Кольо Атанасов: Тук сме под крилото на Господ!

Тук сме под крилото на Господ! Така ми се хвали рибарят Кольо Атанасов, когото намирам в дъното на пътеката край стария канал и му казвам, че сякаш си попаднал в някакво гето на рибарски колиби. Такова е първото усещане за мизерия, като слезеш долу под Аспаруховия мост, минеш по металния - единствената връзка с Острова, свиеш надясно и тръгнеш по пътеката, край която безредно са струпани стари, станали сиво-черни, сякаш минали през пожар, рибарски бараки. Бяха ми посочили, че в горния й край са неколцината последни мохикани на рибарския занаят. Един от тях е Кольо Атанасов, прототипът на един от запомнящите се образи от романа „Фустанела” на варненския писател Атанас  Липчев.

Така му казваме - под крилото на Господ, защото е най-тихото място, обяснява рибарят. Буря хванала, вълна се вдигнала, ако си другаде на стоянка край брега, не можеш се оправи с лодката. А тук направо влизаш и излизаш в пристанище. Спокойно е. Под крилото на Господ сме!

Сам виждаш, примитивен,

измъчен занаят е рибарлъкът,

продължава да разказва бай Кольо. Не мога да ти кажа за друг като него. Веднъж е скъпо платен - хванеш стотина кила лефер, оправяш сметките, друг път с месеци, че и година нищо няма, не можеш да си платиш дори за риболовния билет, за лодката.  Ето, тази година от пролетта доскоро нищо не взехме, едва сега се отвори и хванахме чернокоп; един път даже ударих малко паламуд...

Тогава, защо не съм го оставил този занаят досега, ли? Главно  заради голямата свобода, която ти дава морето. Как да ти го обясня? Зависиш само от него и от никой друг. Няма кой да ти стои над главата, сам решаваш. Всичко идва от теб и си свободен да го правиш каквото искаш. А иначе, наистина много суров занаят! Аз сега съм единак. А по правило на фустанела трябва да са поне двама.

Да ти кажа

какво е фустанелата?

Това е мрежа за паламуд. Прилича на женската фуста, защото само отгоре има дебело въже с големи мантари (коркови тапи), отдолу се вее, там се слагат оловни халки, за да я държат опъната. Може да е дълга  300 метра, че и до 1000 метра. Пускаш вързаната за нея шамандура с  мигалка, за да се вижда през нощта, и мрежа започва да тече от лодката. Оставяш я на дрейф. Аз чакам до час и почвам да я вадя. Рибата се е набила в очите на мрежата, изчиствам я и пак пускам. Ако няма риба, местя се на друго място. За фустанелата трябва да си много здрав, защото не вдигаш само нея, а и рибата, която тежи. Някой път вместо с риба вадиш я цялата набита с медузи, от тези дребните, лигавите. Препикавало ми се е, докато я изчистя. Може да ти извади душата от зор. Медузите са чумата за рибарите!

Има и втори начин за пускане на фустанелата, нарича се узакма -  мола, заграждане. Работи се само нощем, когато няма луна. Тогава рибата се вижда, като върви. Свети. Това чувал ли си го? Когато няма луна, ръката си да потопиш във водата, свети. Това са микроорганизми, които фосфоресцират и се вижда най-малкото движение. Рибарите го наричаме ягамос. Сега да ти кажа. Тук задължително трябва да са двама. Единият е зад руля, а другият стои горе, до мачтата и наблюдава. Вижда къде върви на светли петна и командва. Стигнат там и вика: ”Хвърляй!” Оня долу хвърля шамандурата, дава газ и на ход мрежата почва да тече. Лодката трябва да се движи само на една страна, надясно, и да затвори в кръг рибата. После дават една сигнална ракета или святкат с фенерче, блясва ярко в тъмното и рибата уплашена се набива в очите на мрежата. Става бързо, но за този начин трябва да има много риба. А тя е повече надолу в морето.

