Непознатата история: Печални спомени за приморци

Момент след молебена пред катедралата във Варна преди парада на войските, когато се отдава чест на знамената и подвига на приморци. Снимката е публикувана във вестник  „Световен фар“, бр.17 от 19 ноември 1927 г.

Всеки истински варненец с благоговение минава край арката  в памет на бойците и командирите от Осми пехотен приморски полк. Повечето са чували и историята за създаването и подвизите му от своите учители, дядовци и баби. За тези, които не са запознати, накратко ще припомня, че Осми пехотен приморски полк е формиран преди 134 години във Варна с Указ № 41 от 12 октомври 1884 г. от 12-а Раховска, 16-а Провадийска и 20-а Варненска пеша дружина.

По-малко от година по-късно, на 19 септември 1885 г., военният министър в правителството на Петко Каравелов – капитан Константин Никифоров, заповядва първите четири дружини от Осми пехотен полк да се отправят в пълния си състав от 32-ма офицери и 3681 низши чинове за град Ямбол. В 8 часа на 20 септември Осми пехотен полк потегля за Ямбол, съпроводен на 7 км извън града от хиляди граждани на Варна и жители на околните села. За 6 дни личният състав на Осми пехотен полк изминава общо 200 км, т.е., средно по 30-40 км на ден, по лоши и разкаляни от падналите дъждове пътища. На 27 септември 1885 г. княз Александър І прави преглед на командвания от майор Димитър Филов Ямболски отряд. Изразявайки своята удовлетвореност от отличния вид на приморци и проявеното от тях усърдие в ученията, князът ги поздравява.

Междувременно в началото на октомври става ясно, че Княжество България ще воюва не с Османската империя, а с Кралство Сърбия. Осми пехотен полк остава съсредоточен на южната граница до началото на военните действия със западната ни съседка на 2 ноември 1885 г. Последвалият ускорен марш на полка до Сливница и особено впечатляващото му участие в героичните боеве при Цариброд и Пирот, предшестващи победоносния изход на войната, са основателен повод за варненци да се гордеят със своите предци.

По време на Първата балканска война под командването на полковник Пантелей Киселов Осми пехотен приморски полк се сражава в състава на Втора бригада от 4-та Преславска дивизия.

За подвига и героизма на бойците от Осми приморски полк през 1912 г. разказва и Никола Мирски,

брат на избирания два пъти за кмет на Варна Кръстьо Мирски, участник в боевете при Лозенград, Караагачдере, Селиолу и Чаталджа. Неговите „Печални спомени“ са публикувани в бр. 425 от 17 октомври 1914 г. на вестник „Варненски новини“. Предавам ви целия разказ, така, както е публикуван   от автора, защото всяка редакция и съкращение ще отнеме от емоционалния и патриотичен заряд на това истинско откровение.

„Има ли некой, който да е участвувал в походите на приморците през  1912 година, и който да си не спомня тогавашните октомврийски дни и нощи. Те беха дни, посветени на отечеството, на самоотвержено пожертвуване, на подвизи и слава. На 9 октомврий се бихме при Селиолу, отдето прогонихме противника, и на 12 същия месецъ, късно през ъ нощта, влезохме тържествено в Лозенград. Радостта на всички ни беше неописуема, ако и редовете ни да беха понамалели. Не че не бехме уморени и че немахме нужда от почивка, но заповедта беше ясна и категорична: требваше на другия ден да продължим пътя си — за да не дадем време на турците да се опомнят.

В стройни редове и все с песни вървим по шосето за с. Каваклий, дето стигаме вечерта часа към девет. Но какъв проливен дъжд, Боже мой, къде и как ще прекараме тая нощ. Селото се оказа заето от други части (35 и 36 полкове), които тук снощи с нощна атака са прогонили врага. Ще спим на открито небе, в локвите, в калта... Помня добре, че тая нощ ние, офицерите от първата дружина никак не спахме. Бехме наклали голем огън и може би, защото имахме и хубаво лозенградско вино, ударихме на песни. Тези, които беха на аванпостна служба, разбира се, мокри до кости, бдеха зорко, да не би да бъдем изненадани. Дружинният командир към полунощ ми заповеда да обиколя войниците — отидох и ги видех — те всички, увити в платнищата си, един до други спеха, капнали от умора.

Освещаване на Паметника-портал на Осми приморски полк. Н.В. Борис ІІІ поздравява приморци. 15 ноември 1937 г.

Връщам се при огъня, там веселието продължава. Инак, строгият и винаги умислен майор Юрданов, тогава още командир на четвъртата рота, по едно време запева Ботевата песен: „Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на войската, да си найда и аз гроба", той беше най-малко с двадесет години подмладел тая нощ, и беше особено доволен, че всички му пригласят. На разсъмване събуждам едва-що задремалия дружинен командир майор Божилов, и му предавам един затворен пакет, адресиран до него, който един куриер току що беше ми донесъл. Прочел недочел заповедта, дружинният командва „строй се“ — требваше да се бърза. Доведоха ни конете с мокри седла, построява се дружината и не след дълго полкът тръгва по друмища незнайни и потайни. Вървим доста енергично, ей слънцето изгрева, и ротата на капитан Бояджиев, която е челна, запева:

