Кап.II ранг Петър Кючуков: Благодарността не идва, когато я искаш

КАП. ПЕТЪР КЮЧУКОВ

Кап.ІІ ранг Петър Кючуков (о.р.) е пряк изпълнител на едни от най-интересните операции в морската ни практика - ваденето на поваления във водата стар Аспарухов мост, разчистването на фарватера на новия плавателен канал от останките на „Суперга” и ред още други. Питам го първо за тях да разкаже. Той обаче започва за нещо съвсем друго. Личи си, че още не може да преодолее вълнението от неочакваната любов, с която наскоро той и колегата му кап. Найден Ангелов били посрещнати  в пълната зала за годишнината на отряд „Аварийно спасителни операции” (АСО) към 18-и дивизион, известният ОхРА. Не можеше да скрие изненадата си, че не е забравен, въпреки че бил убеден в противното. 

От морския офицер и екипа му, когато изпълняват важна задача, се искат 

дела и малко приказки,

обяснява ми кап. Кючуков. Прожекторите на вниманието обаче се насочват не към тези тихи хора, които действат и рискуват живота си. Техните подвизи остават безименни и бързо се забравят. Освен ако след време някой с гръмки думи не си ги присвои, както често става.

За кап. Петър Кючуков трябва само да добавя, че е роден в с. Щръклево, Русенско. Селското момче за първи път вижда морето, когато отива да отбие военната си служба, като матрос в отряд АСО. Изкарва първата година като моторист на легендарния буксир „Хр. Ботев”, командирът му е впечатлен от него и го пращат да учи във ВВМУ. Той е от първия випуск морски офицери, придобили висше образование във военния флот. Пожелава да се върне в същия отряд, където остава до края на военната си служба като офицер водолаз. Още е старши лейтенант, когато го правят началник на най-отговорната служба „ЕПРОН” (системата за оказване помощ на аварирали подводни лодки). В периода 1977 - 1981 г. е командир на АСО, след което преминава на работа в УПМКАП, като зам.-началник на аварийно спасителния отдел.

Искам да споделя нещо за себе си, селското момче, продължава кап. Кючуков. Още като бях съвсем млад професията на военния водолаз даде съвсем нова посока на съдбата ми - много по-интересна и значима, за което съм й благодарен. Тя е специфична, трудна и рискова професия. За мен подводният свят се откри като голяма магия. Веднъж докоснал се до него, ставаш друг. Много по-човечен и уважителен, отговорен към себе си и хората около теб. И без големеене в отношенията с другите.

Първото сериозно изпитание 

за нас, водолазната служба в АСО, беше ваденето на стария Аспарухов мост. Такова нещо не беше правено дотогава. Бях в отпуск, съкратиха я и ме извикаха - имало изграден оперативен щаб за ликвидиране на последиците от падналото мостово съоръжение. Цялата работа трябваше да я свърша, като началник ЕПРОН, заедно с колегата кап.-лейт. Атанас Семерджиев.

Доколкото разбрах, в ранния следобед на 28 януари 1975 г. съветският кораб „Павел Постышев” тръгнал да влиза през стария плавателен канал. Имало силен вятър, течение, не знам пилотът как е насочвал, какво е изпълнявал рулевият, но корабът се блъснал пряко във вдигнатия мост. Последствията бяха страшни. Всички комуникации между двата бряга бяха прекъснати. Спря корабоплаването, кварталите "Аспарухово" и "Галата" останаха откъснати от града. И най-важното, беше прекъсната жп връзка с базата на „Петрол” и цяла Североизточна България не можеше да се снабдява с течни горива. Само от това загубите на ден бяха над 1,6 млн. лв. Ген. Добри Джуров разпоредил последиците да бъдат ликвидирани за 4 дни. Това ми и заповядаха. Отказах, беше невъзможно. Ставаше дума за огромна метална конструкция, която тежи 600 тона и е дълга 25-30 метра. Направихме водолазен оглед и преценихме с кап. Семерджиев, че трябва да я срежем в най-дебелата част, тоест в началото на дъгата й и цялата да я провлачим с плаващия кран до брега. Ако я режехме на части, щеше да отиде цяла година. Докладвах, че ще извършим операцията за 20-30 дни. А не за 4 дни, както ми се нареждаше! Иначе за допусната нечия смърт кой щеше отговаря? Снишиха се и ме накараха сам да напиша докладната записка до Добри Джуров.

