Да си моряшка жена, е съдба, изпитание, призвание...

Продължават нашите споделени истории… или изповеди,… или просто поглед отвъд опаковката… Защото често я гледаме опаковката една хубава, лъскава, привлекателна, толкава привлекателна, че направо й завиждаме за тази прелест! Но това ли е същността? А под опаковката виждаме ли какво се крие…

Нашите истории са всъщност тази част, неопакованата, невидимата, истинската. Тази част, която сме скрили някъде дълбоко в себе си, като защита от околния свят или от самите нас.

Маги Габерска: Болката е една и съща. Не се свиква!

„Съдба, изпитание, призвание... Всъщност всичко е вярно. Годината е 2004-та.  Аз съм едно разведено момиче, тогава на 35 г., с 12-годишен неуспешен брак и 14-годишен син. Приятел ме „замъкна“ почти насила в дискотека да се повеселим и да ме запознае с негов приятел. Помислих си, че това е поредната среща с мъж, който дори няма да иска нещо повече от една вечер танци, алкохол и забавление!!!

Подадохме си ръце да се запознаем и....звънчета, камбанки, всичко в главата ми зазвъня. Тогава не вярвах в случайности, вярвах само на себе си, на очите си, на ръцете си...

Сега, след 12 години щастлив съвместен живот, знам, че няма случайности и всеки ден имам потвърждение на това.

Мъжът, с когото се запознах в дискотеката, е моряк по желание и по призвание. Беше също разведен и с две деца. След една седмица заживяхме заедно. Бързо развитие на връзката, но така е... животът е кратък и няма много време за губене. Самотните нощи, тъжните мисли останаха в миналото. Никога не се обърнах да ги потърся. Имах ново голямо семейство. Децата все още бяха малки и имаха нужда от нашите грижи и внимание. Живеехме като в приказка няколко месеца, през които аз само отправях плахи въпроси към себе си: “Докога?“, “Кога?“. Знаех, че ще дойде и този ден…

Първото му заминаване на рейс, откакто сме заедно.

Отказвах да приема факта, че 5 месеца от годината няма да сме заедно. Не исках да го деля дори с професията му! И денят на заминаването стана факт. Облаците и дъждът слязоха в очите ми. Настана трагедия  и така е всеки път, на всяко заминаване. Болката е една и съща. Не се свиква! Но животът продължава ...

Още в първите дни след неговото заминаване все едно всичко наоколо и свързано с нас двамата се съпротивлява. Проблемите с децата започват, вкъщи гърмят уреди и колата не иска да пали! Първия път си помислих, че всичко това е случайно, че на всичко това му е дошло времето... и моментът е тук и сега, но това продължава и до ден днешен. Питах се защо ми се случва, защо, когато съм сама, трябва да става по трудния начин, нали всичко вървеше по мед и масло, докато сме заедно?

Ето я истината и отговорът – това е моята съдба, моята борба, моите изпитания. Да се изправя срещу страховете си, да преборя безсилието си, да вземам решения сама, да си нося отговорността и последствията за всяко действие или бездействие. Всяка трудност, всяко изпитание ми носят някакъв урок, някаква вътрешна сила, че щом това ми се случва, значи мога да се справя. И настъпва организация, мобилизация, защото нямам избор.

Физическата и моралната ми подкрепа е навътре в океана, даже нямам връзка, когато имам спешна нужда. Научих се, че спешната помощ съм аз. Връзката по телефона е 5 минути, в които не се говори за проблеми, защото те вече са решени.
Съдбата на моряшка жена ме научи да вярвам в себе си, в силите си и възможностите си. След 20 години трудов стаж в търговията с бързооборотни стоки, реших, че искам да работя с деца като детска учителка. Завърших магистратура, предучилищна педагогика, тази година. Нашите  пораснали деца отлетяха по пътя си и като че ли това решение дойде, за да  запълни това пространство. Малките деца са невинни и непредубедени, имат нужда само от любов и внимание. Влизаш в света на приказките, извън материалния и комерсиалния свят.

