Непознатата история: Преди 150 години гарата в Хитрино била най-уредената по железния път Русчук - Варна

След въвеждането й в експлоатация гарите по линията Русе – Варна били разположени твърде неравномерно на разстояния от 17 до 33 километра в зависимост от очаквания местен трафик. Скандалното при тяхното построяване била употребата на трошен камък, добиван при разрушаването на старите български столици Плиска и Велики Преслав. По това време те са доста запазени, макар и в  руини, с каменните крепости и градовете в тях. 

Въпреки че първоначално пътуването било безплатно, хората приемали влака като нещо твърде опасно и избягвали да го използват. Налагало се кондукторите да слизат на гарите и да убеждават резервираните потенциални пътници, че „тренът" е безопасен, което, разбира се, съвсем не било вярно. 

През 1867 г. са доставени две машини, които обаче са много стари и са преправени в Англия. Едната много скоро е извадена от употреба, а другата е използвана само за малки товари. От Белгия са внесени 8 машини и още 8 са доставени от Англия за превозване на пътници. Някои от тях преди това англичаните са отстранили като непотребни, тъй като от огъня имали пръснати стени. 

ЛИНИЯТА РУСЕ – ВАРНА ПРЕЗ 1878 Г. Е СОБСТВЕНОСТ на английско дружество и след дълги преговори е откупена от държавата през 1887 г. за 44,5 млн. лева.

„Две от машините са се ударили през нощта на 1 януари 1879 г. и вече не могат да бъдат действащи“, пише в бр.176 от 19 юли 1879 г. на в. „България“. Пукнати тръби, повреден котел, счупени парни цилиндри – проблемите били много. „Например едната машина № 290 е изхвърлена от употреба в Англия, а в България работи от 1865 г. Тя не е подлагана на изпитание, а опасността от пръсване на котела е реална. 

Със същата машина през май 1879 г. от Варна до Русе пътува княз Дондуков. В участъка между Провадия и Шумен се пръскат двете тръби, вследствие на което влакът се забавя с повече от час. Князът в същото време спи и не разбира в каква опасност се оказва животът му, тъй като не е изключено и котелът да се пръсне“, добавя още авторът на материала.

Некачественото строителство довело и до първата влакова катастрофа у нас само няколко месеца след откриването на железницата. 

На 24 май 1867 г. при гара Шейтанджик (Хитрино) от товарен влак се откачва последният вагон и се блъска в пътнически, който тъкмо е потеглил. За щастие в този случай нямало пострадали хора, но са нанесени материални щети.
 

По това време гара Шейтанджик  е най-добре уредената, 

с действащ, изграден по „европейски маниер“ бюфет. Доказателство за това твърдение и подробно описание на гарата намираме в бр.198 от 9 март 1929 г. на „Варненски общински вестник“, където е публикувана втората част на откъса от книгата "Живописное путешествие по европейской и азиатской Турции и в Южно-славянские страны: Румынию, Сербию, Боснию, Болгарию, Герцоговину и Черногорию, с подробным описанием: нравов, характеров, обичаев, законов, правления, войн, торгових сношений, духовных обрядов и характеристических сцен их жителей" на Литьл Бой, издадена в Москва, 1878 г. Въпреки че остава неясно кой се крие под този псевдоним, преводачът Борис Попов е успял да запази силата на живо написания текст.

„Най-важното е да си напишеш завещанието“

Така започва любопитната история за пътуването на автора през 1875 г. с железницата от Русчук до Варна. В материала се разказва за неуредиците по жп линията, за това как при по-силни валежи вагоните се наводнявали и как „на най-опасните места влакът едва пълзи и на всяка стъпка проверяват дали не са се откъснали релсите от ръжда“.

В Русе героят на повествованието получил ценен съвет: „Запасете се с храна: студена кокошка, хляб, вино. По целия път няма да намерите нищо освен хляб и вода, а пътуването трае осем часа, а в случай на нещастие можете да изкарате и още повече време“.

Предупреждението не било излишно, защото никъде по гарите не само нямало откъде да се набави храна, но 

липсвали тоалетни и елементарни условия за пътниците

„Търпях глад, жажда и всякакви лишения, както ще види читателя от краткото описание на моето странстване.

Железопътната гара в Русчук по своята големина и разкош отстъпва на подобните такива гари в малките западноевропейски градчета; липсва й архитектурна украса и прелестта на орнамента. 

Просто каменно здание с най-необходимите гише и стаи за пътниците, обзаведени съвсем оскъдно. Няма какво да си купиш освен билет за първа, втора или трета класа.

