Даниел Луканов от школа „Европейски мост“ към ОДК: Всеки от нас е лидер
България е много по-ценна за мен от реализацията ми в чужбина, споделя 15-годишното момче в рубриката „Надеждите на Варна“
Публикувана: 5 Jan 2018 | 8:40

Даниел Луканов е на 15 години и е член на школа „Европейски мост“ към Центъра за подкрепа за личностно развитие – Общински детски комплекс, Варна, от около година. Школата е създадена с цел да се насочи вниманието на децата към въпросите, свързани с Европейския съюз и страните членки, законите и принципите, които трябва да се спазват. 

 

„Аз съм от тези членове, които не са нито нови, нито ветерани, както ги нарича нашата ръководителка Долорес Коева. Тук съм от около приблизително година, което е сравнително скоро за дейността на школата. Дискутираните теми, многото посетени места и преживяванията развиват работата и членовете на тази общност. За времето, което съм прекарал в школата, успях да опозная останалите, техния начин на изразяване. Склонен съм да вярвам, че мога предварително да преценя какво ще бъде тяхното мнение по даден въпрос. В една такава добронамерена приятелска среда е важно да споделиш част от същността си пред толкова много хора, това някак те открива пред тях. Но съществува и този момент, в който много прикриваме“, разказва Даниел.

 

“Не е лесно да допусна някого до себе си, споделя той. - Трудно се доверявам. Приятелството за мен е нещо много възвишено. То е висока летва в развитието на човека като личност. И все пак съм склонен да бъда всеотдаен към хора, които не са към мен. Изразявам открито мнението си, но по-скоро го правя с цел да получа отрицателна или градивна критика, отколкото да разкрия себе си. Искам да успея да сваля стените, които ме пазят от студа на външния свят, и да покажа сърцевината си. Школата е

 

място, на което могат да се създадат приятелства

Като тясно свързана група несъзнателно създаваме силна връзка помежду си, без да е поставено като цел. Разбира се, много често възникват конфликти, но успяваме да се придържаме към общата цел. Доказали сме, че можем след един сериозен спор, в който всеки изразява лично мнение, да запазим добрите отношения.

 

В груповата работа се случва да ни изберат на случаен принцип – според рождената дата, първата буква на името или стандартното преброяване първи, втори, трети... В повечето случаи се поставя тема за житейски въпрос, тясно свързан с всекидневието ни. Дебатите, които водим, са напълно реални. Не играем игра. Всеки защитава мнението се, развива характера си. Случва се някой да отстъпи, друг да отстоява пламенно тезата си, а трети да запази неутралитет. Да си член на школата, означава да си представител на конкретно мнение. Всеки един е част от някаква обществена група, която носи своите възгледи по дадени въпроси.

 

В една естествена среда, каквито са училището или работното място, е неизбежно събирането на личности с различно мнение по даден казус. Липсата на ясно изразения лидер, който да бъде следван, е основополагащо в школата. Никой не може да каже „Ти си по-подходящ, ще се справиш по-добре“. Всеки притежава качества да поведе останалите. При поставяне на конкретна задача е необходимо всеки, който представя групата, да въведе основната идея и да защити позицията си. Даваме най-доброто от себе си, като знаем, че гледните ни точки може да не съвпаднат. Получава се интересна наситена дискусия.

 

Всяка малка изкуствено създадена общност се състои от членове с различни възгледи, т.е. получава се така, че всички изказваме едно и също нещо, но по начин, изразяващ характеристиките на своя лидер.

 

Няма един-единствен начин за постигане на цел. Дебатирайки, защитаваме позицията си. И не само това.

 

Усъвършенстваме изказа си,

защото не всеки има възможността в естествената си среда да подобри начина си на изразяване. Придобиваме увереност“, споделя Даниел.

 

Разкрива, че не всеки дебат е тясно свързан с конкретна тема. „Отклонявайки се от зададения казус, разискваме въпроси, които не са належащи, но въздействат на всеки един от нас. Това е идеята - обсъждайки, да развием мирогледа си.

 

Дебати за отстъпчивостта и отзивчивостта ме докоснаха най-силно. Конкретният пример, който обсъдихме, беше дали трябва децата да отстъпват място в градския транспорт на по-възрастни от тях. Задавам си въпроса каква е разликата между това да бъдеш ученик в училище и в автобуса. Когато си малък, как трябва да се гледа на теб - като на добрия ученик, член на обществото, в което живеем, или като на личност с индивидуален характер? Темата успя да ми влезе под кожата, да ме засегне. Излязох извън границите си, защото човек винаги внимава какво ще каже, за да не обиди другите. Критикувах, може би бях груб, дори агресивен при изразяване на мнението си. Възможно е да съм накърнил нечие достойнство или мнение по въпроса. Извлякох ползи от дискусията. Разбрах, че по пътя няма да се срещаш само с хора на същото мнение като твоето. Ще има и такива, които ще те контрааргументират. Животът е груб и суров. Не е игра и в него няма правила.“

 

Даниел разказва, че и преди е бил част от Общинския детски комплекс. Свирил е на пиано в школа „Алегра“. „Мой приятел ми разказа за съществуването на школата „Европейски мост“. Замислих се дали искам да участвам в нея, имам ли времето и склонен ли съм да работя с тези хора в нова среда. Независимо колко е приятно и ползотворно, всяко занимание изисква своята жертва.

 

За разлика от училището тук ръководителят не е учител, не ни потиска да запазим тишина. Дава ни насоки в живота, поставя ни казуси, които трябва да разрешим, винаги взема честни и справедливи решения.

 

Не се налага да спазваме правилата, наложени в обществото. Съществува тази либералност, която

 

те окрилява да развиваш себе си и да надграждаш

Учим се да бъдем добри и да защитаваме позициите си, знаейки, че това ще ни бъде полезно във всички сфери.

 

Школата се включва в много международни прояви. Но това не е мерило за успех. Не конкурсите и състезанията са ползотворната и хубава страна. От по-възвишена гледна точка стимулите като материалните награди, успехи и личностни съвременни божества биха били грозни.

 

С какво се занимаваш, невинаги е продукт на размишляване или изводи, смята 15-годишният Даниел. „Това е естествен процес. Може да се случи непосредствено. Идеята е да се чувстваш добре. Да усещаш, че нещо те определя и характеризира. Много хора биха казали, че на моята възраст е рано човек да мисли с какво да се занимава, да е убеден в нещо и да предприема конкретни крачки за бъдещето си. Склонен съм да вярвам, че мнението ми ще се промени много пъти, докато реша в каква насока да се развия.“

 

Даниел не обича да гледа към близкото бъдеще. „Далновиден съм, предвиждам няколко хода напред. Не очаквам нещо от себе си след седмица или месец. Не се съсредоточавам върху следващото стъпало, а може би към следващия етаж.

 

Целя се към личностно възвишение, в духовен план

Каквито и знания да имаш, колкото и да си богат, най-важното е сърцевината, вътрешността на човека.

 

Всичко, което може да произведе като творец. Най-важното е развитието на духа.

 

Искам да уча в чужбина. Смятам да го направя много бързо, да се натоваря за известно време. Целта ми е да се върна в България, да помогна за развитието на конкретната сфера, в която аз се специализирам. Да бъда нечий идол, не е най-високата ми цел. Искам да допринеса за възхода на родината и хората, които са ми дали най-много в живота. България е много по-ценна от реализацията ми. Да се чувствам добре и щастлив, че съм бил ползотворен – това е най-важното“, приключва 15-годишният Даниел.

 

ИЛИЯНА МИТАКОВА

Коментари ( 0 )