IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec
Варна 12°
Новини Варна
12:30 | 23 август 2017
Обновен: 07:46 | 28 март 2024

Кап. I ранг Галин Манев: Командирът вече трябва да бъде и лидер

За предизвикателствата по време на началните стъпки в НАТО, за разликата преди и сега във флота разказва капитанът, който прие две от трите ни нови фрегати

По материала работи: Слав Велев
Кап. I ранг Галин Манев: Командирът вече трябва да бъде и лидер

За какво друго може да разказва  с такова увлечение  кап. I ранг Галин Манев освен за военната служба. Както сам казва, израства  в блок, където живеят преподаватели във ВВМУ, и целият му съзнателен живот протича в обкръжението на морски офицери, на техните синове курсанти с униформи, блестящи кортици, което запалва от  малък в него искрата да стане морски офицер. Това се превръща в негово символ верую, което следва и до ден днешен. Завършва Морското училище през 1994 г. със специалност „Корабоводене за ВМС“  и първото му назначение като офицер е на борда на ракетния катер „Мълния”. На командирския мостик стъпва през 1998 г.  на ракетния катер „Гръм” в Созопол. През 2002 г.  преминава двегодишен курс на обучение  във Военната академия в София, след което е назначен за старши помощник-началник в Оперативния отдел в щаба на ВМС. От 2008 до 2012 г. е командир на фрегатата „Верни”. След това последователно е началник на щаба на дивизион спомагателни кораби във Варна, после негов командир. През 2016 г. е приет за едногодишно обучение във Военноморския колеж в Нюпорт, САЩ, откъдето се завръща съвсем наскоро. Неговото име  се свързва с приемането на две от трите нови фрегати, които получихме в Белгия по линия на НАТО. И логично е първо да го запитам за преживените от него изпитания по време на началните стъпки в Алианса.
 

Първото голямо предизвикателство пред мен беше през 2008 г., когато ме назначиха за приемен командир на „Горди”, втората от серията три фрегати, които получихме по линия на НАТО. Действително беше сериозно изпитание, независимо, че зад гърба си вече имах четири командирски години на ракетните катери, разказва кап. I ранг Галин Манев. Знаех, каква е отговорността на един командир, но тук нещата се оказаха по-сложни, тъй като под мое командване бяха 130 души екипаж. По време на прехода от Белгия до България всеки ден се сблъсквах със 130 различни характера (преди това на ракетните катери бяхме по 25 души). Знаех какво ме очаква,  но все пак отвътре имах притеснение дали ще мога да отговоря на очакванията, възложени от командването на  ВМС. До мен стояха командирът на дивизиона и командирът на първата фрегата, приета в състава на ВМС, имах силната  подкрепа зад гърба си, но аз се стремях към по-голяма самостоятелност, дори в критичните ситуации, защото имаше и такива. Трябваше да се наложа, да изградя моя тип командване. От специфичен и малък проект, какъвто е ракетният катер, стъпвах на борда на модерен за нашите ВМС кораб, отговарящ на натовските стандарти, с големи възможности на техниката, много по- различни условия на отдих на екипажа. Разликата беше огромна за мен.


Поемайки с фрегатата към България, 
имах доста притеснения 

и от това, че до този момент всичките ми плавания бяха в района на Черно море. Трябваше да ги преодолявам още когато се качих на „Горди” при неговото получаване в Белгия. Нашето море е от затворен тип, има своите особености, особено в начина, по който се проявяват приливите и отливите - твърде незначителни в сравнение с водите на север, където размерът на амплитудите им е доста голям. Сутрин, когато се събуждахме,  корабът беше доста ниско във водата и сходнята (англ. gangway), която ни свързваше с брега, беше почти вертикална, а след обяд тя се издигаше високо над пирса. Наред с предизвикателствата, каквито бяха самият кораб, огромният брой личен състав, имаше и още едно - да командвам най-големия дотогава процент 

