Непознатата история: Манастирът летовище „Св. Константин“ – І част

Предания разказват, че по времето на българския цар Иван Александър в близост до укрепеното генуезко селище Кастрици се заселило монашеско братство. То се установило покрай лечебно аязмо. Цар Иван Александър, който построил много църкви и манастири, стимулирал българската аристокрация щедро да дарява средства за изграждане както на самостоятелни храмове, така и на цели манастирски комплекси. Вероятно тогава варненските първенци са издигнали малка църква около аязмото, недалеч от Кастрици, а скоро около нея са били построени килии, като така постепенно се е обособил манастир. (Останките от крепостта, в която е разкрита и средновековна църква, днес влизат в района на резиденция “Евксиноград”.) Впоследствие местността се превръща в духовно средище, което след падането на България под османско робство няколко пъти  бива разрушавано и съграждано наново, като постепенно запада.

Може би именно монасите от това средище, избягали от поредното скверно посегателство върху обителта, изграждат манастира „Св. Константин“ (днес „Св. св. Константин и Елена"). Според архимандрид Инокентий някога тази света обител се намирала сред гъста гора. Има достоверни доказателства, че в началото на ХVІІІ век манастирът вече е съществувал. Ето какво пише Инокентий в списание „Морски сговор“ за историята на „Манастирът летовище край Варна“:

„Известна светлина върху старостта на същия можа да се хвърли едва миналата година (1929 г. – б.а.). До тогава точни сведения не е имало. До такива се добрахме по следния начин: в дясната страна на иконостаса е поместена храмовата икона на манастира „Св.св. Константин и Елена“ в цял ръст, художествена византийска живопис, фигурите облечени в златни царски сакос и порфира (сакос - връхна дреха, която се носи от епископ по време на богослужение, порфира - пурпурна мантия на монарх; багреница – б.а.). Вековете обаче са наслоили върху тях толкова много прах, че едва можеше да се разпознаят лицата и облеклото. След грижливо почистване блеснаха фигурите в целия си ръст.“ В най-долната част на иконата, „в основата на животворящия Господен кръст“, монасите откриват силно повреден надпис на гръцки език, който гласял: "… поради силен страх на християните … в Цариград 1713 година …". Архимандрид Инокентий предполага, че по всяка вероятност тя е била изработена в Цариград и след това пренесена и вложена в иконостаса на манастирския храм.

По време на Руско-турската война от 1828 - 1829 г.

една част от руската войска се разполага в района на манастира. С нея пътува и руският военен историк Виктор Тепляков, който в книгата си „Писма из Болгарии”, издадена в Москва през 1833 г. и цитирана от Инокентий, пише: „Ходих в манастирът „Св. Константин, отстоящ на 10 версти от Варна… Не далече от една чешма по пътя някакъв овчар пасеше биволи.. той тананикаше някаква песен… Мелодията бе ту весела, ту печална, мелодия на българска песен… Под къдравият му калпак се показваше лице с атлетически черти. Това е една от ония масивни фигури на българи. Моя преводач запита българина колко часа има още до манастира. Суха, монотонна фигура ме посрещна (в манастира). Зад монаха следваше едно малко българче… Храмът „Св. Константин” е също така мрачен, беден и тесен, като всички български църкви“ .

Инокентий добавя, че „манастирът е силно пострадал в Руско-турската война в 1828-1829 година и бил съвършено разрушен преди още Варна да е била превзета от руските войски“.

ИЗГЛЕД ОТ ПАРКА. На заден план е сградата на манастира.

