Ванухи Аракелян: Съдбата има своите тайни знаци и в живота случайност наричаме само нещата, чийто произход не знаем

Под нейно ръководство Окръжен съд – Варна, в рамките на седем години два пъти е удостоен със званието „Съд модел“, покривайки близо 30 критерия с най-високи резултати. Настоящ председател на Апелативен съд – Варна, Ванухи Аракелян никога не е повишавала тон на своите служители, вярва, че ентусиазмът заразява околните и внимава нейният да не се изчерпи. А за себе си иска да чуе само: „Ваня Аракелян е един добър човек“.

Откровена до болка, съдия Аракелян разказа…

Човек е такъв, какъвто го създава не само животът и съдбата, а и родовата памет. Името ми, Ванухи, преведено на арменски, означава момичето от Ван. Един спомен към дядо ми, който е роден в град Ван и когото, за съжаление, не познавам.

Дядо ми се е казвал Вартан. Избягал е от Ван през 1914 -1915 г. по време на геноцида над арменците. Бил е на шестнайсет, когато пред очите му убиват неговия 18-годишен брат Михран. Тогава разбира, че животът му на тези географски ширини приключва. Дори не мога да си представя какво трябва да е преживял, за да стигне до България, в град Варна.

Съдбата има своите тайни знаци и в живота със случайност наричаме само нещата, чийто произход не знаем…

Когато дядо ми се установява във Варна, той успява да намери в града и околностите негови сънародници, роднини и приятели. На едно от тези семейства става кръстник на първородния им син, когото кръщават с името Михран в памет на неговия брат. Този човек и до днес е жив и е роден на 22 юли 1926 г., а аз съм родена на същата дата 40 години по-късно.

Корените ми са нещо, което усещам във всеки един момент. Това се движи с кръвта ми.

Тази родова памет ме води по пътя и за мен е чест да опазя името на фамилията, която живее повече от 100 години във Варна. Да направя така, че предците ми, които са ми дали любов и вяра в това, че ако си добър и вървиш по пътя си, нещата няма начин да не се случат, да се гордеят с мен. Дано да съм успяла.

В семейството съм второто дете. Благословена съм със сестра, с която имаме 10-годишна разлика. Помня времето, когато я наричах мамо, защото се грижеше за мен като майка. Продължава да го прави и до днес.

Давам любов и получавам любов. Вярвам, че това са истинските неща в живота.

Опитвам се да нося това и в професията си. Преди много години, когато бях един много млад председател на Окръжния съд, бях в същия този кабинет, който заемам в момента, при един невероятен, харизматичен и мъдър човек, какъвто беше г-жа Виолета Бояджиева, предходният председател на Апелативния съд.

Обсъждах с нея почти всяко мое кадрово решение, защото се доверявах и на преценката й, и на мъдростта й, и на добрата й воля. Бях при нея, за да обсъдим кои от колегите от Районния съд да предложа за съдии в Окръжния съд. По тогава действащата разпоредба на Закона за съдебната власт това бе индивидуална преценка и отговорност на председателя. Когато започнах с характеристиките на колегите, един по един, колко години стаж имат, каква специализация, колко отменени дела, какви езици знаят и т.н., г-жа Бояджиева ми каза следното: „Ваня, трябва да са добри хора, защото ако съдията е лош човек, е много страшно нещо“.

Тогава разбрах какво означава да бъдеш мъдър. Запомних завинаги този урок: „Съдията трябва да е добър човек.“

ЮНИ 2004 Г. СЪДИЯ АРАКЕЛЯН ВСТЪПВА в първи мандат като председател на Окръжен съд – Варна.

Винаги съм имала изключителна слабост, любов и пристрастеност към литературата и историята. Особено към българската литература и история. Човек трябва да познава добре корените си. Ако познаваш литературата и историята на своя народ, ти си отговорен пред него, пред езика, пред тежестта на думите и пред това, което историята ни е завещала като дълг. Това много ми помогна, защото улесни кандидатстването ми и избора ми на специалност. Подготвях се повече от две години. Юридически факултет тогава имаше на едно-единствено място в Софийския университет, а приемът беше изключително лимитиран за цялата страна.