Преди няколко години срещу Златни пясъци веднъж взех 300 кила. На другия ден идва един приятел и той сам, като мен, казва: „Бате, лодката ми нещо…, вземи ме със себе си”. Предния ден времето беше хубаво, обаче сега излезе силен вятър. Мама му стара, тази риба дали стои още там, или се е пуснала надолу по вятъра? Викам: „Янчо, слизаме на Паша дере”. Стигаме  и  пускаме фустанелата - никаква риба. Янчо се оклюма. „Спокойно, бе!”. Давам газ и пак на Златни пясъци. Рибата не е мръднала от там. С две мрежи бяхме и хванахме към 600 кила. Можеше и още!...

Лакомо е човешкото око

Види много риба и иска още, още. Няма насита. Да, ама паламудът е много гадна риба, тежи и може да те потопи. Напълнил мрежите, какво да правиш? Трябва да ги режеш, обаче кой рибар току-тъй ще го направи? Веднъж натоварих лодката с 800 кила, сепнах се и само се молех да не мине нещо по- голямо. Един кораб да вдигне вълна, заминаваш на дъното. Има такива случаи - от риба да потънеш.

Беше преди време, една сутрин излязохме с моя приятел Мишо, беше на рождения му ден. Ще пускам мрежите след обяд, а преди това на чепаре - тук малко лефер, там малко лефер, направих ги 18 парчета. Дойде ред за мрежите и почваме от Палеца - малък нос до Камчия, увлякох се и не усетих кога почнало да се смрачава. Мрежата играе в ръката ми, гледам - рибата свети зад  руля и викам: „Мишо, да изчакаме малко, тук има много”. А той: „Луд ли си, мен ме чакат за рожден ден, жена ми ще ме убие!”. Нямаше как, закарах го обратно до стоянката, за да се прибере вкъщи. Времето беше хубаво, мрежите можеха да почакат там, легнах да поспя в бараката и станах в 5 часа сутринта. Духаше силно. Мамата си трака!  Аз още млад тогава, ненормален, хайде отново с лодката до Палеца. Минах през първата мрежа, не можах да я вдигна. През втората, третата - не мога. Прибрах се на стоянката и отидох при един възрастен рибар, също приятел: „Бат Дочо, мрежите ги отписах! Страшна вълна!” Той папардак, ама курназ, и вика: „Няма страшно! След обяд отиваме да ги вдигнем”. И ето ни - аз с моята лодка, Дочето с неговата. Почнах от първата мрежа, направих 20 метра, обаче не можах повече да приближа, прибоят силен. Извадих ножа, отрязах мрежата. Отидох при втората, обрах докъдето мога и пак с ножа. С третата - същото. Вълната силна. По едно време така ме вдигна, че ме качи с лодката върху един кьорав камък. Бая ме уплаши! Скочих на него. Дойде следващата вълна, надигна лодката, отрязах мрежата, която беше минала под камъка и хоп - свали ме. Оставих към 30 метра мрежи в морето, инак трябва всичките да захвърля. Казах на Дочето, като падне вълната, ако иска  да ги вдигне, и колкото има, за него ще е. Аз вече бях направил към 500 кила лефер.

Сега като разправям, в главата ми изплуват много случаи...Бях на фустанела над рейда пред Галата. Там беше закотвен 100 000- тонният танкер „Хан Аспарух”, няма никога да го забравя. Пуснал съм и чакам. Изведнъж задуха яко  от северозапад. Направо бурен вятър. Бяхме двама, бързо изкарахме мрежата и почнах да щурмувам. Значи „Хан Аспарух” е дълъг около 250 метра и не мога да го мина. Лодката ще се счупи, дал съм газ, а тя се връща назад. Оставаха 2 км до брега, за един час не можах да ги мина. Накрая излязохме между камъните на високия бряг под Галата. Там е завет, пускаме котвата и чакаме. Пийваме малко коняче за загряване. По едно време чуваме: „Пат, пат, пат...” Беше лодката на друг от лодкостоянката, помогнахме му да се върже за нашата и той уплашен вика: ”Бате, какво ще правим?” Беше голяма беля! Дадох и на него да се стопли. Хайде, малко намали и тръгнахме заедно.