Не се хваля, но операцията, която нашият екип извърши тогава, беше 

революция във водолазното дело. 

За първи път правехме електро-кислородно рязане под вода. Самата апаратурата е много сложна и с нея могат да работят само опитни специалисти. Направиш ли грешка, ще последва страшен взрив и не се знае, какви ще са последиците.  

Приключихме без никакъв инцидент за 20 денонощия непрекъсната работа. Впрочем винаги първо съм гледал да няма заплаха за живота и здравето на хората ми и после за останало. Не съм от онези медузи, които само козируват: ”Слушам! Тъй вярно!”... Бяхме 12 участници в операцията и на човек се паднаха по 40 часа работа под вода. Повярвайте ми, след като приключихме, всички стояхме като вцепенени. Ставаше за първи път в живота ни! Не мога да опиша удовлетворението, което изпитахме от стореното. Не ми стигат думите. Само единствено мога да кажа - благодаря на съдбата, че ме събра с тези момчета и мъже водолази – матроси, старшини, мичмани, офицери от състава на АСО! Мога да изредя имената им, но да не доскучавам. А и те не го правеха за почести и слава. Независимо че много хора скрито или открито завиждаха на нас, водолазите,

наричаха ни печалбари. 

Какви печалбари можехме да бъдем!? Просто момчетата без много шум и парадиране изпълняваха възложените отговорни задачи, знаеха тяхната важност и не се вълнуваха толкова от парите. Пък и те бяха мизерно малки за риска, който поемахме. 

ТАНКЕРЪТ „СУПЕРГА” ЗАСЕДНА във фарватера на Варненския залив

В тази връзка ще кажа и за подводната операция, която изпълнихме при строителството на новия Аспарухов мост. Под вода трябваше да изрежем дебелата 12 мм ламарина, с която бяха запушени 8 кесонни тръби, високи по 8 м и с диаметър 2 м. Ако не стане точно и се повреди специалната машина – свредел, нямаше да има 8 опорни колони и мостът нямаше да влезе в експлоатация. Никоя гражданска организация не се нае да изпълни такова прецизно рязане под вода. И аман-заман! Пак към нас се обърнаха. Без нашата установка за електро-кислородно рязане и най-вече без военните водолази с техния висок професионализъм, сега нямаше да го има този красив мост. Точно така ми казаха: „Капитане, не стане ли точно рязането на ламарината и се счупи машината, свърши с този мост!”. Беше през август, работехме на 8 метра дълбочина под вода вътре в кесона. Водолазът се е сгънал на дъга, трудно вижда в мътилката, а трябва да реже с голяма прецизност. Изключително рисково! Тези момчета са истинските герои. Нищо, че после 

лаврите ги обраха други. 

Свикнали сме.

През 1977 г. вадихме „Суперга”. Малко преди това със заповед на командващия военния флот адм. Васил Янакиев бях назначен за командир на АСО. За командира на дивизиона обаче бях довчерашно селско момче, кирлив механик и сега ще ми става началник на такава служба. Направо ме изпрати на курс в Морско училище, за да съм се доучел преди да заема поста. Добре, че „Суперга” трябваше да бъде махнат от фарватера, че пак със заповед на адмирала прекъснаха принудителното ми обучение.

Що се отнася до „Суперга”, 9000-тонният италиански танкер бил торпилиран от съветската подводница „Щ-211”през септември 1941 г. и потънал близо до устието на Камчия. През 1962 г. водолази от гражданска организация го вдигат на повърхността с поддържащи балони и влекач го буксирал. Стигат Варненския залив и тук се случва най-лошото - точно на фарватера пред входа на пристанището, корабът „ляга” на дъното върху подводна скала. И така остава години наред.
През 1968 г. още бях началник на ЕПРОН, когато командирът на отряда ми нареди да огледам под водата „Суперга” и грунда около него, за да го опиша в доклад. Следващата година ме изпратиха с още трима да се учим за водолазни специалисти в Каспийското висше военноморско училище в Баку. Взех със себе си доклада за „Суперга” и за мой късмет там попаднах на изключителния учен и практик кап. І ранг Вадим Немировски (сам извадил 600 потънали кораба през Втората световна война). Дипломната ми работа в курса беше върху план за ликвидиране останките на „Суперга”, за който получих висока оценка от кап. Немировски. През 1977 г. по него, вече като командир на АСО, изпълних операцията по ваденето на потъналия танкер заедно с екипа ми. Сега всеки си присвоява, като заслуга различни неща по тази сложна операция, но това е истината.

