К.д.п. Петър Петров: В морето няма не мога
Как се променя поведението на човека в морето, а един хамав на брега ще се окаже истински моряк, как стриктният портови контрол може да пусне без забележки кораб, за който само е дадена дума, че ще бъде оправен до следващото пристанище, разказва капитанът
Публикувана: 4 Sep 2019 | 8:20

Много от най-добрите ни капитани на кораби са от краища далеко от морето, к.д.п. Петър Петров – също. Той е от добруджанско село и в целия му род няма нищо морско.
 

Дали ставам за моряк, или не го разбрах през първия ми истински (а не учебен) рейс - казва кап. Петров. Качих се като трети помощник-капитан на „Веслец”, доста стар кораб, мой набор, на 24 години - продължава той своя разказ „на капитанския мостик”.  Аз съм човек, който се мъчи сам да преценява реалните си способности. И това, че си свърших работата през този тестови за мен рейс, беше достатъчно да знам  - ставам за моряк.
 

Впрочем не е вярно, че моряците са
 

хора от някакъв определен типаж
 

Макар че в нечии представи всички капитани пушат лули, всички главни механици имат татуировка с котва. Всеки човек е различен тип.  Има обаче няколко черти в поведението, които са общи за моряците като манталитет и морето ги дооформя.
 

При този първи рейс още с тръгването от Варна капитанът ми каза: ”Пилотът слезе, аз се прибирам в кабината си, ти карай”. Никога не бях оставал сам на мостика, и то на движещ се кораб в края на декември, най-лютата зима.  Бяхме само двамата с рулевия. Той е три години по-голям от мен в Морското училище от рота, в която имаше традиция да ни тормозят като новобранци. Този беше един от най-силно тормозещите: „Върни се!”... „Козирувай!”... „Оправи ми стаята!”...Все едни такива. Бяха го изключили от училището и плаваше като рулеви. И ето, че сега аз се появявам на мостика като трети помощник и очаквам да получа същото отношение от него, тоест, никаква помощ, и пак да ме тормози като новобранец на кораба. Защото практически още нищо не знаех от работата на мостика, а и капитанът не ми даде никакви инструкции. Бях силно притеснен как ще се справя. И точно този човек, обратно на моите очаквания, каза: „Спокойно, не се притеснявай, излизал съм много пъти от варненското пристанище, ще ти обясня кое как се прави и ще изкараме кораба”.  Всъщност това беше първото нещо, което получих като урок, че хората на море имат по-различни взаимоотношения от тези на брега.
 

На следващия кораб пък
 

имахме за помощник- готвач
 

момче, което се вписваше точно в определението  хамав. Беше такъв вятърничав, с големи очила с много големи диоптри. Абсолютен шемет! Като помощник-готвач отговаряше за правенето на хляба. На кораба всеки ден се печеше хляб. По това време беше голямото напрежение в Югославия и патрули непрекъснато проверяваха кораба ни в Средиземно море. Веднъж се качва поредният патрул от военни и нареждат освен капитана целият екипаж да се съберем в салета (столовата). Двама  с автомати застават на едната врата, още двама с автомати  на другата врата. Само като ги гледаш, те хваща страх. Останалите от патрула претърсват кораба, дали не правим контрабандна доставка за воюващите страни - вече имаше югоембарго. През това време обаче фурната на нашия помощник-готвач е включена и вътре се пече хляб. Ние стоим мирно, седнали на столове, те зорко наблюдават  някой от нас да не направи нещо. В един момент помощник-готвачът скача от стола и тръгва към двамата, които пазят на вратата към кухнята, хваща автомата на единия, премества го с ръка и влиза в нея. Военните стреснати само се питат какви действия да предприемат спрямо него. Имат радиостанции, по които докладват на командира си за инцидента, и искат инструкции как да овладеят ситуацията. Ние им обясняваме на английски - спокойно, само отиде да провери хляба, защото ще изгори. Онези, като разбират, започват да се смеят. Проверката свършва, военните вече ги няма и викаме на хлебаря: „Абе, човек, тези можеха да те гръмнат или да ти играят един приклад в главата!” А той: „Добре, какво да направя, изгорял хляб ли искате да ядете?”...
 

Разправям този случай, защото точно този, който никой на брега не би взел на сериозно, в крайна сметка беше точният моряк. За него първостепенното бе хлябът му да не изгори, защото
 

той отговаря за тази работа
 

Може би не правеше най-хубавия хляб, но важното бе, че никога не остави екипажа без хляб, дори в един момент с риск да получи приклад в главата.
 

Това са черти от поведението, от начина на мислене на моряка, за които не може да се научи в моряшките школи или в Морското училище.
 

От момента, в който корабът напусне пристанището и се махнат всички агенти, проверяващи и всякакви други, оставате само екипажът. В него всички знаят, че каквото се случи, зависи единствено от тях. Например кранът се повреди, а нещо трябва да се вдигне, намира се друг начин работата да се свършва. Тук няма сервизен център, който да бъде повикан, няма доставка на резервни части. Всичко се прави със собствени сили. Вкъщи, като си разхвърляш дрехите, разчиташ на жена си, на кораба  трябва сам да се оправяш,  най-малкото със  себе си, с мислите си.
 

Бях още трети помощник-капитан и с  „Кап. Петко войвода” отидохме да товарим в забутано индийско пристанище на залив близо до границата с Пакистан, през който наш кораб не беше отивал дотогава. Съответно нямахме навигационни карти, а мястото плитко и крие доста опасности. На практика все едно да се движиш с вързани очи по варненските улици и да се ориентираш по шума на колите. Но това си е в занаята на моряка. Тогава капитанът, без да драматизира ситуацията, просто караше кораба; ориентираше се по светлините, по това къде плават лодките, другите кораби. Търсеше най-различни второстепенни белези и накрая успя да го вкара без никакъв инцидент. Още нямаше сателитни комуникации и за всичко сами се оправяхме. Без вайкане, чисто рутинно си свършихме работата.
 

Наред с  взаимопомощта и отговорността към работата това е третото качество общо
 

за характера на моряците –
 

тук няма не мога или пък не знам. Вярно, много неща не се знаят, но все ще намериш начин да излезеш от проблема и да си  свършиш работата. Това е в манталитета на истинския моряк.
 

Веднъж корабът ни стоя за ремонт в един кораборемонтен завод в Иличевск (отскоро Черноморск), който беше пред фалит. Ремонтът се проточи повече от три месеца и накрая, когато тръгнахме, корабът се оказа по-счупен, отпреди да влезе за ремонт. Целият мръсен, ръждив, недооправен. От Параходството казаха,че първото ни пристанище ще е  турското Ерегли на Черно море, където ще товарим метални рулони - скъп и деликатен товар, и грижите за него са много високи. Ерегли е на един ден път и нито имахме време да почистим, нито да вкараме нещо в ред на кораба. На всичко отгоре беше януари  и ни удари тежко време, ринахме 50 см сняг от палубата. Тогава вече бях капитан и знаех, че с пристигането ни очаква порт сейф  контролът, а специално турският е много строг. Много са квалифицирани, все капитани, главни механици, които добре знаят какво проверяват, имат голяма власт и държат всичко да е в ред. Пристигаме и на кораба се качват двама с униформи, изрядно чисти. Подавам им документите за проверка и казвам: „Господа, знам вашите критерии, минавал съм порт сейф  контрол в Турция, виждате ме с какъв кораб пристигам, но да ви кажа, че довчера бях точно отсреща на ремонт в Украйна, който се оказа трагичен. В момента, ако влезете в машинното отделение, ще видите разместени маркучи, кабели, просто нямахме време да подредим всичко”. И продължавам да говоря, като преди това съм извикал главния механик и старшия помощник и казвам: „Това, което можем да ви гарантираме тримата, е, че до Бразилия, за където е товарът, корабът ще влезе напълно в ред. Няма нещо, което да изисква нечия друга намеса, и ние сами ще се справим”. Онези ме  изгледаха малко така, мълчат и накрая казват: „Дайте сами да се разходим със старшия помощник и главния механик”. Тръгвам и аз с тях, въпреки че за капак  точно тогава съм с изкълчен крак и куцам, защото бях стъпил на една дъска в тъмното. Накрая те казват: „Ние сме моряци, знаем какво ни говориш, видяхме кой си, какви са твоите хора и ще ти дадем рапорт без забележки, защото вярваме в това, което ни каза, че ще бъде направено”.  Не казвам, че тогава направих нещо изключително, просто говорих пред тези хора с открити карти и те ме разбраха като истински моряци. Пристигнахме в Бразилия вече напълно готови за нова проверка, а там пък порт сейф  контрола са все пенсионирани военни с най-висок ранг, сериозни и стриктни хора.
 

Не знам как да определя всяко отделно изпитание, дали е имало критична ситуация, или не. Пожарникарят, когато отива на сигнал, за да гаси, кое му е критичното? В неговата работа винаги има риск. И е въпрос  на манталитет  дали после да викаш: „Успях в еди-каква си ситуация да се справя”! ... В морето
 

човек не бива да се чувства герой
 

Веднъж, като ходехме в планината, един от групата ни каза: ”Хайде да покорим този връх!”. Водачът, местен човек, отговори: „Ей, хора, не можеш да покориш връх, ти само се качваш на него, покланяш се на открилата се гледка и  слизаш, но върхът си остава там и изобщо не му пука дали си се качил до него”. Така е и в морето.  Ти не си овладял ситуацията, просто си преминал успешно през нея, така че какво геройство може да има? Циклонът върви срещу теб и като виждаш, че е късно да му избягаш, какво става? Караш в него и толкова, правиш, каквото можеш.
 

Имахме товарене в Пуерто Вертанос, Чили. Стърчащ кей, без никаква преграда, вълните си влизаха вътре и корабът ни целият се вдигаше 4-5 метра нагоре, слизаше надолу. Някои от въжетата, с които бе вързан, се скъсваха, изчаквахме и когато корабът почваше да се прибира, го връзвахме, за да не се разбием. В това време товаренето не спираше; 30 часа нямах възможност да почина, камо ли да поспя - непрекъснато и на бака, и на кърмата. Успяхме корабът да остане вързан, приключихме с товаренето и отплавахме, след това се наспах. Бяхме си свършили работата.
 

Едно от нещата, които ми даде тази професия, беше да видя свят. Ама
 

за мен да видя свят
 

означава да видя как живеят хората, каква е природата, културата, историята, да опитам ястията им.  Други може да имат профилирани интереси към кръчмите, към жените или пък изобщо да не ги интересуват другите места...Още един  мит от т. нар. моряшки типаж е, че всичките плават, за да видят света.
 

 Качвам се на един кораб, сменям колегата капитан  и по щастлива случайност това става във Венеция; товарното пристанище Порто Маргера е в едно близко градче. Свободен съм и естествено искам да отида във Венеция. На трапа пази един стар моряк, рулеви, и го питам  дали е идвал тук, защото ми беше за първи път. Казва:  ”Поне 30 пъти вече съм идвал”. Питам: „Като си идвал, кажи ми кой автобус да хвана до Венеция?” Той с учудване ми отвърна: „Откъде да знам, никога не съм излизал в града”. Този случай съм го запомнил за цял живот.
 

Пътувах с един моряк, който не можеше да си представи, че ще излезе сам от кораба, защото ще се загуби; не знаеше да каже и дума на някого, ако слезе в чуждо пристанище, и просто изпитваше панически страх. Така че има и такива. Всякакви типове се събират на кораба. И все пак има неща, които са общи за чертите на хората в морето, където няма не мога.
 

Стефан Денков

Коментари ( 0 )