дамски състав на борда 

на кораб във ВМС. Бях подготвен за това, което ме очакваше при срещата с дамския състав, тъй като преди това изкарах малко повече от месец на борда на различни типове кораби от Постоянната група на НАТО в  Средиземно море.  На американския кораб неговият командир ми обясни, че  там  съотношението между дамския и мъжкия състав е 50 на 50. Нещо обичайно на натовските кораби. За американския флот още от началото на 70-те години става традиция да допускат жени на корабите. Там не се интересуват дали си мъж или жена, за тях е важно да се докажеш в професията, дали притежаваш нужните качества и как ги проявяваш в съответната среда. Опитът, който имат американските моряци, показва, че действително жените стоят наравно с мъжете. Мит е, че лидерските качества са присъщи най-вече на т. нар. силен пол. Както беше мит, че жена на борда носи нещастие. 


Тези бяха първите предизвикателства пред мен на „Горди”. Знаех, че тази фрегата няма да е последната, която приемам. Вече бях назначен за командир на „Верни”, която се подготвяше за трансфер. Очаквах само момента да стъпя
 
на борда на моя кораб
 
С мой титулярен екипаж  заминахме за Белгия през януари 2009 г. и на 9 февруари вдигнахме флага на фрегатата. На връщане, преди да спрем за презареждане и малко почивка в базата “Суда”, Крит, преживяхме близо 60 часа щормово време с 5-6 бала вълни, което си беше голямо изпитание за кораба, техниката и най-вече за личния състав. Непрекъснато „люлеене“, което „изпотръшка“ мнозина, останахме не повече от 20 човека от всичките 130 от екипажа, които можехме 100% да изпълняваме задълженията си на кораба.


Вече имахме опит с усвояването на кораб от този тип. Фрегата „Дръзки“ гордо развяваше военноморския флаг както в Черно море, така и в Средиземно море. Нейните успехи поставиха началото на последвалото интензивно плаване  на трите ни фрегати. Когато поех командването на „Верни”, стремежът ми беше заедно с моя екипаж да бъдем конкурентоспособни.  И за кратко време, около две години от приемането на фрегатата, започнахме да берем плодовете от нашата подготовка. През 2010 г. корабът ми беше определен като флагмански на Оперативното съединение за черноморско сътрудничество в Черно море „Блексийфор”. Отново участвах в неговата активацията през април на следващата година, когато се честваше и десетгодишнината от основаването на тази група. По време на националното учение „Бриз”през лятото на 2012 г. корабът под мое командване получи сертификат, че е оперативно съвместим  по стандартите на НАТО. Тоест, че е годен да изпълнява своите задачи на море съвместно с корабите на Алианса. Благодарение на това през октомври същата година

участвах в операция „Актив Индевър”

за борба с тероризма и контрол на корабоплаването в Средиземно море, която беше по член 5 от Вашингтонския договор за съвместна отбрана. 


И това беше огромно предизвикателство за мен и за екипажа, тъй като още  не бяхме участвали в операция извън Черно море. И желанието ми беше да докажем, че сме напълно равни с колегите от съюзническите кораби. Най- показателното за това какво свършихме бяха думите от командира на съединението контраадмирал Келер при разформироването на групата. На сбогуване той се изказа доста ласкаво за това, което е видял от моя екипаж по време на операцията под негово командване. Признание беше не само за моето командване, а най-вече за българските ВМС, които макар и недотам технологично съвършени, както са повечето кораби на НАТО, доказваме професионализма си на море. 
Такива бяха моите командирски години на борда на фрегата „Верни”. Знам, че

винаги се помни първият командир
 
на който и да е кораб. А като че ли най- много се помнят лошите моменти. Сегашното поколение офицери и изобщо военнослужащи гледат по друг начин на своя лидер. Всяка негова грешна стъпка става повод за различни коментари, повод да не се вярва в командирската институция. Всичко подлагат на някакво съмнение. Истинско предизвикателство пред мен!


