Забелязал съм, че специално моряците в кръвта им е винаги - особено при по-старите, когато стане дума за техните истории на море, все го обръщат на лакърдии, вместо да говорят сериозно за тях. И к.д.п. Росен Лодозов не прави изключение - има вече близо 45 години на море, преживял е какво ли не и още плава по корабите. Но за интересни намира предимно комично веселите случки от моряшкия си живот (дори смята да ги събере в книга).
Категорично моряшкият живот изисква уважение и респект от всички нас, хората, които сме избрали далеч по-спокойното битие на брега. Затова гледам да насоча още в началото разказа „на капитанския мостик” на кап. Лодозов към моряшкия делник, за който сигурно може много да говори. И той тръгва от детските си години.
Роден съм в махалата край фабрика „Христо Ботев”, където повечето ни съседи бяха моряци - разказва дългогодишният моряк. - Като се върнат от рейс, събират се, канеха и баща ми като стари приятели, присламчвам се и аз, за да слушам техните истории. Рядко някой ще разкаже какво е преживял в морето, само лакърдии. И на устата им все за Гибралтар, за Манолото, търговеца на „Мейн стрийт”. Почваха така: „И спряхме в Гибралтар...” Там спират корабите за бункероване, а моряците купуват разни джунджурии. Най-словоохотлив беше чичо Васко, неговият син ми е голям приятел и досега. Той плаваше все дългите рейсове и като се върне, винаги донасяше на сина си пистолет с капси. И той - за Гибралтар. Купил дъфели (бяха страшно модерни!) - от Гибралтар. Бре, какво ли изобилие ще е на този Гибралтар?! Истинско Елдорадо!...
И стана така, че още при първия ми рейс
като четвърти помощник на кораб „Мургаш” видях Гибралтар. Спряхме и ние за бункер. Аз ще припадна от щастие, да видя най-после това приказно място! Излизаме и вървим по една тясна улица, която на всичко отгоре се оказва единствената. Това било приказната „Мейн стрийт”. Питам колегите за Манолото и викам: „Дайте да го видим!“ Отиваме. Един схлупен дюкян, мухлясал, прашясал и вътре стои той, Маноло - оказва се индус, такъв един тъмно сиво-зелен на цвят, с големи очи. Но говореше български. От моряците ни научил малко нашия език и най-вече псувните ни. Оглеждам паяжините, няма нищо за купуване, но все пак трябва нещо да взема за спомен. Накрая се спирам на едно сгъваемо чадърче с щампа на вестник и Маноло ми вика (ще спестя обръщението): „О, (...!),много е пунтовски, вземи го!“ Купих го и това беше всичко от този пусти Гибралтар.
А какъв е моряшкият делник, изпитах го още през този първи рейс. На връщане от Мурманск в Северно море ни хвана едно тежко време, качката (клатенето) стана толкова силна, че целият ти стомах се събира в гърлото. Отговаряш със затворени уста, иначе всичко ще се излее навън. Не можеш и да легнеш, изхвърля те от леглото. И в един момент почнах да съжалявам: „Мама му стара, какво правя тук?“ Мина бурята, пекна слънцето, морето утихна и си казах: „Животът продължава!“ Това беше първото ми истинско морско изпитание.
Вече бях трети помощник на „Адалберт Антонов” и пресичаме Атлантика за Щатите. Беше ноември - времето много тежко. Корабът голям, 38 000- тонен, обаче се мяташе като играчка между огромните вълни, които направо ни мачкаха. От трусовете падаха мачти. В същото време небето ясно и горе се виждаше дирята на самолет, която беше в обратната посока. Блазе им, прибират се в Европа след час! А нас ни чакат още 15 денонощия лашкане във вълните. Корабът адски гадно скърцаше и си представях как се огъват ребрата му. Значи корпусът и той като нас изпитваше огромни усилия!...
