Непознатата история: Варненските обичаи – Бъдни вечер и Нова година

Всеки народ си има своите обичаи и традиции. В България, както и в много други страни по света, хората, дори и да живеят в две съседни населени места, са добавили нещо от себе си към тези обичаи и традиции, което показва тяхната индивидуалност и е характерно само за общността в това населено място. Варна не прави изключение, даже напротив. И в миналото, и днес, хората в Морската столица на България, притежават прекрасна индивидуалност и се гордеят, че са част от „Варненското общество“. Разбира се през годините тези традиции са се развили и видоизменили, но в основата си са останали характерни именно за нашия град. За това много се зарадвах, когато преглеждайки вестник „Варненски кореняк“, от 1932 година (бр.2, от 1 февруари), попаднах на материал, подписан от д-р Константин Караджов (Лекар по вътрешни болести и акушерство – гинекология, активен дописник във вестника) който описва „Варненските обичаи – Бъдни вечер и Нова година“ именно от позицията на тяхната индивидуалност и различност.

И днес варненци предпочитат да купуват сурвакници, украсени с вълна, сушени плодове и пуканки.

Според д-р Караджов варненци празнували Бъдни вечер три пъти в годината – вечерта преди Коледа, „тоя преди Василов-ден (Нова година), както и оня пред Богоявление.“ Тук трябва да уточним, че старата Нова година, преди България да премине към Юлиянския календар, или по т.н. стар стил се празнувала в нощта на 13 срещу 14 януари.

Особено внимание се отдавало на „Васильовия бъдни вечер“.

Още Найден Геров описва как на много места в страната се подготвяли за този празник: „На бъдния вечер според Сурва година готвят пача от главата на свинята, която е заклана на Коледа, месят тутманик (сирен хляб, ястие месено с масло и сирене и печено в тепсия; баница, мазник, млин, плакеда) и турят в него пари. Месят и бугувица (или богувица: краввел, колач), на която има изобразено отгоре сечиво, с което домакинът работи занаята си, например: ножици, орало, овчар с овците.“ Когато семейството сядало на празничната трапеза, палели вощена свещ (Така наричали восъчните свещи, които били голям лукс. В ежедневието се използвали обикновени лоени свещи. – б.а.) и прикадявали ястията с тамян. Тутманика се разделял между всички присъстващи, а ако някой от семейството отсъствал, задължително се отделяло парче и за него. Отделяли се и късове наречени за къщата, за слугите, за нивата, за добитъка и т.н.  Смятало се, че комуто се падне парата от тутманика, то той ще бъде „честит през годината“. Гордият притежател на парата я поставял в кесията си „за чест“ и се считало за недопустимо тя да бъде похарчена през годината. Друг обичай изисквал, който пръв кихне по време на празничната вечеря да получи дар от домакина.

Във Варна, според д-р Караджов, „Васильовия бъдни вечер“ се празнувал „с малки видоизменения“: вместо пача от свинска глава, готви се винаги със свинско месо, но яхния, в старо време, непременно с нахут и сарми от кисело зеле; вместо бугувица се месеха, а и сега се месят пити с масло и захар, на които няма нищо изобразено и които се наричат и василопити, в чест, казва се, на св. Василий…“

Освен това във Варна „в баницата със сирене се туря една само пара,

а не пари, и то непременно сребърна. Този обичай да се меси баница със сирене и да се туря в нея пара изглежда много стар и да е съществувал не само тук и в Бургас, но в нашите сведения и в Цариград. Но днес и тук вече не всички месят тая баница с пара, а няколко василопити, в една или две от които турят по една сребърна пара и едната от които режат вечерта срещу Василев ден, а другата сутринта на същия ден. Изглежда обаче, че тоя обичай да се реже василопита с пара е нещо по-ново – модернизиране на стария обичай, както вече е изпуснато и следчерковното сутрешно ядене на Коледа, защото сега вече камбаните бият сутрин в 6 часа.“

Д-р Караджов  не споменава, а може и да не е бил наясно, че в по-голямата част от България най-важният и характерен само за Васильовден обичай е бил коленето на петел на прага на къщата. Вярвало се, че той носи късмета – и в зависимост дали ще влезе или излезе от къщата, се гадаело за следващата година. Този обичай не се практикувал в Източна България, а във Варна на празника се ядяло свинско, вместо характерния за други краища на страната жертвен петел (пълнен с ориз и опечен с кисело зеле).

Но и във Варна, както навсякъде в България в ранните часове на празника,

още преди зазоряване, тръгвали сурвакарите

– деца на възраст между 5 и 12 години. Те обхождали домовете на всички близки и съседи и ги благославяли със сурвакницата – сурова дрянова пръчка, огъната под формата на буквата Ф и украсена с пуканки, кравайчета, сушени плодове, преплетени бели и червени конци. За благодарност стопаните дарявали децата със сушени плодове, сладки и дребни пари.

Коледарите в шуменския квартал Макак всяка година на Васильовден обикалят къщите за здраве и берекет.

Според д-р Караджов този обичаи „изглежда да е пренесен тук от селата, гдето имало тогава не малко преселници. За това види се при сурвакането, и на гръцки се казвало: „Сувра-сувра (или сурва-сурва)ай Василии ке и ту хрону Пасхаля“ (Сурова-сурова свети Васили и до година Велик-ден – Пасха). А на български при сурвакането се е казвало и казва още: „сурова година, весела година, голям клас на нива, голям грозд на лозе, жълт мамул на леха, пълна къща с коприна, червена ябълка в градина, мъжко дете в кътина, живо здраво до година, до амина!“. На това наричане преди двайсет години учеше дъщеря ми и бабата на моя съпруг. Спомням си, че когато се омъжих преди 30 години във Варна на мен – кореняк софиянката ми беше много странно, защо баба Кръстинка, или както я наричаха всичките й внуци – Мането, държеше именно на Васильовден цялата рода да се съберем в дома й, а не на Коледа или на Нова година. От нея научих, че за старите варненци този ден е един от най-важните празници, защото с него започва да се пълни „Суровата година“. В този ден тя е все още чиста и неначената, и само от нас зависи с какво съдържание ще я изпълним.

Затова и в основата на този ден е ритуала на сурвакането. В същността си този ритуал е магия за здраве, плодородие и богатство. Всяко сурвакане започва със заклинанието: „Сурва, сурва година!”, а самата сурвакница има роля на магически жезъл. Произходът му обаче остава неясен – непознат е както за останалите славяни, така и за азиатските народи, които живеят на земите, населявани някога от прабългарите. Няма данни за такъв ритуал и при траките. Затова сурвакането може да се нарече уникален български обичай.

Така старите варненци празнували „Васильовия бъдни вечер“ и посрещали „Суровата година“. А само на 80 км. по на север, в Шумен и до днес е запазена една друга традиция, характерна за Васильов ден - маскираните сурвакари: кукери. От ранна сутрин те обикалят къщите и благославят стопаните, а на този, който не им отвори вратата – погаждат номера.  Смисълът на този мъжки карнавал е да предпази от злото, да пропъди далеч демоните и злите сили. Подготовката е дълга. Правят се специални маски, подготвят се различни съоръжения за вдигане на шум - звънци, гайди, кавали, тъпани и други. Любимите персонажи са младоженец, свещеник, кум и кума, свекър и свекърва, девер и зълва. С тази "Сватба" вървят циганин, мечкар и други, които отговарят за атракциите. Разиграва се истински комедиен театър, който накрая завършва с борба между участниците в него.

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Вижте още Непознатата история: Училищата във Варна и околностите й преди Освобождението