Капитан I ранг Атанас Змийчaров: Много различна става службата на нови кораби
За мечтата му флотът ни да има ново въоръжение, която вече започна да се осъществява, за старата техника, на която е започнал службата си, и за блясъка в очите при получаването на трите фрегати в Белгия, разказва заместник-началникът на щаба на ВМС
Публикувана: 13 Mar 2019 | 8:59

Може би и аз съм роден под щастлива звезда. Дано! Това ме прави оптимист в смисъл, че дълго време само се говореше за ново въоръжение на флота, а ето, че през моята служба това взе да се случва – започва своя разказ „На капитанския мостик” капитан I ранг Атанас Змийчаров, заместник-началник на щаба на Военноморските сили от 2018 г. Той завършва ВВМУ – военния профил, със специалност „Корабни машини и механизми”, всичките длъжности, които е заемал, са свързани с техническата част във флота. И не крие, че голямото му желание, което до неотдавна бе само мечта, е да имаме нови модерни кораби.

 

Няма да забравя как започнах в началото

като командир на бойна част на среден десантен кораб в дивизион „Десантни кораби”. Тогава цялата ни техника беше съветска (или руска да я наречем) и доста остаряла. Беше през първата година на службата ми, когато на учение в Румъния стана авария с левия главен двигател на кораба и бяхме принудени да излезем от групата, продължава капитан I ранг  Змийчаров. Няма да излъжа, ако кажа, че не спахме 3- 4 денонощия, докато не извършим ремонта, и отново се включихме в учението. Пет години продължих на тази длъжност, после още три бях дивизионен механик преди да отида на обучение във ВА ”Г.С.Раковски”, така че много добре опознах руската техника и сега мога да правя съпоставка с другата, която започнахме да получаваме.

 

Знаете какво е да очакваш нещо ново и то накрая да се случи. Дойде ред да получим фрегата „Дръзки” и формираха екипажа, който трябваше да замине за Белгия. Много исках да съм първият механик при доставката на първия ни боен кораб, натовски образец. Тогава обаче бях на обучение във Военната академия и командирът на базата каза, че няма как да прекъсна курса си, за да замина за получаването на фрегатата.   

 

След 4 години, когато правителството реши да купим останалите две белгийски фрегати и един кораб минен ловец, отново се кандидатирах за член на екипажа. Бях избран и назначен за командир на техническия сектор. Тук интересното е, че бяха сформирани така наречените паркетни екипажи. В смисъл, че има екипажи, а няма кораби. Още се договаряха цени, доставки и постоянно се чуваха различни слухове – ще има ли, няма ли да има договор. Така стояхме два-три месеца в кабинети, изучавахме документацията на „Дръзки”, участвахме в плаванията с кораба. Помня, беше август, когато Народното събрание гласува сключването на договора за двете фрегати и след седмица заминахме за първата от тях – „Горди”, в пристанище Зеербрюге, там е дислоцирана военноморската база на белгийския флот.

 

Предварително имахме впечатления от „Дръзки”, но сега, при непосредствения досег

със западната (така да я нарека) техника на вече нашата фрегата „Горди”, откривах непрекъснато нещо, което да ме изненада приятно. Голяма е разликата със старата руска техника, на която бях свикнал. На тази новата всички механизми, системи, двигатели са дублирани, в смисъл – всичко е направено по двойки. На средния десантен кораб тръбите и крановете  са монтирани под плотовете. И, не дай Боже!, нещо да стане, отнемаше страшно много време и усилия, за да открием повредата в плетеницата от тръби. Старият кораб имах впечатлението, че едва ли не беше проектиран, колкото да се излезе и изпълни поставената задача, оттам нататък не е толкова важно как се чувстват хората и как ще се приберат. А сега, като правя сравнение с фрегатата, на нея всичко е конструирано с мисълта за дълга експлоатация, с грижата за сигурността и удобството на екипажа. Не знам дали трябва да го кажа, но още със стъпването на старите кораби те посреща специфична миризма на газьол и т.н., каквато няма на фрегатата.

