Съпруга по призвание на моряк по желание

Разказаха ми една история или легенда, не е сигурно, но ще я споделя с вас. Годината е далечна и мобилните телефони още не съществуват. Товарен кораб се намира в пристанище в Истанбул. По това време са се осъществявали смени на цели екипажи. Идва ред за съответната смяна и нашите моряци тръгват от Бургас с автобус. Времето е зимно и внезапно се влошава дотолкова, че се налага да се върнат обратно. Прибират се и от целия екип само един член на екипажа запазва своето семейство… Дали това е истина, или плод на нечий хумор, това не мога да кажа, но истории и легенди за моряците и техните съпруги винаги ще се разказват и, истински или измислени, винаги ще бъдат интересни!

А за нашите разкази няма съмнение, че са епизоди от живота на тези жени, които са избрали да бъдат изпращащи и посрещащи своите моряци, или по стечение на обстоятелствата са се озовали в тази роля. Именно следващата ни история е на жена, която не се е омъжила за моряк, но понастоящем е горда моряшка съпруга!
Историята на Славея Стоянова.

Аз не съм се омъжила за моряк

Мъжът ми си имаше друга професия. Живеехме, така да се каже, нормално!

Бяхме семейни от осем години, с дъщеря, когато съпругът ми реши, че иска да осъществи най-голямото си желание. Все ми повтаряше, че живеем срещу Морското училище, а го гледа само през прозореца… грехота!
Мечтата му беше да завърши това училище. Подкрепих го, разбира се. Нямах никакво право да се противопоставя, нали в това се крие семейното щастие, всеки да следва онова, което би осмислило живота му, и да има човек до себе си, с когото да го сподели. Аз дори не подозирах какво би означавало сбъдването на тази негова мечта, докато един ден не настъпи моментът, в който трябваше да го изпратя…

Междувременно, докато се изучи и дойде време да практикува своята нова професия, се роди и синът ни...

Когато замина на първия си рейс, момчето ни беше на една година, а когато се върна, на година и девет месеца.

За детето татко му беше на снимката

и отказваше да възприеме живия образ. На въпрос къде е тате, вземаше албума. Обяснявахме, че татко му се е прибрал и вече е с нас, но малкото същество не приемаше този факт. В продължение на цели три месеца не допускаше баща си до себе си, криеше се в мен, а ние в крайна сметка го оставихме да свикне постепенно сам. Знаехме, че всичко си идва на мястото от само себе си, когато му дойде времето. След време мъникът започна да се приближава до татко си и не след дълго вече беше залепен като лепенка за него и не го изпускаше дори за миг. Бяхме щастливи! Докато не дойде време да тръгне отново…

Тогава ми беше двойно по-тежко, защото момченцето ни много страдаше, непрекъснато го търсеше. Обикаляше апартамента и плачеше, а аз преглъщах моите сълзи и се опитвах всячески да го развеселя. Дъщеря ни също плачеше, но някак приемаше факта и разбираше, че това положение е временно, докато синът ни като че отказваше да се примири… Действително, промените не само за мен, но и за децата бяха големи.

Животът със и без тате е коренно различен

За щастие времето тече и, както се казва, „лекува“. С много търпение, разговори и обещания дните и месеците минават…
Когато малкото мъжле поотрасна, привидно свикна и се стремеше да бъде „голям и силен“ като татко си…

Веднъж неволно дочух разговор между него и негово приятелче: „Сега, когато баща ти го няма, ти ли си главата на семейството?“, на което синът ми отвръща: „Да, и трябва да се държа мъжки“… Това до голяма степен ми обясни и неговото „свикна“.

Години по-късно вече сме възприели като семейно мото философската фраза „И това ще мине“ и се

опитваме да гледаме откъм веселата страна на нещата, за да ни е по-леко

Осъзнахме, че в шеги и закачки времето минава по-леко и няма смисъл да се задълбочаваме в тъгата си…

Спомням си например една комична ситуация. Сама съм, ще водя детето на градина, но трябва да му дам сироп за кашлица, преди да тръгнем. А сиропът от онези захаросаните и капачката не мърда. В този момент звъни един съсед на вратата за нещо и му казвам, чакай, точно навреме идваш, трябва ми мъж!, и хуквам да взема шишето (мъжка ръка исках да кажа), но той викна от коридора бързам, бързам и докато сваря да му обясня, беше изчезнал. С мъжа ми много се смяхме после, когато му разказах!