Влакът е композиран, локомотивът пъхти, но имаме още време да погледнем към вагоните. Точността на тръгването и пристигането е добродетел, дотолкова неизвестна за Русчук-Варненската железница, колкото и на румънските железници. Служители са турци и българи в своите пъстри и мръсни костюми; изключение е един унгарец. Немски, френски, английски, италиански език са непознати тук. Прислугата по железницата говори само турски и български. Колкото и да опитвахме, не получихме отговор и само можехме да гадаем дали приготвеният влак ще потегли за Варна.

Вагоните първа класа, без да споменаваме вече за мръсотията, не можеха да се сравняват с вагоните втори клас на западноевропейските, а второкласните вагони бяха по лоши от европейските третокласни. Скамейките са тесни като ограда и твърди като скала, макар да бяха облечени в кожа. Щорите се явяваха ненужен предмет на разкош. Мрежа, където да положиш бастун, чадър, пътна чанта нямаше дори в първа класа...

гара Русе

България е една от най-плодородните страни в Европа. Тя в изобилие произвежда всички продукти на умерения климат. Богата растителност покрива планините до самите върхове. Във височините им, скрити от облаците, се простират поляни, до които се достига през горички от вишневи, сливови и орехови дървета, достигащи дебелината на стъблото на дъб. Българинът е отличен земеделец и зелената вълнообразно издигаща се страна, през която пътувахме, беше превъзходно обработена. Трябваше да измине половин час за да стигнем до края на хлебното поле. Влакът тръгна по-бавно и скоро спряхме на първата гара. 

Черна вода - прочетох над вратата на едноетажното здание. От варварския обслужващ персонал никой не се погрижи да обяви названието на гарата или времето на престоя... Това беше четириъгълна каменна къщичка с ламаринен покрив и се състоеше само от гише за билети и стая за началника на гарата. 

За пътниците бяха забравили

при построяването, салон за тях не съществуваше. Нямаше дори навес над перона. По време на дъжд или сняг на пътниците се налага да си стоят в мръсното купе. Няма какво да се купи освен билети. За да избягна повторението, ще кажа че всички гарови помещения от Черноводското до Варненското са подобни на описаното.

След няколко минути и пак без сигнал влакът потегли. От лявата страна на върха на вълнообразните хълмове се появи голямо българско селище, с името на което е назована и ж.п. станцията. Няколко колиби с конусообразни сламени покриви; около тях градини, а близо до селището пасеше многочислено стадо рогат добитък. До следващата станция се простираха безкрайни разкошни ливади. 

Втората гара "Ветово" получава името си също от селището, разположено в далечината сред градини и ливади. Характера на местността се промени: навсякъде се виждаха изсечени гори, съдейки по издънките и не изкоренените пънове тук преди е имало голяма дъбова гора. Унгарският служител на железницата ми обясни, че искат да разорат това място. България изобилства от големи дъбови гори. Турското правителство не разбира от горско стопанство и липсва грижата за съхранението на горите. Те безжалостно са изгаряни с цел да се разорат горските почви. А ги изгарят единствено, защото огънят действа по-бързо от брадвата. ... 

Следващата гара е копие на предишната. Ако къщичките бяха железни бих помислил че са направени в една и съща манчестърска фабрика и докарани с кораби в Турция.

... Преди тръгването си от Русчук аз закусих малко и ме мъчеше глад. 

Новата станция е Шейтанджик (Хитрино)

...Пак надпис "buffet" този път правилно изписано. Той е уреден от собственика й - полски емигрант и няма нищо общо с ж.п. гарата. Отправихме се към него, без надежда да намерим нещо за хранене. Огромно беше удивлението ни, когато влизайки в нисичкото здание, видяхме покрити с бели покривки маси, с чинии, ножове, вилици, чаши и хляб и собственика ни предложи обед. Думата "обяд" никога не е била по приятна за моя слух. На лицата на всички пътници се изписа щастлива усмивка и след няколко минути всички пътници - французи, англичани, турци седнаха на масата. Наистина обедът беше студен и се състоеше само от супа и телешко, но ние не можехме да искаме нещо повече от Турция и ядяхме с отличен апетит.“

Така подкрепен, авторът успява да издържи останалата част от пътя до Варна, откъдето се прехвърля на параход за родината си, а благодарение на екстремното му пътешествие, се ражда един занимателен и живо написан текст, който описва живота и нравите преди Освобождението на България.

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Четете още Непознатата история: Установяването на единен ред за движението на каруците във Варна