Как беше победен Орбан?

Унгарските избори донесоха безпрецедентна победа за опонента на Виктор Орбан. С рекордна избирателна активност от почти 80% и свръхмнозинство за партия „Тиса“ от близо 70% от местата в парламента, това не беше просто смяна на правителството: това беше смяна на режима, концентрирана в една изборна нощ.

След 16 години на власт Орбан се оказа жертва на собственото си творение. Изборната машина на Унгария, внимателно проектирана така, че да превръща относително мнозинство в огромно парламентарно надмощие, работеше перфектно – но не в негова полза. В крайна сметка опозиционният лидер Петер Мадяр не трябваше да разрушава системата; той просто разпозна правилата на играта и ги използва, за да спечели. Изборните закони от 2011 г. на Орбан, създадени да наказват разпокъсана опозиция, в крайна сметка се оказаха фатални за своя създател, когато той се изправи срещу противник, който успя да обърне тези механизми „победителят взема всичко“ в своя полза.

Представянето на Мадяр през този изборен цикъл беше изключително. Бързото му изграждане на „Тиса“ като основна политическа сила – чрез създаване на партия, неуморна кампания и силно присъствие в социалните мрежи – ще бъде анализирано с години. Той навлезе в новата медийна среда, в която „Фидес“ дълго време изглеждаше непобедима, с лекотата на риба във вода. Но, колкото и впечатляващи да са тези тактики, те сами по себе си не обясняват мащаба на победата. Факторите, които сега се посочват като причина за падението на Орбан – обедняване, корупция и конфронтационна външна политика – присъстваха и в предишни избори. Дълго време дори бяха опори на неговия успех.

Разликата на тези избори? Времето.

Представете си найлонова торбичка, пълна с вода. Можете да я държите с часове и нищо не се случва. Формата остава стабилна. Но вътре структурата се променя – молекули се движат, влакна се разтягат. Накрая торбичката се къса без предупреждение. Политическата стабилност често е именно такава: не винаги знак за сила, а маска на натрупващо се напрежение.

Ефектът на времето подкопа системата на Орбан на три нива.

Първо, политическата технология се износи. Комуникационната машина, която някога позволяваше на „Фидес“ да обяснява всичко – от миграцията до инфлацията – като вина на външни врагове, постепенно загуби влиянието си. Реториката за „външния враг“ се изтърка. След четири години военноподобен език той загуби шоковия си ефект. Постоянните пропагандни послания останаха, но започнаха да изглеждат като фон, а не като реалност. Умората от непрекъснатите аларми отслаби въздействието им.

Второ, самият Орбан се умори. Макар политическите анализи рядко да включват физически фактори, разликата беше очевидна. Орбан, някога доминиращ на предизборната сцена, изглеждаше по-сдържан и предпазлив и често се ограничаваше до едно контролирано събитие на ден.

В същото време Мадяр действаше с политическа хиперактивност – по седем–осем изяви дневно и постоянна онлайн активност. Докато Орбан се опитваше да се адаптира към логиката на социалните мрежи, Мадяр вече беше вътре в нея като носител по рождение. Това беше сблъсък между уморен актьор и бърз, адаптивен нов тип политик.

Трето, реалността започна да се връща на преден план. Условията в болниците, разходите за живот и качеството на обществените услуги се оказаха по-важни от политическите лозунги. Инфлацията измести „културните войни“, а желанието за работеща държава надделя над политиката на врагове. Времето като основен фактор прави резултата ясен: това не е резултат от един скандал или провал, а от бавна и натрупваща се ерозия на властта.

Изводът надхвърля Унгария: дори най-добре смазаната политическа машина може да стане твърда и куха. Когато един режим се затвори в балон и изключи критиката, той губи способността да се обновява. Тогава стабилността се превръща в ригидност, а системата става все по-крехка, докато не се срине.

Времето е тиха, но неумолима сила на ерозия – по-опасна за авторитарните системи, отколкото за отворените общества. Демокрациите черпят устойчивост от способността си да се променят. Като найлоновата торбичка, твърдата система издържа дълго, а после внезапно се къса. 

Анализ на Тибор Десефи, директор на центъра за изследвания по дигитална социология към Университет „Етвьош Лоранд“ в Будапеща