За храбростта на опълченеца Сивков: От отрязаното ухо на бея до героизма на Шипка

Ели Маринова

Снимки: Пламен Гутинов

Сигурно е много особено усещането да си част от голям и тежък род. Вече 7500 души са издирени от един от най-старите родове в България - Сивкови. Личеше си гордостта и достолепието, с което разказваше за прадядо си, Георги Минков, неговият далечен наследник (11 поколение) Атанас Сивков докато даряваше на Музея на Възраждането във Варна реликви на варненския опълченец. Орден, значка и удостоверение като почетен гражданин на Варна дариха наследниците на единствения, роден във Варна опълченец - Георги Минков Сивков. През годините те са направили много дарения на варненския музей. Посмъртната награда беше връчена през август 2015 г. от кмета Иван Портних  за изключителната храброст, проявена от  Георги Минков Сивков  като опълченец в боевете на връх Шипка през август 1877 г., в Шейново и Казанлък. Варненският опълченец е носител на  пет ордена и медала, които  се съхраняват в  музея на Възраждането.  Успоредно с това бе открита и изложба, посветена на Георги Минков Сивков. Любопитно е, че опълченецът става почетен гражданин на Габрово още приживе, а на Варна – едва 140 години по-късно, посмъртно и то след предложение на наследниците му. В кв. „Владислав Варненчик“ в морската столица вече има улица, която носи неговото име, споделиха с гордост неговите далечни правнуци Жанета Златева и Иван Иванов, които са сестра и брат. Те дариха и портрет на прадядо си, рисуван от художника Иван Йорданов.

Връзка с рода Сивкови има големият държавник и политически деец от далечното минало Димитър Петков, баща на Петко и Никола Петков. Мъжете от рода и през онези размирни години често са посягали на оръжието. По-известни личности от рода в съвремието са съветникът по юридическите въпроси на президента Георги Първанов – Цветан Сивков, комисар Димитър Димитров, доскорошен шеф на ОДП Варна, Атанас Сивков, офицер от флота и други.

Кой е опълченеца Георги Минков Сивков?

Буйна глава е бил нашия дядо опълченец, Георги Минков Сивков – сподели още Атанас Сивков – неспокойна. Знам една случка, която се разказва в рода ни и аз я предавам на поколенията след мен. Роден е във Варна на 23 април 1848 г. Баща му Минко Сивков е котленски абаджия. След като турските поробители изпепеляват по-голямата част от града, той се преселва в Добрич. Там се оженва за мома от Шабла, но не си намира работа и заминава за Варна. Георги Минков остава сирак от малък. Още е дете, когато се главява за обущар в Добрич. Слугува в дома на майстора срещу хляб и учене на занаята. 19-годишен става калфа и се връща във Варна. Влязъл да си купи халва в кафенето, което било насред мегдана, до шадравана. След него влетял тогавашния турски управник Али Чауш и му се изрепчил, че гяур няма право да си купува халва там. Георги се извърнал рязко и запратил нож към турчина като му отрязал ухото. Наложило се да избяга в Добрич, където известно време се крил в маза с джибри в  Добрич. Оттам дочува, че австрийски параход минава по Дунава. Отива в Брашов, Румъния, където се записва доброволец в Българското Опълчение. Не го приемат, защото бил една 16 и половина – 17 годишен. Младежът обаче не се спрял и отишъл лично при Генерал Скобелев, за да помоли да го включат в списъка с опълченци. Генералът подписва благословията си. Георги участва в преминаването на Дунав, в боевете при Шипка, Шейново и Плевен, както и в похода до Одрин като част от 2-ра дружина, 4-та рота. И това не му е достатъчно обаче. После се включва в боевете за освобождението на гръцките острови от турско робство. Там се запознава и с бъдещата си жена. След боевете на Шипка, през декември - при с. Шейново, остава жив. За участието си в Освободителната война и за проявена храброст е награден с 5 ордена и медала. След края на войната му предлагат да замине на учение в Русия, но той отказва. На 4 юли 1878 г. по собствено желание е уволнен от Българското опълчение и се завръща в родния си град Варна, където отново се залавя с обущарския занаят. Скромен и неизвестен, Георги Минков Сивков доживява до дълбока старост. Умира във Варна на 28 февруари 1940 г., на 92-годишна възраст. Почти всичките му лични вещи се съхраняват в музея на Възраждането във Варна.