Долу

може да сме се събрали всякакви -

стари хайти, има и изпаднали от живота, които няма къде да отидат и се бутат при рибарите. Все различни чешити, обаче в едно сме единодушни - закъса ли някой в морето, оставяш мрежите и му помагаш. Това е морско правило открай време. Морето само те учи да го правиш. Защото си казваш - ами, ако съм на неговото място! И мен са ме вземали на буксир.  Пред Камчия съм, двигателят смесил нафта с маслото и спира. Ами сега! Наоколо няма други лодки. Звъня по телефона на един приятел от лодкостоянката. Идва веднага. Сам на гребла не мога да се прибера и за 5 дни.

Помагаме си, обаче се правят и  много мръсни номера. Вижда те, че вземаш риба, и хоп отгоре.

Имах такъв случай

С един приятел, стар рибар, няма да му казвам името, хвърляме за лефер в залива пред моста на Карантината. Предния ден бях взел хубава риба на това място и отново бях хвърлил мрежите там.  Излязохме сутринта, духаше силен западен вятър и излязох зад Галата на чепаре. Излезе дребен паламуд и  хващам десетина парчета. По едно време приятелят ми пита: „Няма ли да се прибираш?”  Обясних му, че имам мрежи тук и трябва да ги вдигна. А той: „Аз пък нищо не можах да хвана, а днес имам рожден ден”. Решавам да му вляза в положението. Пуснахме неговата котва, вдигнахме моята и обрахме мрежата. Излезе хубава риба, направихме повече от две каси с лефер. Отделих му за рождения ден и той си тръгна благодарен. Беше станало надвечер, изчистих мрежите и пак ги пуснах. Обаче не тръгнах, имах си нещо наум - той ще дойде, познавам го. Реших да се скрия зад моста. Тихо е и чакам. Става тъмно и таман вече ще си тръгвам, чувам мотора на неговата лодка. Задава се заедно със сина си. Говорят на висок глас и го чувам: ”Тук, на 15 метра зад неговите мрежи, ще пуснем и ще вървим надолу”. Стоя там зад моста и мълча. Пускат те половината мрежи и тогава излизам: ”Мараба, приятелю! Много хубаво пускаш”. Той се оправдава: ”Абе, знаеш, рибата няма къща”. Нищо не казвам. Само му гледам сеира, защото не вижда, че всичката риба минава покрай вълнолома и бие от брега, където съм затворил с моите мрежи. На другия ден го чакам  да вдигне неговите и му викам: „Как е ?” А той се чуди: ”Няма нищо бе, няма нищо!”  Викам си на акъла: „Няма ли, ела да гледаш!”...

Да знаеш - там, където се хвърлят мрежи, чепарета, не търси много приятелства. Както се казва - сиренето е с пари. Иначе пак сте си приятели.

Интересен живот е рибарският

Има ли риба, е направо хубав, пей сърце, няма ли, става мизерен. Абе, голяма беднотия! Като повечето рибари и аз живея на барака. Идвам през април и 6 месеца съм само долу. И да ти кажа, много по-хубаво ми е тук, отколкото в апартамента. Прибера се там, пощата ми пълна с призовки от съда. Ще ме съдят, а не знам за какво. Не съм си бил платил за входа. Някаква фирма е домоуправител. Абе, ще им дам 120 лева за тези 6 месеца, дето ме е нямало. Не знаят ли, че съм рибар? Мама му стара - ще ме разкарват по съда! Само като съм долу, няма кой да ме закача с такива глупости. Пък и не само затова ми е по-добре. Абе, десетина дни като не сляза и почва нещо да ме човърка. Вкоренило се е в мен. И пак ти казвам - край морето си на свобода. Абсолютно!  Затова и лодката още не съм я вдигнал на хелинга за зимата.

Така ще я карам, докато мърдам ,тук, под крилото на Господ.

СТЕФАН ДЕНКОВ