 

Като правя тези сравнения, да не пропусна да спомена многото писания в някои медии, че сме купували най-големите боклуци на Запада. В тази връзка ще кажа, че и трите фрегати са минали модернизация, която включва подмяна на целия енергетичен комплекс – нови двигатели, нови агрегати. Изобщо всичко по техническата част беше подменено. Корабите бяха като нови. Когато приеха „Дръзки”, имаше нула часа работа на двигателите и агрегатите. Вторият кораб, „Горди”, беше експлоатиран от белгийците няколко години след модернизацията му. Както се казва, получихме го разработен и преходът ни до България мина нормално. Когато отидохме за третия (втори за нас), „Верни”, в Зеербрюге, той също се оказа с нула часа работа на двигателите и агрегатите; извършихме едва 3 - 4 еднодневни плавания в Северно море, преди да поемем курс към България, които смятах за недостатъчни. Последния ден, преди да ни изпратят, белгийският механик ми каза: „Изглеждаш много притеснен, вярвай ми, това са най-добрите кораби, ще имаш безаварийно плаване до България!“.

 

Това първо плаване с „Верни”

обаче не се размина без проблеми, които поне не бяха технически. Първият беше още при снемането ни. Белгийският катер ни издърпа, отдаде швартовото въже, което трябваше да оберем на кораба. То обаче се скъса и винтът на левия ни двигател го събра. След като го разбрахме, отработихме ходовете, нямаше проблеми и тръгнахме. Спряхме в Лисабон, имахме съмнения и помолихме колегите от португалските ВМС да огледат отдолу кораба. Те слязоха и взеха да вадят въжета, натрупаха цяла купчина. За наш късмет не се бяха навили на ходовата линия, за да блокират левия вал, а отгоре, на регулируемата стъпка. Второто премеждие беше, когато преминавахме Гибралтар на влизане в Средиземно море. Стана през нощта. На кораба има процедура, приета от белгийските ВМС, да се обявява команда „SAVE GARD” при възникване на заплаха от пожар. Някъде към 3 часа чувам ”SAVE GARD” – не е като на учение, а наистина за пожар. От мостика тичам да сляза долу. Какво ли не ми минава през ума! По пътя срещам доста хора от екипажа, чули „SAVE GARD”, и вече заели постовете си, всички със специални облекла, както при пожар на кораба. Оказа се, че едната горивна тръба към двигателя се спукала. Вече казах, че двигателите бяха още съвсем нови и от вибрациите тръбата се протъркала и спукала. Сами я заварихме и към 7 часа сутринта корабът отново беше с два работещи двигателя.

 

По време на този преход

заедно с нас беше минният ловец „Цибър”. Екипажите на двата кораба бяхме заминали едновременно за получаването им в Белгия през януари 2009 г. и заедно се прибирахме у нас. Той е доста по-малък от фрегатата, с по-слаби мореходни качества и трябваше да го съпровождаме през цялото плаване. На влизане в Йонийско море вятърът рязко се засили, метеорологичните условия станаха непоносими, дори за нас като сравнително голям кораб. А „Цибър”, гледах от мостика, направо се мяташе като рибка в големите вълни. Ту се покаже между тях, ту напълно се скрие. Питах се, как ли оцеляват? И действително, когато спряхме в Суда, на гръцкия остров, заради лошото време, хората от „Цибър” направо целуваха земята. При такова огромно вълнение с толкова малък кораб наистина трябват много кураж, воля, сила, за да издържиш. След два дни се снехме от Суда и поехме към Босфора. Командирът на „Цибър” отначало беше силно разколебан, след такова преживяване не му се тръгваше, докато не се оправи времето, но нямаше как, бяхме вързани на борд. Прибрахме се успешно точно навръх националния празник 3 март.

 

После се оказа, че има проблеми с комплектуването на получената техника, които също дадоха основания да се пише в медиите за „побългаряване” на белгийската покупка. Не съм навътре в тези неща и не знам, но така или иначе в многото лутания около подписването на договорите за фрегатите накрая доставката им не беше напълно комплектувана. Проблемите бяха изчистени и в случая не това е важното.