От „Суперга” не беше останало много, липсваше носовата част, всичко, което може да се свали - медни тръби, витло, части, през годините беше взето, останките разпилени. Долу наистина беше като гробница. Колеги подхвърляха: 

”Тук Кючуков ще се погребе!”.  

И тази операция, която изпълнихме, беше уникална. Танкерът лежеше на скалната банка на една миля от брега, а там са складовете за ГСМ на Карантината наблизо е фарът на Галата, плажът...  Корабът беше с двойно дъно, на секции, целият подсилен с много ребра и ако почнем да го взривяваме на части, щеше да отиде много време. Решихме да взривим борда така, че да махнем горната му част над двойното дъно. Можеше да се направи само със шнуров заряд - 3,5 метра дълъг шланг, дебел 6-7 см и напълнен с взрив (общо 35 кг тротил). Трябваше плътно да го залепим към борда, за да има ефект от взрива. Така че гаранцията за успеха беше идеалното почистване на повърхността, която беше покрита с над 30 см пласт от всевъзможни обраствания. Чистенето се оказа много трудно, пък и опасно. Водолазът трябваше да виси над него, защото самият кораб беше бардак, влезеш ли, ще се оплетеш в железата и няма спасяване. От офицерите участвахме двамата с кап.-лейт. Найден Ангелов, всички водолази на АСО и екипът на водолазния катер. Най-рисковото беше поставянето на взривния патрон и капсул-детонатора към него. Малка грешка и отивахме всички! Моята идея беше да експериментираме съвместна работа между среден и лек водолаз, което не беше правено дотогава. Значи, първо слиза средният водолаз, който е с тежко оборудване, за да почисти мястото, където ще поставим шнуровия заряд. Леководолаз, на когото екипировката позволява движенията да бъдат по-прецизни, помага за слагането на взривния патрон и кабела. Цялата тази работа ни отне 33 дни... Връщайки се назад, си спомням колко напрегнати бяхме двамата с кап. Ангелов. Как се правехме на много спокойни и безстрашни. А в действително непрекъснато се страхувахме и за себе си, и за хората ни. Как през нощите сънувахме и бълнувахме за шнурови заряди, капсул-детонатори, взривове. Събуждахме се с тях и тревожехме жените си и те съпреживяваха всичко заедно с нас.

За успешното приключване на тази операция се говореше, че военният флот сме получили около 600 000 лв. С тях беше построена новата сграда за щаба на Военноморска база - Варна, новият рейдов пост, помещения за матросите и т.н. За нас, които я извършихме, 

имаше само служебна благодарност 

за матросите водолази, по един часовник за офицерите, а за мичманите по едно черно „дипломатическо” куфарче. Какви печалбари можехме да бъдем военните водолази от АСО!? Абе, как да ти кажа, в манталитета на нас, българите, е винаги да завиждаме. Също - голямото его на някои от командирите. Още се питам, защо е така? Пък и знаеш ли, благодарността не идва, когато я искаш.

Споменах в началото за пълния салон на годишнината на отряд АСО и как се стопли душата ми. Виж, да ти разкажа още нещо. На масата сме все бивши командири, носят бутилка водка. Накрая на събирането отивам да си платя куверта и разбирам, че бутилката била от водолаза, старши матрос Станчо Петров. Вече се готвя да си тръгвам и при мен идва същият този старши матрос и ми казва: „Др. капитан, тази бутилка е лично от мен. Никога няма да забравя, как ми подадохте ръка на морското дъно на Каратината!” Повече какво да кажа за благодарността!...

Стефан Денков