Павел Дуков: Морето помага да се самоопознаеш

Павел Дуков
 

Отстрани погледнато малко по-различна изглежда връзката с морето на този истински морски човек. Павел Дуков е завършил Морско училище- навигация, но отрано избира своя „капитански мостик” на спортния уиндсърф  и киловата яхта. Той е световноизвестен сърфист и един от най- добрите шпикери на килови яхти у нас. Многократен републикански шампион,  носител  на призови отличия в международни регати. Печели над 20 титли в различните класове на спортния и професионалния уиндсърф. Така, че интересно е как определя връзката си с морето?
 

С времето сега разбирам, че в морето се крие причината за породеното желание да търсиш конкретно

пътя към своя вътрешен свят,
 

вътре към себе си, казва Павел Дуков и продължава:  В Оксфорд имат един много интересен девиз „Непознатият живот не си струва да бъде изживян, но опознатият е първопричината на мотива за живот”. Морето е точно такъв катализатор и ако имаш сетивата да го усетиш, събужда в теб процеса на вътрешно търсене, на самоопознаване, на това какво си всъщност ти самият.
 

От осемгодишен съм на яхтите (роден съм 1976 год.). Почнах в клуб „Бриз” и се състезавах в клас „Оптимист”, после в „Кадет” - и в двата станах републикански първенец. Така беше до 1988 г., когато започнах да карам по малко сърф и на следващата година  вече бях направо болен по него. Говоря съвсем искрено. Не че не съм опитвал и други неща. Няма как иначе да разбереш какво искаш и къде ти е дарбата. В последната година на гимназията заминах да живея две години в Щатите, имаше конкурс за обмен на ученици и ме настаниха в приемно американско семейство. Бързо разбрах, че не ми е мястото там и се завърнах. Учих в Икономическия университет. След това отидох в Морско училище, където завърших навигация, но плаването ми беше само 3 години като трети помощник, макар че имах много добри перспективи. Корабната среда никога не ме е привличала; отидох в Морското, защото беше много важно да получа морско образование,  да имам морска култура. Академичната морска основа е изключително важна за човек, който се е свързал с морето.
 

Вече знаех - искам да съм сърфист. И независимо от всичко, свързах целия си живот с уиндсърфа, където активно се състезавах... Всъщност

спортният уиндсърф е хамалска работа,
 

защото изисква изключителна системна подготовка като  атлет. Специално при мен най-трудното се оказаха килограмите - трябваше да държа 74-75 кг за олимпийския клас и дни наред карах на диета само вода. После продължих в професионалния сърф, което може да се определи като преминаване във Формула едно. Можеш ли да си представиш една дъска, на която развиваш скорост 80 км в час? Няколко пъти участвах в състезанията за световната купа, където стартират най-добрите. През 2003 г. станах 21-ви в световната сърф-класация. Минах на европейската купа за слалом, който се прави с много висока скорост. Дъската е специална, изключително бърза и много трудна за управление; на нея не можеш да стоиш, тя потъва, трябва да глисираш. Това означава дъската не просто да плава във водоизместващ режим, като яхтите, а буквално да се плъзга по повърхността. Едното е като да караш ТИР, а другото булид във Формула едно. От няколко години има и на подводни криле, нарича се хидрофойл, стоиш над водата.
 

В сърфа съм стигал скорост 40 възела и нещо (близо 80 км в час), което е национален рекорд. Постигнах го в първото ми състезание за европейската купа, тогава станах 12-и в олимпийския клас, а на финала бях сред първите осем. Следващата, 2006 година беше последното ми състезание в професионалния сърф, бях стигнал своя предел и нямаше, какво повече да правя в него като състезател.
 

За мен тръпката в сърфа е да глисирам. Да усещам как от режим на плаване преминавам в режим на плъзгане. Това е все едно да си на скоростта на звука със самолет. Или пък моторен скутер изведнъж с много газ целият да излезе над водата.

В такъв момент

чувството е на невероятна свобода
 

Да яздиш вълните, да скачаш над тях, да правиш салта, различни маневри, фигури със сърфа. Говоря за това прекрасно чувство да глисираш, когато не си обременен със спортните или професионални състезания. Защото в спорта вътрешната ориентация става съвсем друга в теб.
 

Ако трябва да съм пределно откровен, онова, което най-силно ме увлича в сърфа, е директният достъп до морето. Той ти дава не само адреналина, но и страхотното усещане за скорост, за движение по вълните, скоростни повороти, завиване,  да можеш да скачаш 5-6 метра високо над водата... Реално за мен от това няма по-близък досег с морето - ти си в него, то е в тебе.
 

А дали е опасно? Разбира се. Особено в професионалния уиндсърф- нарязани крака, колене, глезени. Сърцето ти трябва да помпи, за да изстискаш максималната скорост на сърфа и в рамките на 35-40 минути работи със среден пулс 160-170, което изисква изключителна физическа подготовка... Падането е другата опасност. По време на световната купа вълните стигаха до 3-5 метра - правиш скокове по 5-6, че и до 10 метра. Пукал съм тъпанче на ухото. Излиташ със скорост 30-40 км в час и ако паднеш, може сериозно да се нараниш. Цената обаче си заслужава...

Най ми е хубаво да карам сърф,

когато затворят пристанището
 

и вълната се вдигне, почне да прескача вълнолома. Тогава наистина е най- хубаво! Трябва да има хубав силен вятър, вълна, за да караш  сърф с по- малки платна и с огромна скорост. Влизаш навътре, изстрелваш се високо във въздуха, можеш да планираш, да се въртиш. На връщане пък яздиш вълната, напред-назад, нагоре-надолу, гониш я, стъпваш на гребена й, играеш си с нея. Просто е невероятно!
 

