Йордан Русев: Преди да ни смаже, природата разкрива цялата си красота

Четири дни преди ураганът „Ирма“ да ни удари, беше ясно, че ще връхлети с пълна сила - окото му минаваше през острова. И аз почнах да мисля къде да скрия лодката си?  Значи, там какво правят при ураган? Оставят си  лодките на котва или на мъртва котва и отиват в кръчмите да пият. Първият етаж на всички заведения е от бетон и там изчакват да мине ураганът. После излизат да видят дали са оцелели. Само че аз моята лодка никога не съм я напускал, когато времето е лошо. И си викам - как ще я напусна?! Имаш мозък, две ръце, винаги има какво да направиш.  А другите - много е опасно, много е опасно! Вярно, много е опасно, но такова е положението. Има един безопасен залив Мълет понд, но той беше пълен с лодки на котва, пък и наблизо има много сгради. Продължих да се оглеждам и на другия край на лагуната видях друг съвсем малък залив - Провиденс, отворен на западните ветрове и много плитък - 30 см. Докато го проучвах, открих, че в него има тесен канал с дълбочина около метър и половина, а моята лодка гази  90 см. Този канал води до заседнала 14- метрова дървена яхта, обикаля около нея и се образува защитен басейн.

„Ирма“ се движеше много бързо

Трескаво мислех - мястото е плитко и сриващите се вълни ще падат, преди да стигнат до мен, а и от дървената яхта ще съм защитен, после има само три къщи на повече от 200 метра и няма вероятността някой покрив да удари мачтата ми. Вкарах лодката си там, опънах стотина метра дълги въжета, с които да я завържа. Отдадох котвата с цялата й верига, която е 40 - 50 метра и има с още толкова дълго въже. Закачих на нея още 2 - 3 котви и ги закопах в тинята; на Карибите е много важно да имаш от малките войнишки лопатки. Швартовах я така много пъти и гледах на всяко въже какъв ъгъл да задам. Отгоре приличаше на паяк с дребно тяло и много дълги крака.

Около полунощ на 6 септември „Ирма“ връхлетя със страхотен вятър. Първата му част продължи до 7,30 ч. сутринта и спря. Аз бях вътре в лодката си. Правих много снимки, видеоклипове.

Правих ги и вечерта, преди „Ирма“ да удари, беше най- красивото  небе, което съм виждал. Невероятни облаци! Значи преди да ни смаже, природата ни показва колко красива може да бъде. Само че не искам пак да я виждам тази красота, защото разбрах и колко гадна може да бъде. Но наистина, тогава видях страхотни цветове, форма на облаците, невероятни фигури.

Първата част на урагана беше

най-лошата за мен

Лодката се тресеше. После дойде окото - затишие само с леки пориви, което продължи около половин час, и тогава излязох навън. Само едно въже се беше скъсало, други две бяха леко протрили, вързах ги отново. На 5 метра от мен имаше съвсем малък плаж и почваше мангрова гора, където дърветата се преплитаха така гъсто, че няма сила, която да ги изтръгне. Там сложих голяма моряшка мешка (торба), пълна с 15 литра вода, консерви, храна, дрехи и едно платно. Хвърлих ги увити навътре в гората, та стане ли нещо с лодката и вземе да се разпада, да скоча във водата, да доплувам до гората и да се скрия, докато мине ураганът. После казваха, че от космическата станция заснели 28 смерча около окото. Добре, че не видях нито един от тях!

Започна втората част със силен вятър от южна посока. Сега лодката не се тресеше, но правеше над 45 градуса крен. Излязох малко навън с плувни очила, защото  капките бяха толкова силни, че удари ли те някоя в окото, страшно боли. От притеснението ми стъклата им така се запотиха, че почти нищо не виждах.  

Към 12 и половина на обяд „Ирма“ си отиде. Огледах се. Приличаше като във филмите за страшни природни бедствия. От над 100 лодки в залива бяха останали само моята, още една, имаше и трета, но без мачта. Всичко друго беше изхвърлено по бреговете или потопено, мачти стърчаха над водата.

След урагана започнаха

много мародерски обири

Бяха минали два дни, когато опитаха и при мен. Лежа си вътре в лодката и разпускам, когато чувам някакво: „Чук, чук...” Помислих, че някой е дошъл да оправя своята лодка, и излязох да му помогна. Няма никой. Следващия момента пак същото: „Чук, чук…” Обърнах се и от другата страна на малкия плаж видях двама от местните черни да удрят с по един камък швартовото въже на моята лодка, за да го срежат. Просто не беше за вярване! Една от единиците оцелели лодки, и то най-малката от всички, вътре нямам нищо скъпо за крадене!...Грабнах мачетето, скочих във водата и тръгнах да плувам към тях. Бях доста ожулен, с кръв по лицето и излязох пред тях целия в тиня, с мачете в ръката. Явно гледката е била страшна, защото като ме видяха, драснаха. После си казах: „Мале, трябваше да извикам, ами ако не бяха избягали, с мачетето щях да ги убия и после да имам проблеми с властите!...”

На следващия ден на острова първи кацнаха американските войници. Добре, че дойдоха, защото полицията беше напълно блокирана, без нито една кола. Бяха разбили едно нейно депо и откраднали всичкото оръжие вътре. Военните докараха полицейски коли, катери за бреговата охрана, постепенно започна да се възстановява редът на острова. Имаше огромен магазин за мотори „Харлей Дейвидсън“, просто беше пометен от урагана.