Преди да кандидатствам имах едно изпитание.

Когато през 1984 г. завършвах средното си образование, за няколко специалности, между които „Журналистика“, „Международни отношения“ и „Право“, трябваше да бъде дадено съгласие от Общинския народен съвет. Заедно с още трийсетина зрелостници отидох в Общинския народен съвет. Бяхме подредени в редица, секретарят на кмета започна да раздава разрешенията, стигна до мен, прескочи ме и продължи. Когато всички си тръгнаха, попитах за моето, а секретарят, навеждайки глава, ми каза, че моето не е подписано, защото кметът е заминал. Казах: „Няма нищо, аз пак ще дойда, кога?“ Отвърна ми: „След 10 дни“. Това означаваше да изпусна срока за подаване на документите. Секретарят вдигна рамене, без да ме гледа в очите ми, и каза, че не може да направи нищо друго.

Дори на 18 г. разбираш какво всъщност са искали да ти кажат. Две години живеех с мисълта за кандидатстването в университета и се готвих за това денонощно... След няколко дни получих разрешението.

Мисля си, че може би е трябвало да преживея това, за да получа в пълна мяра онази радост, когато при моето първо кандидатстване бях единствената приета в същата година в специалност „Право“. Имах отлична оценка по литература и няма да забравя, че писах за „Подвига на революционера в поезията на Христо Ботев“.

Завърших със семестриален успех 5,80 и три шестици от държавните изпити. Бях на 23 г., когато студентството приключи.

Тогава разбрах безпределно ясно, че оттук нататък животът е пред мен.

Леко се стъписах. Усещането какво всъщност предстои беше много силно за мен.

След 9 месеца като юрисконсулт на Общински народен съвет – Добрич, започнах работа в съда във Варна. Или казано с езика на годините, от 1991 г. досега работя само и единствено като съдия в един и същи съдебен район. Излишно е да обяснявам защо толкова много обичам своя град. За мен Варна е кауза. Доброто име на Варна е кауза. И съм длъжна да направя всичко, което мога, там, където работя, името на Варна да се споменава с уважение, с респект, със симпатия.

През годините е имало моменти, когато ми е било много тежко. Особено в периода 1991 - 1995 г., когато бях съдия в Районния съд. Това бяха годините на бурните промени в икономика, социални отношения, белязани със земеделската реституция, с реституцията на едрата градска собственост… хиляди дела засипваха съда.

Работили сме и на 7-дневна работна седмица.

Влизали сме два пъти в седмицата с между 30 и 40 дела. Колегите от това поколение знаят. Носеха ни делата с две колички. Нито сме герои, нито сме жертви – такива бяха условията. И никога не съм мислила да се откажа и да напусна съда. Никога.

Да, аз съм съдия и всичко, което правя, го съотнасям към това добро ли е за съда. И ако отговорът е да, игнорирам какво стои от другата страна – време, емоция, енергия, пренебрегване на близки и приятели…

Приела съм като дълг, докато съм тук, да правя всичко онова, което смятам за добро.

ФЕВРУАРИ 2014 Г. ТОПЛОТО ПОСРЕЩАНЕ НА ВАНУХИ АРАКЕЛЯН при встъпването й като председател на Апелативен съд – Варна.

В професионален аспект най-голямото признание за мен бе моментът, в който служителите на „Варненска корабостроителница“ ми поднесоха макет на танкера „Хан Аспарух“. Нося този макет от кабинет в кабинет, защото в професионален аспект аз наистина имам своите основания и разделям професионалния си път преди „Варненска корабостроителница“ и след нея. Смазващо дело. Над 5000 кредитори, изключително сериозна законодателна реформа, която предизвика това мегадело и като мащаби, и като сложност на правото, и като фактически обстоятелства. Връчването на този макет бе най-голямото признание за мен. Приех, че работниците и служителите, чиито права и интереси, доколкото законът позволява, успяхме да защитим, ми казаха: „Да, благодарим, Вие направихте, каквото можахте“.

В личен план най-хубавото, което съм чула е Мамо! 15 години със съпруга ми чакахме тази радост.