За рода Сивкови

Сивкови са приютявали Васил Левски и Стефан Караджа, дали са и три жертви от Котел в четата Хаджи Димитър, загинали геройски на 20-22 години. От същия известен род е и Филип Сивков, вдигнал прочутата си Филипова кръчма в началото на ХIХ в село Красен, в което учителства певецът на Добруджа и черпи от нея сюжети и прототипи на славните си герои. Кръчмарят Филип Сивков е персонаж в разказите му "Летен дъжд", "Свирач на флейта", "Несполука", "Вражда" и разбира се в повестта "Жетварят", пише в двете си книги, посветени на рода най-известният краевед в Добрич Атанас Пеев. Находчивият и трудолюбив бай Филип е герой във филма „Нона" по сценарий на Стефан Цанев. Наследниците му от България и Румъния са дарили кръчмата на Генералтошенската община, за да се реставрира и да оживеят декори и герои от класическите Йовкови разкази. За историята на Сивковия род пише краеведът и почетен гражданин на Добрич Атанас Пеев. Вече четири десетилетия той изследва рода си.

Основателят

Основателят на рода е Сиво Друмев от Стралджа, Ямболско. Той и жена му Сара Стойкова имали три деца – Друми, Въльо и Стоянка. Сиво Друмев бил сред будните жители на Стралджа. В началото на 20-те години на 19-ти век в селото се настанил един турски спахия – Ибрахим бей. Той имал стадо от 13 000 овце. Турчинът обсебил всички пасища на Стралджа и за местните българи не останала паша. А в онези тъмни времена овцевъдството било единственият шанс за оцеляване на поробените българи в Стралджанско. Затова най-будните местни жители се събрали и написали прошение до султана. Пратили Сиво Друмев в Истанбул да представи тяхната молба. Султанът склонил и издал заповед на Ибрахим бей да освободи пашата на раята и да се изсели от Стралджа. Сиво Друмев се прибрал със султанския ферман, но турския управник не зачел документа. Стралджани се обърнали и към местния кадия. Той отсъдил в тяхна полза, но никой не бил в състояние да принуди Ибрахим бей да изпълни султанската заповед. А и местните турски власти нямали никакво намерение да заставят със сила един правоверен да отстъпи пред неверниците. Стигнало се до ново дело, което се водило в Галац, Румъния /не е много ясно защо точно там е бил този “арбитраж”, но така е съхранена историята в родовата памет/. И това дело било спечелено. Сиво Друмев пътувал до Галац с двама турци. На връщане прекосили Дунава с ладия. Турците нападнали Сиво Друмев и го хвърлили в реката. Така свършил земния си път този борец за правата на стралджанските българи. Близките  на Сиво Друмев разбрали, че занапред за тях живот в империята на султана няма. Затова тръгнали с каруци по тежкия път на изгнаничеството към Бесарабия и Русия.

В Русия и Бесарабия

обаче не всички случили на добри условия – някои останали, но други се насочили на юг и се заселили в Добруджа и Североизточна България – не смеели да се върнат по родните си места, страхувайки се от гнева на поробителя. Част от наследниците на Сивковия род намерили пристан в Северна Добруджа, в будния, тогава чисто български град Тулча, където е родена Калина Донева Сивкова – бабата на Атанас Пеев. Родът е дал трима опълченци – поборници за Освобождението на България – Симеон Вълчев Сивков /той е бил кмет на тулчанското село Никулицел, където е Аспаруховият Онгъл/, Диньо Малев Сивков от Нова Загора и Георги Минков Сивков.

Сивковият род е дал на България и немалко интелектуалци. Днес интелектуалния му елит наброява повече от 200 души.

Сивковият род е единственият в България, който има свой химн

– текста е написан от добруджанския поет Драгни Драгнев, музиката – от добричкия композитор Ангел Ангелов. Талисманът на рода е дървена бъклица, изработен от добрички майстор.