Отстрани може да ти изглежда, че сме луди глави, които предизвикват мощта на най-голямата сила, морето. Не е вярно. Единственото нещо, което не бива да правиш, е да предизвикваш морето. Защото, когато влезеш вътре, разбираш колко си мъничък. По-скоро се оставяш да те пусне вътре в себе си. Виждаш докъде може да те приеме. Наред с високата физическа кондиция, подготовка и добър материал на сърфа, задължително трябва и смирение вътре в теб.
 

При този тип тежки условия в морето, които са най-хубавите за сърфа, има и страх, но той е

до момента на адаптирането ти
 

Първите час-два свикваш с вълната и когато почувстваш  докъде стигат твоите способности, тогава вече можеш да започнеш екстремния сърф, от който няма нищо по-хубаво. Но пак ще кажа - след като внимателно се адаптираш към тежките условия и без да  преминаваш разумния лимит, защото една грешка може да е фатална. В смисъл, направиш лош поворот в прибоя  и той те хване, от там нататък най-малкото ще ти счупи мачтата. Още по-неприятно е, когато вятърът просто спре. Не можеш да седиш на дъската, остава ти да легнеш и да чакаш да те приберат от брега... Имало е и случай, бил съм още дете, когато един много добър морски капитан излязъл със сърф и вятърът така го издухал, че го намерили с „Перун” на две мили от Евксиноград, буквално в последните минути, бил съвсем премръзнал.
 

Всъщност започнах през 2005-а и от следващата година, когато оставих професионалния уиндсърф, изцяло преминах към ветроходството на килови яхти... Имаше някаква нагласа сърфистите да не ги смятат за ветроходци. Истината е, че когато сериозно се занимаваш с уиндсърф и имаш нужния интелект, дълбочина на мисълта, много лесно можеш да се прелееш като ветроходец. Разбира се в известна форма, докато обратният процес е почти невъзможен. Вярно, за да станеш успешен ветроходец също е много трудно. Всъщност разликата между средната класа и най- добрия спортист е само две трети от възел. Както във Формула едно разликата между Хамилтън и друг средна класа състезател е в десетите от секундата.
 

Полезното от сърфа е, че развива в теб

директното усещане за вятъра,
 

вълната и водата. Във ветроходството особено ти помага усещането за т. нар. винтелен вятър. Това е резултатният вятър от скоростта на съда и истинската посока на вятъра. Ако си придобил това усещане в сърфа, решаваш голяма част от задачите във ветроходството. Говоря за спортното ветроходство. Аз мразя да плавам, мразя само да се возя на лодка, на сърф. Правил съм чисто професионални плавания с различни яхти по поръчки за доставка на клиенти, но това, което се говори за романтиката да си пиеш виното и да съзерцаваш залеза в морето, въобще не ме впечатлява. Толкова ми е скучно само да стоя на такъв съд и да няма какво да правя!
 

Наистина, уиндсърфът развива директни сетива, но само с това не решаваш казуса си в спортното ветроходство. Говоря за крейсерското плаване или т. нар. килово ветроходство в спортен, професионален вид, каквото извършваме с яхта „Петра”. Наред с дарбата, която носиш в себе си, е нужна и много добра физическа подготовка. Нещо изключително важно, но уви, често пренебрегвано във ветроходството. Мнозина имат чудесни лодки, но само по тази причина не могат да използват  и наполовина от възможностите им... Добре поддържаната физика е от изключително значение. Поддържам я като продължавам активно със сърфа от гледна точка да овладявам хидрофойла и да държа състезателното си равнище. Защото в момента, в който спреш да го правиш, умираш. Ставаш направо дроб. Буквално!  Имам едно великолепно място в езерото с постоянен страничен вятър и там обичам да карам в тази дисциплина на плъзгане, на хидрофойл, да правя повороти...
 

Най-големите успехи
 

в българското крейсерско ветроходство реално бяха през 2006 год. Тогава с яхта „Петра” взехме „Гранд при” за полупрофесионалисти в една от най- елитните регати в света „Коринтиън Трофи”, а в генералното й класиране се нарежда на четвърто място. Година по-късно пак с „Петра” бяхме първата българска лодка, която спечели гръцката регата. През 2016-а пък с нея спечелихме в нашия клас най-престижната турска регата в Босфора. Имаме и 7-8 републикански титли. Сега от две години сме се насочили към много силната комбинирана регата на България и Румъния, която събира над 60 лодки от двете страни...
 

Впрочем, разковничето в крейсерското ветроходство е човешкият фактор, а не толкова лодката, въпреки че нашата „Петра” претендира да е най- бързата у нас. Тя носи името на моята баба, която е била много силна жена, корава като камък (на гръцки „петра”). Нарицателно е за дух. А духът при нас, хората от екипажа, е нещо много важно. Може би сме най- сплотеният екипаж от яхтсмени у нас, затова и печелим призовите места. Всички сме искрени приятели, с много чисти мъжки отношения. Повярвай ми! И дай Боже да останем такива!  Това ще е най-голямата благодат, защото лесно се чупи. Вече близо 10 години ще станат, откакто караме с тези хора, станахме като едно семейство. Всичките гоним до дупка. И ако трябва да съм много честен, моят сериозен кошмар е да не би да направя неволно нещо, което да разбие тази безценна дружба.
 

И тук

борбата е с мен вътре
 

с дяволите,  бесовете, леността, със страховете. Това е най-гадната борба. Затова и най-важният екзистенциален въпрос, който все повече ме вълнува (а той смятам, че стои и пред всеки друг), е за това кой съм? И точно в това търсене на неговия отговор ми помага връзката с морето. Или както пише в Оксфорд - да стигнеш до опознаването на живота, което е първопричината на мотива за живот. От там идва и хъсът за борба докрай в професионален план.
 

Стефан Денков