Като споменах за усилията, да се върна пак към „Мургаш”. Бяхме натоварени с метални слитъци и в Бискайския залив ни удари щорм, 8-9 бала. Какъв зор видя корабът, как се пребори с вълните, не знам. Стигнахме Гент, Белгия, и излязох на палубата. Вървях по протежение на леерите (парапета), като се държах с едната ръка за най-горния, и какво видях? По време на бурята целият корпус на кораба така се е огъвал, че на едно място тръбите на леерите, вкарани близо 20 см една в друга, са излезли от мястото си и при изправянето му, прибирайки се обратно, останали една срещу друга и се изкривили нагоре. Представяш ли си за какво огъване става въпрос? Мислено благодарих на Оня горе и на конструкторите и заварчиците, че са направили здрав корпуса... Само че не всеки кораб издържа на такова изпитание. Веднъж с „Петимата от РЕМС” при толкова тежко време корпусът се пропука отдолу. Хората издържахме, желязото не издържа. Казвам го малко алегорично. Просто си го налагаш и стискаш зъби до края.
Имало е и критични моменти
Натоварени с въглища, наближихме Сицилия, беше събота и до понеделник пристанището не работеше. Трябваше да чакаме на рейд два дни. Италианците даваха много лоша прогноза за южния край на Сицилия и тръгнах към Месина. Обаче точно натам барометърът започна да пада, набутвах се в депресията! Италианците се извиниха - лошото време не било за южната, а за северната част. Почнахме да щормоваме. В това време се обадиха от пристанището, че са готови да ни приемат. За да се насочим към него обаче, трябваше да се върнем обратно. Хубаво, ама как да направя поворот при този силен вятър? Държа се срещу вълната, ако река да завивам, ще ни удари на борд и може да стане белята. Няма какво да се прави - хайде, мечка страх, мен не страх! Приближихме се към брега, където вълната е по-пречупена, и наредих на главния механик по моя команда да даде пълен ход, ама наистина най-пълния ход. Трябваше ми за около 20 минути, за да мога по- бързо да се завъртя. Накарах тези, с които бях на мостика, да броим вълните. Това за „деветата” вълна не е измислено. И почнахме - през колко секунди каква вълна идва. Изчакахме поредната най-висока и започнахме поворота. Корабът на най-пълен ход, целият се тресеше, когато стигна напряко на вълните, сякаш спря! Не можеше да продължи, вятърът бясно удряше надстройката и го връщаше. Бордът беше висок, но вълните направо прехвърляха палубата. Изтръпнах: Стана тя, каквато стана! Накарах да затворят страничните врати на мостика, за да не изхвърчи някой. Само мислех кога ще се завъртим. Чувах старпомът зад мен как шепти: „Давай, давай, хайде, завърти се, хайде!...“
Молеше се на кораба
като на човек. Еле, успяхме да се завъртим, корабът се успокои и всички запалихме по една цигара. Пръстите побелели от стискане. Целите бяхме във вода от зор, не от друго. Креномерът се беше заклинил на 33 градуса.
Друг случай. Натоварени с пшеница отивахме от Куебек за Рига. Вятърът попътен, но времето бясно, вълната 7-8 бала. Нещо страхотно! Няма да забравя, корабът дълъг 225 метра, вълната се качва от юта и минава до носа. Стоя на вахта и гледам как в един момент остава само предната мачта да пори над водата. Само се моля: „Хайде, няма ли да излезем!“ И в един момент бакът бавно изплава. От огъването хамбарите пропуснаха вода и житото се намокри. А при тези случаи зърното почва да гние и гори. Пристигнахме в Рига, чакаме на рейд да влезем в пристанището. Валеше сняг и покриваше палубата, само средният хамбар стоеше сух и чайките кацаха отгоре му. Разбрах какво става, когато почна разтоварването; отвориха хамбара и отвътре взеха да хвърчат искрите на огъня.
Имам и втори такъв случай
В Аржентина натоварихме слънчоглед и тръгнахме за България. Преходът дълъг, бях старши помощник. Помолих един от механиците да закрепи на няколко тръби термометри, за да проверявам температурата в пълните хамбари. Отначало всичко беше добре - температурата 18-19 градуса. На третия ден пак меря, в хамбара до надстройката показва 22 градуса. На следващия ден - 26 градуса. Тук ставаше нещо? Вдигна се на 40 градуса. Лошо! Семките горят, а те имат висока масленост. Обявихме аврал - обща тревога на кораба. Целият екипаж от 36 човека се разделихме на команди по 12 души, без спиране всяка да работи по 4 часа в хамбара. Нямаше товарни кранове и с кофи започнахме да изгребваме слънчогледа. Гореше някъде по средата на дълбокия 12 метра хамбар, в което бе големият проблем. Изгребвахме, обаче зърното се свличаше, оградихме с дъски района на вероятното огнище, за да стигнем по- бързо до ядката му. Четирима бяха вътре, загребваха с кофите, други четирима горе на комингса ги поемаха с въжета и предаваха на останалите четирима, които ги изхвърляха зад борда. И така непрекъснато цели 48 часа, докато на втората нощ видяхме да хвърчат светулките и до сутринта стигнахме до ядрото. Около 280 тона слънчоглед отиде в морето.
