Атанас Скатов: Никога не бих платил с живота си, за да стигна до върха
Натоварвам тялото и психиката си на максимална степен, за да покажа, че човек може всичко, стига да повярва, каза алпинистът в рубриката „На спортна вълна“
Публикувана: 11 Sep 2019 | 8:20

Алпинистът Атанас Скатов беше удостоен с почетен знак „За заслуги към Варна” – златен, навръх празника на Варна 15 август. Макар и роден в Сливен, той е представител на варненското дружество „Владислав Варненчик“ и е посланик на Варна – Европейски град на спорта 2019-а. Срещаме се преди отпътуването за четвъртата му експедиция през тази година – на Дхаулагири, който е седмият по височина връх на планетата.

 

 

- Г-н Скатов, през август получихте поредното си признание във Варна. Какво означава за Вас отличието, което Ви бе връчено на празника на града 15 август?

- Искам да благодаря най-сърдечно на община Варна в лицето на кмета и директора на дирекция „Спорт“, че повярваха в мен и ми се довериха да развявам флага на Варна като Европейски град на спорта на върховете, които изкачвам. Аз съм сигурен, че признанието касае не само спортните ми постижения, но е и във връзка с мисията, която съм си поставил в живота – да покажа на хората, че може и с по-малко животинска храна човек да живее добре и да постига високи спортни резултати. Естествено е тези награди, които получавам, да ме правят щастлив.
 

 

- Във Вашия живот до момента с какво се сблъсквате по-често – с признанието или с неправдата?

- Разбира се, че по-често срещам признание. Аз имам изключително много последователи, десетки хиляди фенове, които ме подкрепят, пишат ми всеки ден, много хора ми благодарят за моите книги, филми, статии и интервюта, които ги вдъхновяват, карат ги да започнат да вярват повече в себе си, както и в това, че няма невъзможни неща, и така сбъдват мечтите си. Когато си успешен, не е изключено да срещнеш завист и злоба, често се случва хора, на които им казват хейтъри, да си споделят мнението просто ей така, дори да знаят, че не е вярно… Всичко това мен не може да ме сломи, напротив, стимулира ме все повече и повече.

 

 

 


 

- Казахте, че с Вашия пример искате да стимулирате хората да повярват в себе си. Вие самият кога повярвахте, че можете?

- Преди доста години… Когато станах студент през 1996 г., баща ми каза, че няма невъзможни неща, и аз установих, че когато човек силно иска нещо и вярва в него, когато полага необходимия труд, няма как да не сбъдне мечтите си. И това важи не само за мен, а за всички хора. Когато започнах да се занимавам с алпинизъм, си поставих за цел да изкача най-високите върхове на нашата планета. Първият ми проект беше да изкача 7-те континентални първенци. Следващият е свързан с изкачване на 14-те 8-хилядника на Земята. Аз до 33 години не бях спортувал изобщо и с примера си показвам на хората, че никога не е късно. Аз никога не бях стъпвал в планина преди. Хората трябва да знаят, че дори и да се захванат с нещо, от което нямат абсолютно никаква представа, ако са трудолюбиви и вярват силно, могат да постигнат успехи, но позитивното мислене е много важно.
 

 

- Защо решихте да започнете, макар и на по-късна възраст, както отбелязвате?

- Бях чул за най-дългото трасе в България Ком – Емине и го преминах през 2010 г. заедно с моя баща и още 30-40 души организирано. 16 дни бяхме изцяло в планината, през деня правехме преходи, а вечер спяхме в различни хижи. Това беше моят първи смислен контакт с планината и много ми хареса  да съм сред природата, да общувам със силата под открито небе… На следващата година реших отново да го премина и оттогава в мен се зароди идеята да започна да се занимавам с алпинизъм. Аз от 2006 г. бях вегетарианец, не консумирах изобщо месо, по-късно спрях да ям и риба и в края на 2011 г. като експеримент реших да изключа всички животински храни от менюто си и започнах да спортувам. Исках да тествам как ще ми се отрази този режим на хранене. Сега мога да кажа със сигурност, че е подходящ за голяма част от хората, стига да го пожелаят и вътрешно да са убедени. Вече има достатъчно примери за хора, които от 20-30 години не консумират животинска храна, а са сред най-добрите атлети и спортисти на планетата. Аз показах, че с този начин на хранене мога да изкачвам най-високите върхове на планетата.
 

 

- Защо хората се страхуват да го направят този избор или може би са предубедени донякъде?

