Непознатата история: Държавните деца

В НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК Е ОТБЕЛЯЗАН БУМ на изоставени, извънбрачни деца във Варна.

Отдавна вече в българското общество определението „самотна майка“ не се счита за морално клеймо, а просто за право на избор, и на детето, неприпознато от баща, не се слага грозното определение „копеле“. В миналото обаче една жена да роди дете, без да е омъжена, и бащата да остане неизвестен, е било огромен морален шамар не само за майката и детето, но и за цялата рода на провинената. Раждането на „копилче“ – незаконородено дете от мома, наричали я „копилана“, или от прегрешила вдовица, се считало за голямо зло за цялото населено място. По селата вярвали, че за такова зло Господ ще накаже всички – със суша, градушка, болест по стоката, мор по децата, болести… 

Случвало се да бъдат предприети и крайни мерки спрямо майката – връзвали я в чувал и я хвърляли в някой вир или яз. „Такова не трябва да живее!“ – вярвали селяните и често добавяли: „Детето е душица, не е криво, че го е дал Господ, ама това не е от Бога, а от дявола“. 

В по-милостивите общности изгонвали жената от селото – 

народът не можел да търпи такава сред себе си и никой не я приемал в къщата си. Нито задругата, нито общината, нито семейството проявявали милост към „копиланата“. Тя трябвало сама да се погрижи за копилчето си. Често момичето само посягало на живота си или в по-добрия случай отивало в някой град, където никой да не я познава, и изоставяла детето. 
Освен българското обичайно право и приетият след Освобождението през 1890 г. „Закон за припознаване на незаконородените деца, за узаконяване и осиновяване“ защитавал изцяло и единствено интересите на безотговорния баща, а общественото недоволство и порицание отново се насочвали към родилката и бебето. При разглеждането на този закон частта за незаконородените деца минала без дискусия и в чл.10 от него било забранено търсенето на бащата - тъй като не можело безусловно да се установи произхождението на детето от един мъж. 

Според законодателите това предпазвало обществото от скандали и злоупотреби. Както жената не можела да търси бащинство и издръжка, така и детето не можело да търси наследствени права.

А в края на XIX и началото на XX век станало наложително да се вземат законодателни мерки по този въпрос, защото все по-често се появявали на бял свят незаконородени деца. Причините били няколко. Всеизвестен факт е, че българското население през този период - предимно селско, започнало да мигрира към градовете. Като се вземе предвид и миграцията на огромни маси българи между Руско-турската и Втората световна война, в градовете започнали да прииждат заселници от цяла България. Младите момичета ставали прислужнички в градските къщи и често техните господари злоупотребявали с тях. 

Децата, които се раждали, в повечето случаи били изоставяни 

и ставали „държавни“ – държавата трябвало да поеме грижата за тях, като ги настани в приют.

Така през първото десетилетие на ХХ век миграциите, промяната в социалната структура на обществото, струпването на много хора в града, прекъсването на връзката им със строгия морал на рода довели до бум на изоставени извънбрачни деца и във Варна. 

МИТРОПОЛИТ ВАРНЕНСКИ И ПРЕСЛАВСКИ. ТОЙ Е РОДЕН В ГР. БУРГАС ПРЕЗ 1840 Г. Протосингел на Антим І в Цариградската екзархия. На 21 август 1872 г. е избран и ръкоположен за митрополит на Варненската и Преславска епархия. Постоянен член на Св. синод (1874-1913 г.) и негов председател (1888, 1902-1905 г.). Подпредседател на Учредителното НС (1879 г.), народен представител в няколко парламента. Участва в уреждането на църковната организация в Княжество България. Превежда от гръцки език редица извори за българската история като посланието на Цариградския патриарх Фотий до българския княз Симеон (1917 г.), писмата на Теофилакт Охридски, архиепископ български (1938 г.) и др. От 1881 г. дописен, а от 1884 г. член на Българското книжовно дружество, от 1929 г. почетен член на Българската академия на науките.

През 1895 г. в града е открито и първото сиропиталище, в което да бъдат настанени те. Ето какво четем по този повод във вестник „Народна самозащита“, бр.7, от 7 март същата година: „В града ни на 22-й февруари тая година е отворено Сиропиталище, за подхвърлените деца и сираците, което ще се издържа от Варненската Градска Община.

Сиропиталището се помещава в хубавата къща на Йосиф Щайнкол, срещу Градската градина. За сега в сиропиталището има 15 деца, от които най-малкото е родено в август месец 1894 год., а най-голямото през пролетта на 1890 год. Ходихме в помещението на сиропиталището, видяхме стаята за играние, която е доста широка, светла и хубава, спалните са също така добре наредени, чисти, топли и светли. Видяхме и храната на сираците. Тя ни се показа изрядна. Сиропиталището е турено под надзора на една акушерка. Това е един похвален акт, който Общинский Съвет е извършил“.

ЦАРИЦА ЕЛЕОНОРА Е НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕСТОЛ ДЕВЕТ ГОДИНИ. По време на войните за национално обединение (1912-1918 г.) царицата организира курсове за милосърдни сестри и самата отива на фронта като такава. Бори се за всеки човешки живот, вълнува се от всяко желание на ранените и прави всичко, за да облекчи страданията им. Заедно с княгиня Клементина Бурбон-Орлеанска основава Българския Червен кръст. Народът с преклонение я нарича „белият ангел с червения кръст”, а тя осмисля понятието благотворителност у нас.

През 1898 г. и женското дружество „Надежда“ открива сиропиталище и във Варна с капацитет  30-40 деца. По-голяма част от набраните средства са от общината – 20%, останалите се събират като дарения. Варненско-Преславският владика – митрополит Симеон, подкрепя по всякакъв начин и дейността на дружество „Надежда“ в грижата им за градското сиропиталище със същото име. Годините, особено след войните, били толкова тежки, че благотворителните домове не можели да поберат всички осиротели деца в окръга. Заради това владиката се заел да създаде още едно подобно място. През 1925 г. той успял да осъществи това голямо дело на милосърдието. 

Във Варна бил създаден приютът за деца „Митрополит Симеон“ 

Първоначално в него били приети сираци на загинали във войните. Един документ за дарение от 1935 г. свидетелства за всестранното внимание на владиката към дейността на приюта. В документа се казва, че „един влиятелен варненски гражданин, доволен от реда, който е видял в приюта, завещава 20 000 лв. за фонд „Св. Василий“ като срочен (петгодишен) влог. Лихвите от влога трябва да послужат за купуване на предмети за обучение и играчки за децата“.

Освен на финансиране от общината за издръжката на питомците си ръководствата на сиропиталищата разчитали и на щедри дарители, а един от най-честите гости в тях през време на царуването си била състрадателната и грижовна царица Елеонора, втората съпруга на цар Фердинанд, която не се скъпяла на средства за децата.

Приютите скоро се оказали тесни, 

както и повечето подобни институции в България, защото след Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война над 122 000 деца останали сираци. Проблемът започнал да намира своето решение, когато след края на войните с финансови средства на държавата, общините и отделни българи бил създаден специален фонд за сираци. 

Благодарение на Фонда били отворени 12 окръжни, 5 околийски и 2  държавни  приюта. И освен че децата не били лишени от нищо, се обръщало специално внимание те да получат професия, че когато излязат от домовете, да могат да се издържат и създадат свои семейства.

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Четете още Непознатата история: За търговската журналистика

Непознатата история: Наставления за морско къпане