Пристигнахме в Бургас и стана една, малко на майтап
Беше събота, оставихме втория помощник и двамата с капитана се прибрахме във Варна. В неделя вечерта той ми позвъни вкъщи: „Чиф, на кораба се качили от националната телевизия, нещо снимат?!“ Бре, какво ли не ми мина през ума - ще ни изтъпанчат на екрана по новините, иди обяснявай. В понеделник сутринта с първата комета бях на пристанището. На кея до кораба коли с надписа на националната телевизия, камери, прожектори! Промъкнах се на трапа, дежурният се сваляше с една красива дама. Взех я за стифадорка от смяната. Нищо не го попитах, гледах да не се разбере, че съм там. Притаих се в кабината си и по едно време чух в канижела (коридора) да говорят нещо за бленди, осветление. Леко отворих вратата и видях артиста Филип Трифонов, до него Сава Хашъмов. Какво правите тук? Ами, снимаме филм. Оказа се, че мадамата на трапа, която приех за стифадорка, била самата Аня Пенчева. Олекна ми на душата, измъкнах „служебната” бутилка да ги почерпя всичките, а те взеха, че се напиха. И от цялата работа излязох виновен, че им провалих снимачния ден.
А преди това за друг един майтап, пак с тези пусти семки. На 24 май бяхме в Буенос Айрес и капитанът покани нашето дипломатическо тяло на прием на кораба. От там пък се обади на руските дипломати да дойдат със съпругите си. Нашият готвач реши да приготви „кордон бльо”. По рецепта рулцата трябва да се зашият с тънък мек конец. Обаче боцманът не разбрал и взел, че му дал от рибарския конец за плетене на мрежи. На обяд поднесоха шедьовъра и като се почна едно рязане, дърпане, горките гости нищо не можаха да хапнат. По едно време рускинята до мен попита какво сме натоварили? Ами, семки. А тя: „Ще може ли?“ Разтичахме се, опекохме от тях и приемът мина на семки с шампанско. Така отпразнувахме 24 май.
Май накрая пак минахме на веселите случки
Така е по-добре. А като почнах с тях, да кажа още една, за пържените картофи...Беше през втория ми рейс. Пристигнахме в Дюнкерк и излязохме в града. Не вървеше да сме във Франция и да не пием по едно розе. Видяхме бистро и влязохме. Седнахме около масата и аз, като офицер в групата, взех да разчитам менюто. С виното лесно се оправях, поръчах и „жамбон” - шунка. По едно време един от нашите ме побутва: „Трети, виж там ядат пържени картофи със сирене“. Дойде сервитьорката любезно усмихната и казах: „Картофи със сирене“. Помнех как е на френски, обаче тя попита нещо като: „Фре”. От английски в главата ми влезе думата „фреш”- пресен. Помислих - да не вземе да ни донесе сурови картофи? Не знам как е „пържени” и опитах да обясня с жест, като завъртях така ръката си - за печено. Мале, онази, като почервеня, стана бясна и се врътна обратно. Май страшно сгафих! Когато се прибрахме на кораба, пуснаха на киномашината филма „Големият ресторант” с Луи дьо Фюнес. По едно време гледам как той си обръща по същия начин дланта и на субтитрите се изписа превода: „Как се въртиш в леглото”.
Такива неща си разправяме моряците. Какво друго - за вълните ли, как сме се молили и този път да оцелеем? Тръгнеш ли да разказваш и отново да го преживяваш, трудно се издържа. Спасението е да го обърнеш на майтап. Сам си го правиш веселото, за да се разтовариш от насъбраните негативни емоции. Все пак морякът освен здраво дупе има и сърце, нали?...
Стефан Денков