- Аз от малък чувах, че трябва да се яде месо, на всеки празник задължително се сервираха пържоли, кюфтета и кебапчета. Още от деца ни се набива в главите, че трябва да ядем месо, яйца, сирене, кашкавал, да пием мляко, за да сме здрави. Оказа се, че това изобщо не е вярно, а всичко е един огромен бизнес, който използва факта, че животните нарастват бързо, ако се хранят от малки, и след това се продава месото. Никой не пресмята обаче колко питейна вода се похабява, докато 1 килограм месо стигне до чинията – а тя е между 15 000 и 22 000 литра. Да не говорим колко много обработваеми площи се заемат, за да се отглежда фураж, с който да се хранят тези животни. Бизнесът се възползва умело от мисленето, наложено от хиляди години, че човек трябва да се храни с животинска храна.

 

 

 


 

- Явно трудно ще преодолеем статуквото…

- Не, няма да е толкова трудно. С темповете, с които нараства числеността на хората на планетата, скоро и 5% няма да могат да се хранят по начина, по който са свикнали досега. Колкото и агрономството да може да вдига добива, той не може да нараства до безкрайност, има си едно естествено ограничение, което няма как да бъде преминато.

 

 

 


 

- В последните години от Вашия живот алпинизмът и веганството са неразривно свързани. Какво Ви даде и какво Ви отне решението да им се посветите?

- Аз нямам семейство, нямам работа в момента, нямам кариера. Отдал съм се изцяло на моята мисия, нито получавам заплата, нито имам осигуровки, нито ще взема пенсия. Хората се страхуват да излязат от зоната си на комфорт, предпочитат да си ходят на работа, да получават всеки месец една твърда сума, с която да преживяват. Аз от осем години не съм работил. Издържам се сам, пиша книги, правя презентации, филми, изнасям мотивационни лекции… За мен е важна моята кауза, имам мисия и смятам, че това е моето призвание. От ден на ден все повече хора ми пишат, че благодарение на мен са спрели да консумират месо, други са започнали да спортуват, карат колело, катерят се, други са се посветили на изкуството, тъй като са повярвали в себе си и в своите възможности, вдъхновени от моя пример. Другата ми мисия е посветена на това да запазим природата и вярвам, че всеки може да даде своя принос за това.

 

 

 


 

- Коя от експедициите до момента беше най-голямо предизвикателство за Вас?

- Аз имам вече 19 експедиции зад гърба си и нито една от тях не е била лесна. Над 8000 метра винаги е опасно…  Естествено, има по-трудни и по-лесни върхове, но и най-лесният връх може да стане най-труден и обратното – когато има добри условия, когато има прекаран парапет, повече хора, хубаво време, когато ти си добре климатизиран и здрав. Естествено, че умората е голяма на подобни експедиции. Аз тази година направих две по два месеца почти – първата на Канчендзьонга, втората на Гашербрум 1 и 2, но във връзка с това, че искам да се натоварвам на максимална степен, както тялото, така и психиката си, сега заминавам на още една експедиция, с която се надявам да осъществя мечтата си, която не успях да реализирам през 2016-а – да участвам в експедиции през пролетта, лятото и есента в една и съща календарна година. Заминавам за Дхаулагири, който е седмият по височина връх на нашата планета, аз съм бил на него през 2016-а, 55 дни след експедиция на Анапурна, но стигнах до 7900 метра, 260 метра под върха трябваше да се върна. Започна да духа силен вятър и всички останали 12 души в експедицията се отказаха, реших и аз да бъда мислещ човек и да последвам примера им, прецених, че явно действително има риск и колкото и да ми се искаше да стигна до върха, трябваше да сляза. Така че може да се каже, че маршрутът донякъде ми е познат, въпреки че той се променя всяка година в зависимост от това какви снегове са падали и какъв вятър духа - някои цепнатини се запълват, нови се отварят, но планината ми е позната, виждали сме се вече веднъж и силно вярвам, че този път ще успея да стигна до върха.

 

 

 


 

- Някога изпитвал ли сте страх в планината?

- Не, но имам чувство за самосъхранение и когато виждам, че е опасно, не продължавам напред. Отказвал съм се, преди да изкача върха, на три експедиции – първата беше на Ленин, след това на Дхаулагири и след това отново през 2016-а бях и на двата Гашербрума, които обаче тогава не изкачих, защото рискът беше голям, а и вътрешно чувствах, че по-добре е да се върна. Аз от малък обичам екстремните преживявания – да се катеря по дървета, по покриви, карал съм мотор, скачал съм с бънджи. Обичам адреналина. Човек, който изпитва страх, няма място на тези 8-хилядници, защото там има отвесни стени, огромни цепнатини...
 