Когато юни 2004 г. ме избраха за председател на Окръжен съд – Варна, моята първа мисъл беше: „Господи, сигурно така си решил, аз исках да създам семейство по онзи конвенционален начин, който е знаен от библейски времена, но явно друго трябва да правя…“ Няколко месеца по-късно разбрах, че очакваме дете.

Съзнателно, целенасочено и от сърце дъщеря ни носи името Мариам и е кръстена на Богородица.

Когато тя се роди, много приятели ме питаха: „Щастлива ли си, Ваня?“. Да, щастлива бях и се надявам да бъда, но това, което изпитах в онзи момент, не беше сравнимо с нищо преживяно от мен дотогава!

Имам угризения към детето си днес. Тежи ми, че друг човек я заведе за първи път в зоологическата градина. Друг човек, а не аз направи за нея първия в живота й снежен човек… Успокоява ме единствено мисълта, че ще имам време да й дам всичко, което е важно, според мен.

Паметта за моите родители е радостта, но и мъката, която нося в сърцето си. Защото, когато те имаха нужда от мен, аз работех много. Това не ме оправдава, но все си мисля дали не можех да направя нещо повече за тях, за да живеят по-дълго, за да видят нещата, които не успяха, а беше важно да видят. Баща ми не видя как расте внучката му… Голяма неистина е това, че времето лекува…

Когато ми стане непосилно тежко заради усещането ми за неизплатен дълг към родителите ми, си спомням:

Явила съм се вече на кандидатстудентските изпити, получила съм оценките и започва онова мъчително чакане на класирането. Тогава се съобщаваше с телеграма по пощата, когато си приет, и ние започнахме да чакаме ОНАЗИ телеграма. За да не я изпусна, 10 дни не излязох от къщи, за да не би точно в този момент да дойде пощальонът и да се разминем. Беше следобед, 15,20 ч., когато на вратата се звънна. Видях пощальона и в този момент имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне. Носеше телеграмата. Сигурно всеки е имал такива моменти, в които имаш усещането как емоцията те изпълва и си като хелий, издигнат някъде между небето и земята. Изтичах навън, стискайки тази радост в ръцете си. В същия момент по улицата се зададе бавно и уморено баща ми. С телеграмата в ръка тичам по улицата и викам: „Татко, татко, приеха ме, нали ти казах, че ще успея!“ и се хвърлям на врата му. Минават секунда-две и си мисля: „Защо татко нищо не ми казва?“. Вдигам си главата и виждам, че баща ми плаче...

Когато ми стане много мъчно, си спомням за тези сълзи и си казвам: „Радвала съм ги“. Знам, че за нищо не ми се сърдят. Никой не вярваше, че ще ме приемат „Право“. И разбирам, че в онези времена, виждайки колко съм отдадена на мечтата си да уча право, родителите ми са искали да ме предпазят с цялата си любов от разочарованието, че може да не ме приемат.

Обичам, макар и за едни съвсем кратки моменти, да оставам сама. Тогава мисля, пиша, спомням си и се чувствам добре. Това е онази способност да се движиш между миналото, настоящето и бъдещето, която ти дава ясна представа за това къде си, кой си и за относителността на времето.

Обичам да чета. Правя го рано сутрин или много късно вечер… Това е особена форма на нирвана - да отворя книгата и да ме срещне мириса на мастило и прясно отпечатана хартия. Усещането да се потопиш в свят, който талантливите целунати от Бога хора разкриват пред теб. Никога не пътувам без книга. Не мога да си представя света без книгата в ръка.

Обичам да се срещам с приятели, които сърцето ми е избрало, а животът е пробвал в огън и вода. Благодаря на Бог, имам истински такива. И понеже са ми дълговечни приятелства, приличаме на онези приятели, които първо си пишели едни много дълги писма, после си пишели по-кратки и накрая си разменяли само лист хартия, защото вече са придобили друга форма на общуване.