Друга случка. Заминава смяна и съпругът ми трябва да слиза заедно с още трима души от екипажа. Минава седмица, а още не се е върнал. Звъня във фирмата посредник, а от там ми задават въпроса „Че той не се ли прибра?“. За момент изтръпнах, започнах да прехвърлям варианти… Бре, къде изчезна този човек, уж говорихме по телефона, не усетих нищо подозрително… Тогава започнах да прозвънявам всички жени на колегите на съпруга ми и да търся информация. Оказа се, че цялата групичка липсва. Отдъхнах си. Имало е забавяне на кораба и смяната не се е състояла навреме, но тогава , преди 15 години, комуникациите не бяха като днешните. Даже фирмите често бяха в информационно затъмнение и като няма откъде да се осведомиш, просто стоиш и чакаш.

На няколко пъти се е случвало дори да не можем да се изпратим, както подобава. Да си кажем дежурните неща преди раздяла и да се настроим, ако изобщо това е възможно… Разхождаме се, часът е четири следобед. Мъжът ми получава обаждане, че на следващата сутрин в шест трябва да бъде на летището в София. Бегом обратно у дома, приготвяме багажа, отиваме на автогарата и докато се усетим из суматохата, вече го гледам през прозореца на автобуса как се отдалечава…

Събуждам се на следващата сутрин и осъзнавам, че съм сама и борбата започва отново!

Най-много тежи, че отговорността за децата е несподелена в тези периоди. Знаеш, че ако нещо се случи, отговаряш не само пред себе си, а и пред другия. От там идва и най-голямата тревога. Не е случаен изразът “Споделена болка, половин болка”. А в случая не само, че няма споделяне на тежестта с партньора, а има и едно неприятно усещане за носене на двоен товар.

Наскоро синът ни, вече пораснало момче, реши да отиде за два дни с приятели на палатка. Големи са вече, ходи им се и няма начин да ги спрем. Благодарение на съвременните технологии комуникацията с баща му е постоянна, въпреки че сериозните неща отново се спестяват. Когато няма как да помогне от разстояние, няма и смисъл да го тревожим с всекидневни проблеми. В случая обаче казах на сина ни да каже и на татко си.. Мъжът ми казал „ОК“ на детето, стъкнахме багаж за два дни и го изпратих с един куп заръки, от които, сигурна съм, не е чул и половината. Останахме двете с дъщеря ни и моята тревога… Вечерта мъжът ми започна да звъни през час и да пита дали имам хабер от момчето. Предварително знаехме, че там, където отива, обхватът е несигурен и се бяхме разбрали да се обажда от време на време, но вероятно залисан с приятелите си, съвсем ни е забравил. Разликата беше, че сега не само аз бях разтревожена. В един момент съпругът ми не издържа и викна: „Ти защо го пусна?“. Стоп, казах, ти каза ли му ОК?, сега ще се притесняваш заедно с мен! Разбира се, всичко беше наред, момчетата се прибраха невредими и доволни, а на нас ни остана случката, която да си припомняме…

Затова и често се събираме компания от моряшки жени, подкрепяме се взаимно, помагаме си и е някак по-лесно, когато виждаш, че съдбата и на останалите е същата като твоята. Разбира се, на дневен ред са темите за децата, обменяме опит, както се казва, след което задължително подхващаме мъжките теми. Винаги е налице някоя така наречена “мъжка” работа, която трябва да бъде свършена, защото не търпи отлагане. Най-често обсъждана тема са колите. Коя къде е изпушила, какви части, откъде са най-изгодни, къде са читавите сервизи… голяма дискусия си заформяме…майтап!

Така минават дните ни,

с малко повече късмет понякога цялото семейство сме заедно и по празниците

но и да не сме, не правим драма от това. Празнуваме по-късно, след месец, два, няма значение, важното е да сме заедно в мислите си. Раздялата е само временна, и то от някакво си пространство. Когато човек усеща близостта на партньора си въпреки разстоянието, значи всичко е наред. А после идва моментът на посрещането и… започва приказката!