 

- Има ли цена, която не сте готов да платите, за да стигнете до върха?

- Най-важен е животът… Никога не бих платил с живота си – да стигна до върха и след това да не мога да сляза… Нагледал съм се в различните експедиции на хора, които са изтощени, но продължават, за да се качат на върха, правят го, но под върха на слизане им приключва енергията и завинаги остават там… Човек трябва много добре да преценява възможностите си… С каквото и да се занимава, не си заслужава да плати с живота си…
 

 

- Какво е мястото на човечността в една експедиция, която понякога се оказва на живот и смърт?

- Много хубав въпрос… Алпинистите са по-егоистични като хора, в повечето случаи отиваме на експедиция самички. Дори двама приятели да са отишли, всеки от тях иска да стигне върха и ако единият не се чувства добре, рядко другият ще спре или ще се върне, за да му помага, и няма да се качи на върха. Има и човечни хора, разбира се, но са малко. През 2017-а се изкачвах след Лхотце на Еверест и през нощта срещнахме един млад шерпа, а малко по-нагоре беше и клиентът му -  предния ден се качвали, но са били много изморени и след това не можеха да слязат. Шерпът вече беше припаднал, нямаше допълнителен кислород, дори ръкавици нямаше на ръцете си, беше в безсъзнание, покрай него минаха сигурно 30 души, но никой не се спря. Ние с моя шерпа се спряхме, но, за съжаление, нямаше с какво да помогнем. Случвало се е хора от експедицията, в която съм, да ми откажат да се вържа за тях на свръзка, дори вода са ми отказвали… Човечност в планината не можеш да очакваш, трябва сам да се справяш с всичко…
 

 

- Какви качества са нужни на един човек, за да стигне до върха?

- Естествено, че трябва да е упорит, трудолюбив, да вярва в себе си и да тренира, но това не са най-важните качества. От решаващо значение според мен е силната психика, а също така и интуицията да се вземат най-правилните решения. Във всеки един момент трябва да чувстваш дали да продължаваш, или ситуацията започва да става опасна и трябва да се върнеш – ако се развали времето или енергията ти спада – много хора загиват точно поради това. Случвало се е хора да получат белодробен или мозъчен оток, но да решат да продължат, защото съвсем малко остава до върха. Човек също така трябва да е много всеотдаен, понякога вървим по няколко дни, без да спираме – без да ядем, без да спим, без да пием вода, и то на голяма височина, където няма достатъчно кислород.

 

- Кои са най-интересните хора, с които се запознахте по време на различните експедиции?

- Запознал съм се с много и различни хора от цял свят, тъй като в базовите лагери обикновено прекарваме по месец, докато изчакваме подходящите условия, за да се изкачим до върха. От всеки съм научил по нещо, почерпил съм от опита им – в катеренето или във вземането на решения в планината. Рядко обаче срещам хора, които да ми направят силно положително впечатление. Имам един приятел германец, друг французин, с които съм се запознал по време на експедиции. Имам също така приятели от кастата на шерпите, тъй като през последните 7 години ходя често до Непал, тъй като там са съсредоточени голяма част от най-високите върхове. Силно впечатление ми правят японците и южнокорейците. Това са невероятно културни хора, които никога няма да те обидят, няма да ти кажат лоша дума, няма да ти вземат нещо, само могат да ти помогнат…

 

 

 


 

- За какво мечтаете оттук нататък?

- Хората да станат по-добри, по-човечни и да пазят нашата планета.
 


 

- А целта, която сте си поставил - да изкачите 14-те осемхилядника на Земята, докога я виждате осъществена?

- Това е Божа работа. На първо място планината трябва да го позволи. Може би следващата година… Ако успея да изкача и четвъртия си връх за тази година, ще ми останат още четири за следващата. Стартирах есента на 2015-а с този проект и си поставих за цел да приключа за пет години. Аз смятам, че телата ни имат големи възможности, а за психиката ни съм абсолютно убеден. Колкото повече вярваш, че лимитът ти е по-далеч, и си поставяш все по-високи цели, ще постигаш по-добри резултати.

 

 

ПОЛИНА ПЕТРОВА

Коментари ( 0 )