Има разлика между преди и сега, въпреки че мразя да се връщам  с думите за преди какво е било. Основите са моментите още в началото на моята кариера, стъпвам върху тях, за да градя и като отношения, и като професионализъм. Това, че ти е гласувано доверието да станеш командир, не означава да спреш дотук. Не означава и че хората трябва сляпо да ти се подчиняват само защото си командира. Да. Трябва да се спазва йерархията, все пак армията е консервативно общество. Но демократичните процеси, които стават, са неизбежнии в армията, и във флота. Пред последните 10 години се наблюдава обратната връзка между командир и подчинени - решенията, които той взема, не са чисто еднолични като на диктатор. Вярно, това са заповеди, но всеки добър лидер трябва да има обратна връзка, за да е наясно какво става под него. Това много ми помага, тъй като умея да балансирам между всичко, което се случва в подчинения ми личен състав. Това беше движещата ми сила, когато успявах да накарам 130-те човека на борда на кораба да мислят и да работят като едно цяло. Така че трябва да се търси баланса и смятам, че успях да го постигна през годините. Факт е, че всеки от екипажа, с когото се срещаме, не отвръща глава, поздравяваме се.


Отначало ми беше сложно специално с 

баланса между мъжете и жените 

от екипажа на „Верни”. Важното бе да не допусна пренебрежително отношение на някои членове от екипажа към нежния пол. Някои можеха да подходят по-надменно: едва ли не, те бяха господари в тази „мъжка” среда и сега се виждаха леко застрашени от стъпването на женски крак в тяхното царство. Очаквах го и успяхме заедно с помощника ми, останалите офицери на кораба да не го допуснем. Нещо повече. Жените бързо допринесоха да има повече свежест на борда на кораба в положителния смисъл на думата. Дотогава мъжете се доказваха в своята чисто мъжка среда, но имайки жени на борда, вече започнаха да се съобразяват с тях, езикът им се промени, промени се начинът на поведение сред екипажа. Имах жени от всички категории офицери, старшини и матроси, които много добре се вписаха в състава на екипажа и действително допринесоха за ведрите взаимоотношения. Жените дори се оказаха по-старателни, може би, за да се докажат пред мъжкото съсловие. Гледаха всичко да изпипват в детайлите и това, което трябваше да научат, го възприемаха много добре. След първата година някои от тях се представиха дори по-добре от мъжете, които имаха доста години опит зад гърба си.


През юли 2009 г., когато с фрегатата участвахме в първия за нас „Бриз”, в медиите доста се изписа как първата проведена успешна артилерийска стрелба с основния калибър в международното учение беше извършена под командването на жена, тъй като офицерът ми за противовъздушна отбрана и управление на оръжието беше дама. Под нейно командване стрелбата беше с отлични резултати. 


Да се върна пак към
 
промените, които настъпиха 
през годините. Изказвам само лично мнение. Основната разлика с времето отпреди 2004 г., когато станахме член на НАТО, е най-вече в отношението към личния състав на армията. Преди той се възприемаше като някаква  даденост. Всеки издаваше заповеди, разпореждания, които стриктно се изпълняваха, без много да се мисли за дадения човек, дали е правилно, или не. Дали човекът, на когото възлагаш задачата, не изпитва дискомфорт, дали е вследствие на някакви  личностни взаимоотношения, когато го караш да я изпълни, и т.н. След 2004 г. основно започнахме да гледаме на личния състав по подобие на това, което се случва в натовските страни. 


През 2000 г. бях на едно обучение в Германия точно по тази проблематика - за войника в демокрацията или гражданина в униформа. Тогава видях, че действително процесите в НАТО са двустранни,  тоест, не протичат едностранно, както беше преди - от командир към подчинени и всичко надолу. Тук вече и подчинените имат роля за изграждането на командира. И също в дадена ситуации дават оценка на командира си, която натежава везните в неговото изграждане като лидер. Това прави съществената разлика от преди. Ако разчиташ само на своите пагони, бързо ще загубиш доверието, което е пагубно. Просто сегашното време го налага. Да бъдеш лидер, може да бъде трудно, но наистина е възнаграждаващо.


Стефан Денков
 

Коментари

Новини Варна