Йордан Русев: Блестящата идея може да дойде и от малоумник

Поначало изобщо не мислех да популяризирам това, което правя и ме кара да се чувствам щастлив: с моята 22-футова  (6,7-метрова) лодка  да пресека Атлантика, да оцелея с нея в окото на най-страшния ураган „Ирма“ миналата година и да продължавам самотните си плавания. Големи са интригите в нашето ветроходство и гледам да стоя далеко от тях. Но миналата година моят приятел Ники (има яхта „Сиеста” и до голяма степен е причината да стана ветроходец) ми рече: „ Не се дърпай, дай да те номинираме за Златния глобус „Кор Кароли”. Възпротивих се, но той продължи: ”Виж, тук има много момчета с мечти за плаване, обаче те са смазани от безпаричието, както беше и с теб, но ти реши да тръгнеш и го направи. Те са отчаяни, стоят нацупени и някак уплашени, страхуват се да рискуват, а като разберат, че си успял, това ще ги накара да повярват в себе си и също да станат щастливи”. Приех, защото винаги така съм разсъждавал: ако някой успее да направи нещо, значи и аз мога да го направя. Само от мен зависи да стане възможно. Искаш да направиш нещо, ами просто го направи. С това уточнение Йордан Русев започва своя разказ „на капитанския мостик”.

Преди това няколко думи за него. Роден е  в Русе, участва в маратонските плувания по Дунав, но както сам признава, за първи път се качва на ветроходна лодка, когато пристига да учи във ВВМУ „Никола Й. Вапцаров”. Това става след една случайна среща с ветроходеца Николай Рачев - Ники, който го насочил към тогавашния яхтклуб на Енергото. Отишъл там и се главил за нощен пазач. Сприятелил се с Райчо Бояджиев от клуба, който го научил на много от тънкостите във ветроходството. Там се хванал по захвърления умален дървен модел на прочутите лодки за Купата на Америка, с който били правени изпитания в центъра по хидродинамика, да прави истинска яхта. Получила се и с нея плавал из Варненския залив. Следването му в Морското училище  обаче стигнало до втори курс - не му вървяла математиката. В това време го назначили за палубен моряк в БМФ и решил: „Хайде, стига толкова, бягай в морето!”. Така карал години наред - през зимата моряк на корабите, през лятото ветроходец в яхтклуба, където направил и друга вече 10-метрова яхта, чийто железен корпус докарали от Русе.

Бях моряк на един наш кораб и пристигнахме в Хъл, Източна Англия - разказва Йордан Русев. - На пристанището

имаше леко малоумен работник,

даваха му да мете на кея, на корабите и той беше дошъл на нашия да чисти - продължава той. - От нас беше да го храним в салета. Учил съм рисуване, по- късно взех да правя и дърворезби, това беше хобито ми през свободното време на кораба. Рисувах с въглен върху лицевата страна на старите хартиени карти, като използвах линиите на изобарите (дълбочините) - така ми идваха наум най-различни форми. Та по време на престоя ни в пристанището бях наредил по стените на салета мои картини или по- точно рисунки. И същият този малоумник, както го наричаха, отива да се храни в салета, вижда картините и пита готвача: „На кого са?”. Идва при мен и ми казва, че иска да купи една от тях. Никога не си бях и помислял, че мога да ги продавам. Той избира една: „Колко струва?”. Ха, сега, де, нямам си и на идея! И докато мисля, ми дава 50 паунда.  На мен рисунката ми струваше само 20 минути работа с въглен. Той я показал на работниците на пристанището и те също поискаха да си купят от моите картини за по 50 паунда. Сприятелихме се с този англичанин, малоумник, както го наричаха, и вечер пиехме заедно бира в пъба до пристанището. Един път той се понапи и ми каза: „Те ми викат, че съм малоумен, ама аз съм по-умен от теб.” Останах втрещен - какви ги приказва! Продължи: „Ами виж защо? Имаш златни ръце, професионален моряк си, разбираш и от яхти, от ветроходство. Ако си купиш една малка, до 9-10 метра яхта, ще ти струва между 2000 евро и 5000 паунда. Ти ще си капитан, ти ще си собственик, ти ще си определяш всичко, като се съобразяваш единствено със сезоните, ще рисуваш, ще продаваш на хората по пристанищата и така можеш да отидеш, където искаш, по целия свят”. И аз: „Я, стига, бе!” Този малоумник ми даде такава брилянтна идея, която

обърна целия ми живот!

Прибрах се в България, имах една къща в Родопите, където се опитвах да правя бизнес; да скова викингски кораб и да правя туризъм в близкия язовир. Обаче почнаха мутренски истории и след като този англичанин ми даде брилянтна идея, си казах: „Хайде, Йордане, продавай всичко и се махай от тук!”. С получените пари купих една 7,7-метрова лодка, шведски модел „фолкбот”, изключително добър, обикаляла е света. По интернет я намерих в Дъблин, цената й беше малко над 2000 евро. Хванах самолета, собственикът й, латвиец, ме чакаше там и си стиснахме ръцете. В едно село близо до Дъблин започнах да правя лодката за далечно плаване. Накрая, като стана готова, старият й собственик толкова я хареса, че поиска да си я купи обратно. Предложи ми цели  5000 паунда и се съгласих, защото бях открил друга по- малка, „Хърли 22”- 22- футова, с един метър по- къса. Прочетох, че от този модел седем лодки са пресичали Атлантика, като две от тях са завършили с обиколка около света. И си казах - щом седем човека са го направили с нея, значи и аз мога да го направя. Това е правилната лодка за мен, много практична,  едномачтова, гази само 90 см, което позволява да се навирам на плитки места. Открих една така, излезе ми много евтино, пооправих я, сложих ветрови автопилот, стана удобна за дълги самотни плавания.