След урагана на острова всички

взеха да спекулират с цените

на всичко. Да се отвратиш! Оказа се, че Сент Мартен не е точно раят, както го мислят. По едно време дойде семейство с две малки деца, южноафриканци, катамаранът им отнесен някъде от „Ирма“, и заживяха в изхвърлена на брега пробита ръждясала лодка - вътре паткани, комари. Така изкараха 8 месеца. Мъжът, Джон, беше много добър професионален водолаз, а жена му Шепи умееше чудесно да китосва и боядисва. Хубави, работещи хора. Търсеха си лодка, за да се махнат от Сент Мартен. На острова видят ли те, че си на зор, буквално гледат да те заробят. Водолазите обикновено се хващат за 80 долара и нагоре на час, а Джон беше принуден да работи за 10 долара, защото трябваше да купи някаква храна за децата си. След урагана мнозина направо психясаха, зарязаха къщите си, всичко и хванаха първия самолет или круизен кораб, за да избягат далеко. Казват, че преди да връхлети „Ирма“, на острова имало 80 000 жители, след това бяха останали 45 000.

Запознах се и с едно младо украинско семейство, Максим и Юлия, имаха

чудесна 38-футова яхта „Бенето”.

Бяха дошли след „Ирма“. Един ден, както си стоя в кокпита, идва Максим и ми вика: „Какво ще правиш, ако някой ти подари по-голяма яхта?” Отговарям, че не зная, но виж, ако е ретродизайн, може да я взема, а тази малката да подаря на друг на моя акъл. Той пита: „Ако яхтата е с модерен дизайн?”  Отговорих, че не знам, може да я продам, за да продължа своето плаване с моята лодка. Малко натъжен пак пита: ”Ами, ако ти подаря моята яхта?” Трябвало да се приберат за три години в Украйна и да я държат тук, щяло да им струва много скъпо. Разговорът ни става април - май тази година. Макс решава да я продаде на някоя от местните хиени, но те усещат, че е притеснен, и му предлагат само 10 000 долара, а яхтата  струва между 35 000 и 45 000 долара. Той  беше привързан към лодката, на която от години живееше със семейството си, и вместо да го унижават, решава да я потопи в залива. Както сам ми призна, Юлия почнала да го разубеждава, че лодката не е виновна, за да я унищожава, и че по-добре щяло да стане да я подари на мен, Даньо - така ми викаха. Много се трогнах и приех. Когато заминаха в Украйна, отидох да видя яхтата. Вътре всичко страхотен лукс - хладилник, фризер, печка с фурна, две мивки, три двойни спални, две тоалетни, кокпитът- цяла каюткомпания. Почнах да разтоварвам  в нея всичките камъни, парчета дърва, дето бях събирал в моята лодка, за да ги резбовам, рисувам. По едно време ме пристегна в гърдите,

стана ми едно такова тежко,

седнах да си почина. В главата ми се появи нещо като глас, като картина, беше нещо такова, което сега мога да възпроизведа с думите:  „Какво правиш, бе?! Докарах те от Дъблин дотук без особени драми, „Ирма“ преживяхме, след като всички други лодки, включително мегаяхти,  въобще изчезнаха. Двамата с теб оцеляхме. И ти сега искаш да ме замениш заради един хладилник със студена бира!”  Нещо това ми се появи в главата. И си казах: „Какво правиш бе, идиот?!” Обратно разтоварих нещата си и веднага ми мина това стягане в гърдите. Пуснах обяви, че продавам голямата яхта.  Тазгодишният ураганен сезон вече чукаше на вратата, местните виждаха, че съм на зор, и опитаха да ме изнудят по същия начин, както с Макс. Обаче не ме познават! Изведнъж се сещам за семейството южноафриканци с две деца и предлагам на Джон  да оставят това ръждиво желязо и да отидат да живеят на „Бенето”. На следващия ден го срещам и му казвам: ”Сметни колко трябва да вложите в нея, за да се махнете от тук, където злоупотребяват с безпомощното ви положение, и ми направи оферта, цената не ме интересува”. Идват двамата силно притеснени, чупят ръце: „Ама това не е правилно!” Успокоявам ги, че не ми трябват много, само с колкото да мога да пресека Панамския канал и вероятно Тихия океан. Тогава Шепи, много бойка жена, отсича: „Не можем повече от 6000 долара”. Веднага се съгласяват.  Джон не може да повярва: „Ама, ти луд ли си!” Не знам, може да съм от малкото останали след „Ирма“ нормални хора на острова.

След седмица семейството отплава към Тринидад и мисля, че още са там. Пък аз заредих моята малка лодка с храна, вода и тръгнах първо за Аруба - богаташки остров между Сент Мартен и Панама, за да продам малко картини, дърворезби. Пък и  беше на пътя ми. Още първата нощ обаче чух някакво странно пляскане. Оказа се, че има солена вода на дъното на лодката. Явно от някъде пропускаше. Завих обратно към Сент Мартен и на другия ден хвърлих котва в залива. Повредата се оказа дребна, но беше на много коварно място. Тъкмо се стягах отново да тръгна към Аруба, когато дойде един канадец, Джим, там живее със семейството си, и ми предложи да стана детхен - моряк на големите скутери за по 18 туристи. Обясни, че ще ме научи как да ги карам, защото за следващия сезон бил нужен още един шкипер. И рече: „Ще бъдеш с договор на морска, и то добре платена работа”. Защо да не приема?! Веднага си купих билет за България и сега съм тук, във Варна, за да подновя морските си сертификати. Лодката ми стои близо до яхтата на Джим, където той живее. Пази ми я, защото не знам кога пак ще ми потрябва. Кой знае? Един ден сигурно ще реша да отплавам на някъде другаде. И така, докато накрая намеря моя остров, моето място с правилната за мен жена и там да остана.

СТЕФАН ДЕНКОВ

Четете още: