Коста Радев: Морето е като майчината прегръдка

Снимка от архива на Гаро Кешишян

От стари варненски рибари бях чул за техния колега Коста Радев и когато първия път отидох в колибата му на Траката, бях настроен за поредна среща „на капитанския мостик” с човек от тяхната мая. После се оказа, че същият този рибар бил и писател, и то с издадени  вече 18 книги и няколко национални литературни награди. Ако предварително  знаех за това, сега признавам, че по друга щеше да е нагласата ми за срещата с него (виж „Рибарят никога не губи надежда” във в. „Черно море” от 12 юли 2017 г. ). Вярно, животът в морето прави всеки рибар и изобщо моряк до известна степен философ, когато говори за преживяванията си, но специално Коста Радев  се оказа от по-друга величина;  негови познати го оприличават на мъдреца край морето.

Само ще припомня, че той вече над 34 години живее с жена си като рибар в колиба на рибарското селище „Траката”, която направил сам с двете си ръце, че и параклис вдигнал близо до нея. Преди това бил редактор в различни столични издания с име на утвърден български писател, докато в един момент не решил да захвърли удобния живот в София и да се пресели на морския бряг край Варна, за да лови с лодката си риба и така да се прехранва, като в същото време не спрял да пише своите романи и стихове.

И тъй като остана нещо важно недоизказано покрай рибарските истории по време на първата ни среща, отново търся Коста в неговата рибарска колиба.

Какво ли продължава да търси вече толкова години все в тази схлупена къщичка  край морето, подобно на Диоген, изкарал живота си в една бъчва, и атиняни го вземали за луд?

Ако избърша елегантната глазура

от въпроса ти, същността му е ясна – дали съм луд? Естествено, че съм, и то по няколко линии - отвръща Коста Радев с онази усмивка, в която се смесват шегата и казаното насериозно. -  Преди всичко кой, захванал се с изкуство, не може да се нарече нормален? Нормалните хора работят позитивни, материални, насъщни неща. Те произвеждат. Хляб, дрехи, панелки, автомобили, пушки. Какво ли не. А ти ловиш думи от нищото и ги редиш, както ти скимне. Или образи, ако си художник. Или звукове. Само за това би трябвало да има специализирани лудници и резервати. Ще бъде много полезно – и за обществото, и за самите болни. Може би някога и това ще стане.  Но това съвсем не е ново. Спомена за Диоген. Ами по негово време сума ти мъже на изкуствата са били тормозени, че и убивани от невежи идиоти. Несъмнено някъде в човешкия геном е закодирана омразата на простака към умния и вековете цивилизация само я задълбочават. Лудите избират точно тази съдба – на несретници, гладници, неразбрани, подминавани. Само че ще ти кажа на ухото – тези хора, венчани със страданието, единствени са способни на истинско щастие. Нищо, че рядко го осъзнават.

Сходна е лудостта на рибаря

Трябва да си много луд, за да си рибар. И вечен оптимист по природа. Кой нормален човек ще се хвърли в такава професия, която не носи пари, не носи обществено признание?... Морето е преди всичко любов, а любовта несъмнено е проява на лудост. Дори когато става дума за нашето нещастно, бедно море. Любовта си е любов; някои обичат знойни красавици, ние пък гушкаме в сърцето си тази дрипава сиромахкиня. Това ни се  е паднало, но любовта си е любов. Ще му бъдем верни до гроб – или нашия, или гроба на морето. Ето, това ме е приковало на брега. Давам любов и търся любов. И знаеш ли – получава се.

Предния път ти бях казал, че писателят, човекът на изкуството може да изгуби надежда, но рибарят никога, макар че рискът е голям, а отплатата нищожна, защото рибата все повече намалява. Знаеш ли, надеждата е най-ефимерното, най-крехкото дете на мъдростта. Мъдрият човек знае, че вярата и любовта са градивните съставки; надеждата е някак на заден план. И все пак тя подкрепя, успокоява, люлее те, докато заспиш, паднал и победен. Когато вярата е разклатена, а любовта се обръща в гняв, тогава идва надеждата, погалва те и ти шепне в ухото, че злото е смъртно и ти ще дочакаш края му. Лъже, разбира се, но толкова сладка и нужна е тази лъжа! Впрочем твърде крехък е преходът между лъжа и истина; лъжливите думи на надеждата често се обръщат във вяра и силата им се умножава. Вярващият човек може всичко, а за могъществото му е спомогнала и малката, чуплива и лъжовна надежда. Бог да я благослови!

На човека са дадени два живота

Единия го живее тялото, другия – душата. Всеки от нас сам избира кой от двата да предпочете. Избереш ли втория, живота на душата, изведнъж попадаш в друг свят, с други стойности и измерения; и в него надеждата е неугасващо сияние. Тя е обещание за добро, за висше, истинско добро, за единение с първичното добро от замисъла на Създателя. Тя не е конкретна, небесна е тя, затова и множеството хора я подминават, невидима и неосезаема за мъртвите им възприятия.

Същото е при изкуството. Едни предпочитат да описват живота на телата, техните корелации, развития и копулации; тяхната надежда слугува на материалното с безбройните негови въплъщения. Други избират летежа на душите в техния вроден стремеж към съвършенство. Блатните обитатели квакат долу, а птиците се гонят с облаците и надеждата ги възнася с вятъра.

Излиза, че и надеждата бива много видове – за всекиго по някой. За рибаря една, за болния друга, трета за поета. Дори и за злодея има някакъв вид. Значи, ако искаме да разберем какъв човек е Иван, да го питаме на какво са надява? С какво са свързани надеждите му? Повечето Ивановци ще ни теглят една. Някои  ще се позамислят. И само един-двама ще дадат отговор. Но добре е, че все пак ги има.

Дали като живея тук край морето, вече съм намерил чудотворния мехлем за душата?... На младини никой не възприема морето като духовна обител. За младия организъм то е приятно струпване на вода, около която мързелуват разкрепостени моми. Впоследствие осъзнаваш другите му параметри. Неговата огромност и неизмеримост. Неговото величие. Силата, стаена в дълбините му. Започваш да чуваш гласа му – той се крие зад шума на вълните и писъка на птиците.

Рибите ти стават братя –

ненапразно рибарите целуват хванатата риба, искат прошка от нея. Чак след години се усещаш като част от самото море – дребна, незначителна капчица, но това те изпълва с гордост. Декоративното море от младостта е останало като стар избелял афиш, дори малко те е срам от него. Морето не е мехлем за душата, тя е вечно надупчена и окърпена, но с него можеш да споделиш душевните си болки и то ще изпие част от тях. Също като майка, в чиито прегръдки плачеш.

Естествено, трябва да имаш сетива за такова общуване. Повечето хора нямат. Някои се захласват по равнини и разни ливади, други се катерят по камънаците – сигурно това са техните морета и аз уважавам тези хора, без да ги разбирам.

Стари рибари са ми казвали как след години съжителство с морето започват да изпитват страх. Може би имат предвид страхопочитание, като пред капризен Кронос, който изяжда децата си. А според мене всеки морски човек трябва да носи страха в себе си – заедно с уважението и любовта. Та кои сме ние, че да не се страхуваме от морето?

Твои колеги журналисти са ме питали кое е първото в мен - писателят или рибарят в морето? И едното помага ли с нещо на другото? Аз не пиша за морето. Понякога то присъства като декор, но рядко като герой. Тъй че при мене нещата са разделени. Може да е двойнственост или пък шизофрения – нали вече приехме, че съм луд. Рибарството си е един занаят, писането друг. Общото е ловът. Риба и думи. Иска се известна ловкост, но всъщност Бог ти дава всичко. Има трудолюбиви писатели, които постигат всичко с кървав пот. Аз обаче хвърлям мрежите и се изтягам в лодката; и ако небето изсипе някоя шепа думи, благодаря му и си тръгвам щастлив и богат. Същото е и с рибата. Винаги има за какво да благодариш Богу – и с празна лодка да се прибираш, нали се връщаш жив и здрав? Ами малко ли е това?

За съжаление, идва време, когато тялото започва да се мъчи –

 тежка хамалогия е риболовът

А и писането... Убеден съм, че след определена възраст човек трябва да спре. Залъгваш се, че си почнал да пишеш по-мъдро, а то просто е по-скучно. На старини трябва да се пишат само завещания, и то под контрол. Така е угодно и Богу, и на читателите. Легни овреме върху сламените лаври, пий си кротко виното и не досаждай повече никому.

Виж, морето е нещо друго. Преди да стана, цяла нощ съм слушал морето. Така сутринта не съм неподготвен. Но то е жив организъм и винаги изненадва. Да го опозная, не мога. Себе си също, пък и е рисковано. Знаеш ли какъв изрод ще ти покаже огледалото? Сократ съветваше „гноси се автон”, но самият той дали се е опознал? Аз просто стоя пред морето онемял и само благодаря, че ме допуска до себе си. Понякога му се изплаквам и усещам колко нищожни са моите ядове. Все още се гмуркам понякога и там, на дъното си казвам, че ако морето реши да ме вземе в този миг, това ще бъде прелестна смърт.

А дали си приказвам насаме с морето, онова море, в което предците ни са търсили човекоподобни богове и митични същества? Глупости! С морето си приказват авторите на тъпите шлагери. Свойски, като авери на бира в градинката. На нищо друго няма посветени толкова идиотизми, както на горкото море. За тях то е фототапет над леглото. Но да не ги съдим, толкова могат. А относно морските богове – четете гръцката митология. Посейдон и неговото царство са съвсем реални и до днес, макар и лишени от човекоподобието си . Не вярвате ли? Ами влезте веднъж навътре в морето – сам, без бряг, само хоризонт, в скърцащата лодка, и дочакайте нощта. Стойте до зазоряване и на следващия ден ще сте повярвали във всички морски богове, нимфи, сирени, лохнеси и годзили. И освен това вече ще бъдете друг, по-задълбочен човек. Ние сме научени да игнорираме създанията и силите от невидимия свят; това ни прави самотни, отчуждени и нещастни. Ето още едно от бедствията, причинени от шествието на материализма, който наричаме цивилизация.

Господи, ами тези хора даже не знаят, че морето има душа!

Случи ми се това лято да наблюдавам

морето от бреговете на Атон

Гледам прозрачната вода, неосквернена от човешки нозе, всякакви риби и животинки изобилстват в нея, радват се, играят. И си мисля за съдбата на нашето злощастно море, черно-почернено. И защо? От кого? От злощастната му съдба да мие бреговете на недозрели държави? Или още тегне прокобата на погубената Атлантида, чиито останки досега издишват из дълбините му отровна сяра? Или Колхида си отмъщава заради похитеното Златно руно? А може би Ной, докато се е носел из талазите на Потопа, е проклинал тези пагубни води и клетвите му чак сега ни застигат? Или всичко това накуп? Кой знае?...

СТЕФАН ДЕНКОВ