Още една моя мечта стана реалност – къщичка на село. От миналата година живея в нея... отново 5 месеца сама, защото съм моряшка жена. Приключението е голямо, всеки ден нещо е за първи път, отново. Колата, която не пали,  когато остана сама, дори вече не я броя. Строеж, майстори, двор, зеленчукова градина, дърва за огрев, куче, котка... Няма време за самосъжаление и въпроси „защо?“, “докога?“. Замених психическото напрежение от самотата с физическа дейност. 

Благодарна съм на съдбата за всичко, което ми поднася. Благодарна съм на  мъжа до себе си за доверието и подкрепата му. Знам, че всяка връзка от разстояние е едно изпитание...“

Пепа Филипова: Спомени от 80-те!

„Синът ни беше на година и половина, когато съпругът ми тръгна да пътува. Замина и се върна след 11 месеца. Аз бях и майка, и баща, и учител, и треньор, и шофьор. Нямаше с кого да споделям тревогите и отговорностите, свързани с детето, връзката беше само с радиограми, които изпращах и получавах в Централна поща. Много трудна беше комуникацията. Разговаряхме чрез писма. Не можех да се посъветвам, трябваше да вземам решенията сама, защото, докато пристигнат отговорите на зададените ми въпроси, вече беше късно. Трябваше да се действа. Така се научих да се справям с всичко.
Това да си моряшката жена не е, както си мислят много хора, че животът е лесен и осигурен. Това е последното нещо, което може да се каже за една моряшка жена.

Синът ми учеше в Спортното училище. Веднъж получих благодарствено писмо от директора, че съм възпитала и отгледала такъв син, отговорен и с много добър успех. Смятаха ме за самотен родител.

Съпругът ми разбра, че ще става баща за втори път, когато беше на път. Негов колега отиваше за ремонт на кораба и му съобщи новината. Вече бях в шестия месец.

Получих писмо от мъжа си, в което ми пишеше, че ако остане до края на ремонта, ще изпусне раждането. Пишеше: „Ако се роди, преди да се върна и е момиче,  кръсти я Севиля, защото пътуваме към Севиля, там ще бъде ремонта“, но успя да се върне за раждането, а дъщеря ни кръстихме на свекърва ми. Когато беше съвсем мъничка, наричаше всички около себе си тате, толкова дълги бяха отсъствията на баща й, че детето се объркваше. Беше ми и тъжно, и смешно. Гледахме да се шегуваме.

Децата израснаха почти само с мен. Синът ни беше в отбора по фехтовка, а дъщеря ни беше гимнастичка. Непрекъснато бях с децата по състезания, стараех се да заместя липсата на баща им, бях като за двама родители навсякъде. За успехите и постиженията им пишехме писма…

Живеех два живота. Когато бях сама, всичко беше различно. Болката, тревогите, грижите, самотата, писмата. Само децата осмисляха всекидневието ми. Когато се прибереше, наставаше празник. Наваксвахме. За три месеца и отново.

Мъжът ми ме обсипваше с подаръци, за да компенсира по някакъв начин липсата си. Една моряшка жена не е затъжена за пари и подаръци, а за внимание, приятел, другар, да сподели. По празниците беше най-трудно. Канеха ме приятели да празнувам с тях, отивах и се чувствах самотна, празна. Предпочитах да стоя у дома. С децата. Ден след ден, година след година… Така протече животът ми.“

…Такъв е животът на моряшката жена – факт. А дали е професия, призвание или съдба, всичко е вярно. И за мъжа, и за жената. За едни е безизходица, за други стечение на обстоятелствата, любов към морето и пътешествията… все едно. 
Разказите са колкото различни, толкова и еднакви. Всеки има своя разказ, своите победи и разочарования. Понякога човек си мисли, че е сам с неволите си, но не е. В същия момент, на друго място, друг човек вероятно преживява същото. Добре е всеки да го знае. За това бяха и нашите споделени истории…

Следва продължение…

Мариана Стойкова