Възможно ли е Доналд Тръмп да представлява най-добрия шанс за Европа?

В анализ за независимата руска медия „Дъ Инсайдър“ италианската политоложка Натали Точи призовава Европейския съюз да скъса с токсичния тръмпизъм и вижда в това възможност за самата Европа.

„Ние не искаме да ставаме американци.“ Отговорът на петте партии, представени в парламента на Гренландия, в началото на януари на подновените териториални претенции на Доналд Тръмп към арктическия остров, беше пределно ясен. Отзвукът обаче надхвърля темата за Гренландия и разкрива много по-дълбока пропаст между Съединените щати и Европа. Италианската експертка Натали Точи, директор на Италианския институт за международни отношения, смята, че „Брюксел би трябвало да признае, че е настъпил окончателен разрив, и да поеме по по-независим път“. Тази ситуация тя анализира в своя статия за независимото онлайн издание „Дъ Инсайдър“.

Година след завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом европейските столици изглежда най-сетне осъзнават онова, което Точи определя като структурен разрив: трансатлантическата връзка, съществувала дори при управлението на Джо Байдън, вече не съществува.

„Европейците вече не се опитват да спасят брака, пише тя, в най-добрия случай се надяват след развода Европа и Съединените щати да останат приятели.“ Дори най-оптимистичният сценарий очертава континент, оставен сам срещу руската заплаха. При най-лошия вариант двойният натиск от Москва и Вашингтон би преначертал световния ред на сигурността.

През 2024 г., по време на изборите на Доналд Тръмп, мнозина в Европа вярваха, че предстои повторение – макар и бурно – на първия му мандат: оттегляне от Парижкото споразумение, излизане от ядрената сделка с Иран, съмнения около колективната отбрана и член 5 на НАТО. През 2025 г. обаче трансатлантическите отношения се влошават още повече: бившият президент се завръща по-добре подготвен, заобиколен от стабилен идеологически и институционален апарат. Днес той изглежда решен да прекрои в дълбочина американската държава и външната ѝ политика.

Изправена пред тази заплаха, Европа първоначално залага на двойна стратегия – ласкателство и печелене на време. Лидерите умножават жестовете на учтивост с убеждението, че леко погалване на егото може да предотврати бурите. Британският премиер Киър Стармър нарушава протокола, като кани Доналд Тръмп за втори път в кралския дворец; германският канцлер Фридрих Мерц му подарява германското свидетелство за раждане на неговия дядо; генералният секретар на НАТО Марк Рюте го нарича „татко“, поздравявайки го за победата след като убеждава съюзниците да увеличат военните си бюджети до 5% от БВП.

Такава изискана и учтива дипломация търпеливо очаква евентуалното завръщане на демократите на власт през 2028 г.

Гренландия и Украйна като точки на сблъсък

Стратегическата зависимост на Европа се е задълбочила през последните месеци, подчертава Натали Точи. Масовото закупуване на американско оръжие и втечнен газ компенсира прекратяването на търговията с Москва, без да намали подчинеността към Вашингтон. Разходите за отбрана нарастват, но без европейска координация, което задълбочава индустриалната фрагментация. Вместо изграждане на стратегическа автономия континентът допълнително увеличава зависимостта си. В същото време Доналд Тръмп обижда Володимир Зеленски, ухажва Москва и заплашва Копенхаген с отнемане на Гренландия.

Сигналите са били ясни още в първите дни на втория мандат на Тръмп. Американският президент отново заговори за изкупуване, а дори и за окупация на Гренландия, погазвайки датския суверенитет. След военната намеса срещу режима на Николас Мадуро във Венецуела той вече претендира за сходни права и в Арктика. „Допълнителното увеличаване на зависимостта ни от Съединените щати, вместо нейното намаляване, не беше особено разумно решение“, категорична е италианската политоложка.

Темата за Украйна е ключова за отношенията между ЕС и САЩ през 2026 г. Подходът на Тръмп към Русия е ясен – признаване на Москва като съуправляващ фактор в един нов световен ред, разделен на зони на влияние. В тази схема Европа отново се превръща в територия за разделяне, доминиране и споделяне. „Заплахите му за окупация на Гренландия, откритата подкрепа за националистически евроскептични сили, униженията, нанасяни на Зеленски, и мълчаливото съгласие с Путин се вписват в един и същ жестоко последователен сценарий“, анализира Натали Точи.

Днес малцина европейски лидери все още отричат тази реалност. Разривът е станал структурен – не защото тръмпизмът ще бъде вечен, а защото европейската зависимост в сферата на отбраната и технологиите прави Стария континент уязвим спрямо една отново враждебна Америка. В много отношения тази зависимост може да се окаже по-опасна дори от самата руска военна заплаха.

Нито един държавен глава все още не се осмелява да го заяви открито. В кулоарите обаче оценките съвпадат: необходимо е преосмисляне на модела на автономия не от идеализъм, а по жизнена необходимост. Европа може би ще трябва да се научи да оцелява без своя исторически съюзник. „Колкото и слаба и разделена да е, с осемдесет години пасивност за преодоляване, Европа няма да се срине при трансатлантически разрив, заключава Натали Точи. Това по-скоро ще бъде знак за ново начало.“