 

На екипажите много се харесаха новите за нас кораби

и бързо свикнахме с тях. Останах на „Верни” и помня с каква всеотдайност всички се отнасяхме към модерната техника. Вече преминали през остарялата, изискваща много усилия, за да се поддържа, сега тази гледахме да я пазим като очите си. Всеки член на екипажа, от командир до матрос, даваше всичко от себе си, съзнавайки, че тези кораби ще бъдат дълго време на въоръжение в състава на ВМС. Имахме нещо съвременно и боеспособно и всеки подхождаше към него като към истинска ценност, заслужаваща напълно нашата отговорност и професионализъм. Наистина, съвсем друга става мотивацията, когато си на модерен, нов кораб!

 

Същата есен с „Верни” заминахме за участие и в операцията „ACTIVE ENDEAVOUR“ в Средиземно море заедно със силите на НАТО. Самочувствието с новата фрегата ни позволяваше като партньори да се държим на висота във всяко отношение. Веднъж получихме задача да наблюдаваме търговски кораб, който беше на дрейф, и го следихме в продължение на 2 - 3 дни. Това стана в района, в който патрулирахме, западно от Сирия. Обикаляхме около него, отправяхме запитвания, отговаряха, че имали проблеми с двигателите, после пък, че нямали гориво, какво ли не измисляха. Накрая получихме задача да му извършим проверка. Това беше предизвикателство пред нас. Процедурата представлява следното: спуска се лодка на море и с нея бординг групата се качва на борда на другия кораб, за да го обследва – какъв товар превозва, има ли емигранти, оръжие, наркотици на борда и т.н. В последния момент обаче тази задача бе прехвърлена на колегите от испански кораб, а ние трябваше само да наблюдаваме за евентуално съдействие. За нас беше малко разочароващо, защото ни се беше отдал случай да се проявим. Явно още ни третираха като сравнително нов партньор в Алианса. На един от преходите германският адмирал, командващ ескадрилата, дойде на фрегатата ни, разведохме го и той не скри задоволството си от изпълнението на задачите, които ни поставяха. Беше толкова доволен, че накрая каза: „Ще направя предложение до командването в Неапол участието ви да бъде увеличено на 6 месеца, защото има полза от вас“. Поради финансови ограничения нашите участия бяха само през определен период от операциите, които продължаваха по половин година. Така че бяхме наистина оценени като надежден партньор.

 

Тази година отпразнувахме 10 години

от придобиването на фрегатите, в които има още доста ресурс. Сега очакваме новите патрулни кораби. Надявам се и това да се случи. Дали има божия следа, не знам, но ето, че участвах в получаването на първите натовски фрегати и дано сега съм добрият известител за идването на другите нови кораби за флота.

 

Тук ще спомена и още нещо, с което съм много горд.  Досега на курс в командния колеж на ВМС на САЩ в Нюпорт бяха изпращани само офицери от профила на навигаторите. През 2017 г. станах първият слушател със специалност „Корабни машини и механизми“, на когото бе гласувано доверието да замине на едногодишно обучение в командния колеж.

 

Още с пристигането силно ме впечатлиха хората – много добронамерени, позитивни и отзивчиви, живеят далеч по-спокойно, отколкото у нас. Другото, което ме впечатли, беше тяхната образователна система. Не е, както при нас, да се подготвяш по конспект от определени теми и да полагаш изпити. Там повечето въпроси минавахме под формата на диалози, коментирахме най-различни теми. Накрая ти се задават 6 - 7 въпроса, от които избираш няколко, и разсъждаваш върху тях на базата на проведените дискусии. Задължително избираш и една тема, по която да напишеш есе. Темите са върху реални обстановки, които се случват по света. По написаното есе оценяват всеки един как разсъждава творчески.

 

По време на обучението посещавахме военноморските им бази, качвахме се на техните кораби, включително на най-новите по Stealth технологията. Наред с големите технически постижения видях, че и те имат като нашите организационни проблеми – вътре все още нещо да довършват, не всички от екипажите са напълно обучени. Това обаче са белите им кахъри на фона на тяхната система, в която властва креативната мисъл. Система, преминала на много по-високо равнище от мисленето как да закърпиш положението от днес до утре.

 

Разказвам всичко това, защото съм убеден, че и у нас с получаването и на тези два модерни патрулни кораба още повече ще се увеличи креативността, мотивацията. Помня блясъка в очите, когато се качихме на фрегатите. Дори впоследствие започнахме да се съревноваваме помежду си. Съвсем различна е военната служба, когато корабите са нови!

 

Стефан Денков

Коментари ( 0 )