Обичам и празниците, защото традиционно са свързани с фамилията, приятелите, близките, с аромата на домашната кухня… Обичам да готвя. Домашната кухня е нещо, с което не правя компромис. За мен това е ритуал. Начинът ми да кажа на най-близките си хора: „Извинявайте за закъснението. Извинявайте, че днес отново съм се прибрала последна от всички. Извинявайте, че ще отсъствам през следващата седмица. Аз непрекъснато, във всеки един момент ви обичам…“

Най-тежкото дело за мен, извън сложните и тежки дела през годините,

е дело, което продължавам да помня:

Като съдия в Районен съд – Варна, в брачна колегия, гледахме искове за прекратяване на брака. Подготвяйки се за него, реших, че ще бъде леко от юридическа гледна точка. Дълъг брак между съпрузите, нямат непълнолетни деца, отпада проблемът с издръжка, родителски права и т.н., и много фино написана искова молба от името на съпруга.

Каква беше изненадата ми обаче, когато влизайки в залата, се оказа, че съпругата не желае прекратяване на брака. Както се казва: „Съдията предполага, но страните разполагат“.

По тогава действащия семеен кодекс бях задължена да отложа след 4 месеца разглеждането на помирителното заседание. То съвпадна със съдебна ваканция, така че след 6 месеца мислех, че нещата ще бъдат променени. Съпругата отново беше категорична, че не желае прекратяване на брака. По семейния кодекс бях задължена да дам още 2 месеца до следващото заседание. И на следващото заседание тя не желаеше прекратяване на брака.

Тогава се обърнах към съпругата и я попитах защо настоява този брак да бъде продължен с оглед на това, че тя не оспорваше дългата фактическа раздяла. Чух следното: „В съдебната зала е нашият син. Той ще сключва брак и аз искам да застана със съпруга си, като негови родители, в този момент“.

Стана изключително напрегнато.

Обърнах се към съпруга, който беше написал наистина съвършено деликатно исковата молба, и го попитах: „Вие защо настоявате да сложите край на брака, имате ли брачни претенции към съпругата?“ Той каза: „Не, тя е безукорна майка и съпруга“. Попитах: „А тогава?“ Тогава той си вдигна главата за първи път, погледна ме, аз бях на около 25-26 г., най-вероятно се е поколебал дали ще го разбера, тъй като той беше над 50-годишен, и ми каза: „Защото любовта си отиде, г-жо съдия“.

На 25-26 г. трябваше да реша дали този брак е „изпразнен от съдържание“, както пише в семейния кодекс, защото любовта си е отишла, или трябва да дам шанс на едно семейство да продължи да живее. Да намерят пътя един към друг и дори да застанат до своя син в деня на неговото бракосъчетание. Тежеше ми.

Ето този избор помня вече 20 години.

Римляните са оставили в правото едни от най-красивите сентенции. Тогава се позовах на тях. Римляните са прекратявали брака тогава, когато се установи наличие на три обстоятелства: разделност от кесия, разделност от трапеза и разделност от легло. Безспорно в този случай разделността и по трите критерия беше налице.

Помня тези хора и днес. Постановила съм много дела от тогава, но думите на съпруга за любовта, която си отива, не забравих. Тогава бях само на 26 г. и отскоро бях омъжена.

След много години като съдия разбрах колко са мъдри законодателите ни, като казват, че съдът постановява своето решение въз основа на събраните доказателства, с оглед на закона и по своето вътрешно убеждение. Когато си млад и ти липсва житейски опит, понятието вътрешно убеждение е много имагинерна категория. След години като съдия мога да дам много точна дефиниция какво е вътрешното убеждение на съдията – това е, когато имаш непоколебимата увереност, че си постъпил по начина, по който законът те задължава. Изслушал си свидетелите, гледайки ги право в очите, преценявайки поведението им, включително езика на тялото.

Човек, когато е искрен, излъчва особена енергия…

Всеки има право на уважение. Проявата на пренебрежително отношение към друг човек ме обижда. Животът ме научи да бъда внимателен, добър, толерантен и разбиращ човек… Идваме на този свят по Божията воля и с любовта на родителите си и когато получим шанс съдбовен, сме длъжни да покажем, че го заслужаваме…

А за себе си искам да чуя само: „Ваня Аракелян е един добър човек“.

ОКТОМВРИ 2017 Г. ВТОРАТА ОФИЦИАЛНА ВИЗИТА на ръководния екип на Върховния областен съд – Нюрнберг, с който Апелативен съд – Варна, е в партньорство от 12 години.