Впоследствие, според свидетелствата пред монаха на стари варненски граждани, през 1832 г. в манастира (както и в манастира „Св. Димитър“) пристигат двама братя монаси – Теодосий и Агапий Кантарджиеви от гр. Търново. Благодарение на техните усилията започнало възобновяването на двата манастира. По това време наоколо се е простирала гъста и непроходима вековна гора. Монашеската обител била посещавана от твърде малко богомолци, а монасите извършвали в пълно уединение християнските си обреди. След заселването на двамата братя местното население, вярващо в чудотворната сила на иконата на св.св. Константин и Елена, със свой собствен труд и средства, с помощи и пожертвувания успява да преобрази дивата околност в обработваема земя, която е дадена на манастира.

Интересен, но малко известен факт е, че 

по време на Кримската война (1853 - 1856 г.), 

когато във Варна и околностите ? избухва холерна епидемия, местното население търси убежище в манастира. (Заразата пренесли от Южна Франция войниците от Пети корпус. С юлските горещини положението се влошило - на ден се разболявали по неколкостотин души, много от тях умирали. Болницата била препълнена, а мръсните помещения на превърнатата в лазарет турска казарма допълнително помагали за разрастването на епидемията. Затова всяка войскова част трябвало да си организира лазарет, а до всеки от тях имало гробище (от картите на града от началото на ХХ век се вижда, че такова френско гробище имало в района на градинката между Пантеона и морето). Много от умрелите моряци пък били погребвани в местността Карантината (в края на аспаруховския плаж). Местното население също пострадало, но голяма част от жителите избягали в околните села и манастири.)

За икономическото разрастване на манастира след идването на двамата монаси говори неговото имотно състояние. По крепостен акт от 1822 г. имотите на манастира “Св. св. Константин и Елена” възлизат на 32 декара, а към 1866 г. вече са над 1000 декара ниви, 100 декара лозя и градини и други имоти в землището на село Кестрич (сега „Виница“, квартал на Варна). По това време йеромонах Агапий става игумен на “Св. Константин”, а йеромонах Теодосий оглавява близкия манастир "Св. Димитър".

До създаването на Българската екзархия през 1870 г. Варна е седалище на гръцки митрополит, а манастирът е под ведомството на Гръцката патриаршия. „Понеже ние българите не сме имали още наша самостоятелна църква – пише архимандрит Инокентий – а сме се намирали под духовното ведомство на Цариградския патриарх, затова по-нататъшните грижи за манастира били възложени на варненските гръцки митрополити“. Независимо от това, йеромонах Теодосий извършвал богослужение на църковно-славянски език. Само на големи празници, когато обителта е посещавана от гръцкия митрополит или от някой друг влиятелен грък, службите се водят на гръцки език.

ВХОДЪТ НА МАНАСТИРА с част от парка. Пощенска картичка от 1929 г.
 

След смъртта на игумена Агапий през 1866 г. за кратко време го замества свещеник Константин Дъновски (първият български свещеник във Варненско, баща на Петър Дънов) от с. Устово, Смолянско, но много скоро българофобите (гръкоманите) във Варна успяват да го изгонят. След 1867 г. в „Св. Константин” служат само гръцки свещеници единствено на гръцки език.

От 1867 до 1880 г. 

гръцката митрополия във Варна владее манастирските лозя, ниви и имоти, 

като ежегодно ги отдава под аренда. Годишният доход от имотите на “Св. св. Константин и Елена” възлиза на 250 лири. С тези средства са издържани само гръцките културни институции и училища във Варна и болницата, в която са приемани само гръкомани и гръцки матроси.

През 1891 г. Варненският окръжен съвет изучава миналото на манастира “Св. св. Константин и Елена” и се снабдява с всички доказателства, че той е основан от българи и поддържан през вековете от цялото християнско население, че е служил не само на гърци, но и на българи.

Окръжният съвет завежда дело против гръцката духовна община и училищните настоятели в град Варна, от които иска да се предаде управлението, стопанисването и ползването на целия имот на манастира. За делото, което се проточва 8 години, ще ви разкажа в следващата непозната история, посветена на 110-годишнината от създаването на курорта Св. св. Константин и Елена.

Следва продължение…

МАРИЦА ГЪРДЕВА