбрежие от север на юг и обратно, да се любувам на морето и да го рисувам. Винаги е различно и няма как да станем на „ти” с него. Гледам го най-вече със страхопочитание, респект. То иска и почит, уважение. Имам свое мото: нека морето ни събира и вдъхновява, за да бъдем по-добри. Застанал на брега, неусетно се променяш, ставаш по-добър. Енергията, с която те зарежда, е само позитивна. Нали всеки отива на морския бряг, за да се успокои? Да загърби проблемите, които носи. Все едно говори с някакво величие. 

СТЕФАН ДЕНКОВ