И така на 12 май 2016 г. поехме с лодката надолу  заедно с едно ирландско момиче, което не разбираше от ветроходство, но искаше да тръгне с мен. Още на другия ден вятърът се засили. При Сейнт Джордж канал ни удариха едни 25 възела и вдигнаха сериозна вълна. Там е най-тясното място между Англия и Ирландия, вълните се сриват много лесно и една напълни с вода коптика. Нищо особено, но ирландката много се уплаши и я оставих в един залив в Уелс. Не се оказа

толкова откачена като мен  

Продължих сам и след няколко спирания по крайбрежни села стигнах Плимут. Оставих лодката си в Теймър ривър, за да прескоча до Лондон. Там видях един варненец, готвач по корабите. Купил си 8-метрова яхта, за да му служи за жилище, след като се премести да живее на Канарските острови, както правят мнозина, защото излиза по-евтино. Той не разбираше от ветроходство и ме помоли да му я закарам. Съгласих се, но трябваше да отидем двамата, защото лодката няма автопилот, пък и така щеше да се понаучи да я кара. Оставих моята лодка в Плимут и тръгнахме с неговата. Още в началото двигателят спря да работи. Но и на платна можеше да върви много добре. Малко преди да излезем от Бискайския канал, ни удари доста сериозно време, което е обичайно за този район. Всичко мина благополучно и се скрихме в един залив, докато се пооправи времето. После стигнахме Лакоруня, където хвърлих котва, и там готвачът ми вика: „Не искам повече, страх ме е!”. Абе, човек, минахме най-лошото в Английския канал, Биская и оттук нататък е лесно. Не, било го страх. Явно плаването не беше за него. Оставихме там яхтата му и се върнах със самолет в Плимут, където чакаше лодката ми. Тръгнах с нея, прекосих Биская, спрях за малко в Лакоруня, където се надявах, че „Калиакра” ще участва в Талшип, но всъщност нямаше българско участие.

На 16 август вдигнах котва и се отправих към Ланзироте, най-източния остров на Канарите, където живее един приятел от Русе със семейството си. Първите четири дни беше пълно безветрие. Много гадно нещо е това безветрието! При буря все пак се движиш, докато при него - абсолютно нищо. Накрая духна, вятърът се засили, вдигна висока вълна, но лодката стоеше стабилно. През нощта имаше много светкавици, струваше ми се, че се забиват само на метри от мен, което ме правеше много безпомощен. Единственото, което ми дойде наум, е да хвърля кабел с бронзов болт във водата и другия му край да завърша в основата на мачтата - стана нещо като гръмоотвод ( после един ми каза, че и това не помагало). Както и да е, размина ми се. Бурята продължи три дни. Като отмина, се отпуснах, започнах да си свиря на китарата и измислих една песничка. Бях толкова шашнат от светкавиците, че текстът й се появи на английски в главата ми.

На 31 август хвърлих котва в Арестепе, столицата на Ланзароти. Уж само да се видим с моя приятел, а останах четири месеца и половина. Работих там по една желязна яхта, направих доста пари и отплавах до Лас Палмас, столицата на Канарите. Там пък се видях със Светльо от Варна, който живееше на яхтата си, имаше и други нашенци, които много ми помогнаха. И на 1 февруари 2017 г.  тръгнах за Сент Мартен, Карибските острови.

Пресичането на Атлантика

продължи 37 дни, преживях девет нощни шквала. Това са краткотрайни засилвания на вятъра, понякога с дъжд. След няколко безсънни нощи една сутрин хвърлих котва в Сент Мартен и легнах да поспя.След това излязох да обменя валута и като разбраха, че лодката ми е 22 фута, не повярваха. Оказа се, че това е най-малката круизна яхта, която пресича Атлантика тази година. Почти веднага си намерих работа.

Впрочем, много лесно е намирането на работа. Просто трябва да говориш с хората. Който ми каже, че не може да си намери работа, сигурно  се заблуждава. Не бе, човек, ти просто не си създаваш контакти. Във всички моряшки барове има ветроходци, професионални моряци, приказвай с тях, всички са много приятелски настроени, веднага ще ти дадат информация без никаква задна мисъл. А работа има, стига да минеш успешно изпитанието на първото впечатление. Направи това, което си обещал на един, и после други хора сами ще те търсят. Работих по много лодки, по едно време рисувах за един ресторант...

Така продължи до началото на септември, когато се появи ниско налягане в Източния Атлантик и се образува ураганът „Ирма“. Почна да се движи в наша посока, разви се в огромни мащаби, казваха с рекордни ветрове.

Следва продължение...

Стефан ДЕНКОВ