"Духът на знаците" на Рада Цанкова между София и Париж

Рада Цанкова е завършила Националната художествена академия в София и Екол де Боз-Ар в Париж. Носител на престижни отличия, сред които наградата за живопис „Херцог д’Омал“ (2024) на Френския институт. Живее и работи между София и Париж, съчетавайки класическата техника на гравюрата с ефирността на съвременната „живописна рисунка“.

Творец с подчертано космополитен дух, тя изгражда собствен език от символи, които сега събира в мащабната ретроспекция „Духът на знаците“. Изложбата ще бъде представена в столичното пространство „Монумент“ (17 февруари) и в арт галерия „Папийон“, Варна (23 февруари). 

Изложбата „Духът на знаците“ е ретроспективна. Какво е усещането да погледнете назад към пътя си от София до Париж през призмата на вашите творби точно сега, през 2026 г.?

Картините, които представям в тази мащабна изложба, обхващат последните двадесет години от творческия ми път. За първи път имам възможността да покажа пред българската публика толкова голям брой произведения в голям формат, вдъхновени от пътувания, оставили дълбока следа в мен -Тайланд, Камбоджа, Мавриций и плаванията ми по моретата през последните години. Аз не рисувам самите пътувания. Те са по-скоро отправни точки – източници на енергия, които изпълват погледа ми с нови светлини и разкриват нови цветови гами. Сюжетът не е движението в пространството, а преживяването. Емоцията, превърната в цветове, и размишленията за живота и човешкото битие намират своя израз в докосванията на четката и туша върху хартията. Ортега-и-Гасет пише в една от книгите си за Веласкес и Гоя, че художникът се изгражда не само в акта на създаване, а и в тишината между два жеста, когато ръцете са в покой, а погледът- буден. Имам удоволствието да представя в интересното пространство „Монумент“ в София няколко от най-новите си серии -„Вселени“, както и кръглата серия „Светове“. Кураторът на изложбата Георги Тошев ме покани и предложи идеята да бъде показано обобщение на последните ми години по пътя на т.нар. „живописна рисунка“, определение, с което във Франция назовават моя стил.

Казвате, че „Духът“ е вашето детство в България, а „Знаците“ са образите и хората, които Франция ви е разкрила. Как тези два свята се помириха върху платното ви?

Те съжителстват отдавна върху платното ми или върху хартията. Когато заминах за Франция, бях на осемнадесет години и в началото картините ми бяха изградени от тъмни тонове и плътни пластове масло. Чрез портретите изразявах страданието, а бих казала и страха, и злото в човека. В рамките на три години загубих майка си, баба си и дядо си, хора, които изиграха изключително важна роля в изграждането ми като човек и в моето светоусещане. С течение на времето цветовете в палитрата ми започнаха да се избистрят, подобно на вода. Материята се олекоти, а развитието на работата ми пое към прозрачност и все повече светлина, която сякаш извира от самата картина. Към този момент вече бях завършила Френската академия в Париж и имах възможността да срещна във Франция изявени и вдъхновяващи личности от света на изкуството, които ме белязаха завинаги, сред тях Жан-Мишел Аберола, Владимир Величкович, Абрахам Пинkас, както и колегите Наташа Иванова, Аксел Пахлави и Ева Жоспен.

Критиката описва вашите щрихи като „рационални“ и напомнящи техниката на старите гравьори, но същевременно сравними с източната живопис. Как постигате този баланс между прецизността и ефирността на акварела?

Рисуването и движението на ръката за мен са като дишането, всеки има свой собствен ритъм и начин да ги изрази. Това е процес, който се случва на границата на съзнанието. В продължение на години наблюдавам как щрихите се появяват изпод ръката ми – дали са подредени или свободно разположени зависи изцяло от темите и състоянията, които изследвам. Когато наблюдавам ритъма на линиите по скалите във високите части на планината, виждам как всяка форма на камък и скала има своя причина да бъде именно такава. Пътят на водата през времето, топенето на снеговете, ерозията, самата материя, всичко това е логично и разбираемо, ако се вгледаме достатъчно внимателно. В работата си търся същата причинно-следствена връзка, каквато съществува в природата, всеки жест има своето място и смисъл. Това постигам не чрез рационално мислене, а чрез пълно отдаване на процеса. Мисля преди да започна и след като завърша, но никога по време на самата работа.          

Илеана Корнеа предполага, че вашите характерни щрихи може да са неволно заимствани от брадата на Свети Николай в Боянската църква. Има ли конкретни български визуални кодове, които подсъзнателно вграждате в творбите си?

По спомен рисувам елементи от български села, които съм посещавала като дете, като Боженци, Жеравна, Ковачевица, Лещен и Арбанаси. В съзнанието ми са запечатани образи и картини на типични български къщи с дворове и техния симпатичен хаос, които спонтанно се появяват в платната ми с голям формат, както в „Епопея“, 10 метра рисунка. Златните елементи идват от православните икони, но при мен те променят своята функция и се превръщат в светещи форми или v позлатени хора, проблясващи в тъмнината, докато търсят своя път.

В планините, които рисувате, често се крият човешки лица, вашият термин за тях е „висящи души“. Какво символизират те в контекста на идеята на Платон за безсмъртието на душата?

Душата не само притежава живот, тя създава живот, свързана е с търсенето на истината и доброто, според Платон. Вярвам, че има продължение на душата след смъртта на тялото. Връзката с тези, които сме загубили, продължава – поне при мен е така! Вярвам също, че изкуството с голямо „ и“ е необходимо да бъде заредено с душата на артиста, който го създава, и в този смисъл не умира, а остава вечно. Лицата на „Висящите души“ по моите склонове са хора, които са изиграли роля в моето развитие като артист и творец, това са срещите, но и личностите от всички клонове на изкуството: от музика, през литература, кино, театър и скулптура, както и хора в спорта на високо ниво в България и във Франция, които са ми близки през годините.

През 2024 г. получихте престижната награда „Херцог д’Омал“ на Френския институт/Duc d’Aumale награда за живопис от Institut de France. Промени ли това признание начина, по който се чувствате на френската арт сцена? 

Институтът на Франция е една от най-престижните културни и научни институции в страната, обединяваща пет академии, които отговарят за присъждането на награди в различни области – литература, науки и изкуства. Отличията, сред които и наградата „Д’Омал“, се връчват въз основа на критерии за високи постижения и изключителна интелектуална или художествена стойност. Това признание, което получих във Франция, изигра голяма роля в артистичния ми път. Тази награда е изпълнена с история и символи, които ме осветяват по един нов и категоричен начин на френската съвременна арт сцена. Под Купола на Френската академия се завърнах 25 години по-късно, след като през 2000 година получих наградата за рисунка „Давид Вейл“, имам чувството, че това са знаци на съдбата.

автор: Елица Пенова