„Тоз който падне в бой за свобода, той не умира...“

Отивам при него и му казвам ,Драги капитане, много са весели войниците ти." Той ми отговаря: „Това не са войници, а юнкери, и докато аз съм с тех ще пеят." Оставам малко назад, за да видя капитан Пенчева, който води своите картечници. Той ме почерпи с коняк и въздъхва: „Не можах при Селиолу, казва ми, да открия огън с тези машини, но втори случай нема да пропустна." Върви полкът бодро, върви и се движи. Още не липсва ни кураж, ни ентусиазъм. Надвечер се установяваме на бивак в една гора - млада и девствена. Изпратихме команди за вода в едно недалечно село, построихме кухните и дадохме на войниците топла храна, каквато не беха виждали отдавна. На 15 същия месец, пак рано потеглихме и ако се не лъжа, минахме едно-две села, напуснати от съжителите си турци. Вечерта стигнахме в селото Иванкьой, недалеч от Мандрица. Войниците беха гладни. Дружинният командир ме изпрати назад да търся кухните, изостанали некъде надире. Ако и пътищата да беха задръстени от артилерийски и обозни коли, намерих кухните и ги доведох в селото. Но бех, от друга страна, изгубил дружината. Ротата на капитан Бояджиев беше придадена за прикритие на артилерията, другите три роти (тая на капитан Киселов, подпоручик Алексиев, титулярът беше ранен при Селиолу) и тая на майор Юрданов беха пръснати вън от селото на стражево охранение. След дълго търсене намерих дружинния командир, който обикаляше ротите и даваше наставления. Обикаляхме също късно до след полунощ и насърчавахме войниците, тъй като турците знаехме, че са много наблизо. Па и голем брой ранени от V дивизия, която беше вдесно от нас, минуваха твърде начесто. Волски кола пренасяха умирающи и тежко ранени.

Току-що беше се съмнало, и аз бех изпратен при капитан Бояджиев, за да му предам заповедта да се прибере при дружината. Намерих ротата, от която ме посрещнаха портупей-юнкерите Васил Думбев и Мандаджиев, и двамата юристи. Те като били гладни, по липса на храна, беха сварили жито и с чукана захар направили кръст върху баката. Питам ги защо е този кръст, нали още сме живи?

Да, живи сме, отговарят смеешком, но днес може и да умрем

Дадоха ми лъжица, и аз без да слизам от коня, похапнах малко от това варено жито. Тръгваме след  малко и настигаме другите роти в една разорана нива, развити вече в боен ред. Не след дълго започва силен артилерийски огън. Турците беха заели една хубава височина, и ни обстрелваха здравата. Търсейки дружинният командир, залегнал в веригите некъде, срещам се с подпоручик Антон Пейчев, който ми стиска ръката, и ми казва с усмивка, че имал предчувствие, как днешният ден нема да му донесе нищо добро. Мой другар от детинство, от гимназията, от университета, по професия, той искаше нещо да ми се оплаче, но немаше време. Казахме си „сбогом", едно умилно и тъжно „сбогом" за последен път. Отивам при дружинният командир и залягам при него. Огънят от минута на минута се усилва, пукат се шрапнели/падат гранати от всички страни, свирят куршуми. . . И когато за минутка заглъхне тоя адски рев, чуват се стенания, ридания на издихающи. Каква страшна минута: лежим и чакаме смъртта. А при това и нашата артилерия не е още свършила работата си, та е невъзможно да се предприеме атаката, която единствена би облекчила участта на тия, които биха имали щастието да излезат живи из нея.

Капитан Пенчев залостил машините си, непрекъснато стреляше над главите ни, зад една малка височина. Ад, същински ад!

Смъртта е толкова близо, надеждата за живот толкова малка

Как ще се изкачим там горе, дето са  нашите врагове, и ще ли успеем  да ги прогоним? „Ще успеем, си казвам, но малцина ще оцелеем. Така и стана. И наистина, колко млади и пълни с жизнени сили хора, намериха тук гроба си. Колко войници, под-офицери и офицери загинаха. Тук падна под. полковник Попов, командирът на третата дружина, най-храбрият и неустрашим герой, който винаги прав и на кон с презрение гледаше на смъртта. Тук беше убит поручик Христо Чехларов, командир на 16-а рота, който на младини беше немирен ученик, буен юнкер и горд офицер. Тук загина поручик Никола Коларов, младеж с жива фантазия, любящ  като ученик историята на Наполеоновите войни, образцов школник и храбър офицер. Тук остави кости и подпоручик  Панайот Киселков, примерен ученик, трудолюбив студент и прочут инженер. Намери смъртта си и подпоручик Антон Пейчев, като ученик, незаменим другар, като студент весел и винаги безгрижен, скромен като начинающ адвокат. Тук загина и подпоручик Коста Попов, тих ученик, работлив студент, току-що завършил науките си. Тук падна и подпоручик Мандаджиев, случайно попаднал в полка (изпратен за Шуменските маневри от школата). Тук  храбро загина и подпоручик Петър Тони Петров,  енергичен, търговец, бодър на поста си и непоколебим. Тук падна юнашки и подпоручик Ганчо Петров, от Балчик, тих и благ по характер, но смел и дивеещ борец, и току-що настигналия полка подпор. Несторов -  студент, жизнерадостен. А след  два дни бе убит при Чонгора и подпоручик Васил Думбев, мълчалив темперамент, но с широка и блага душа. И паднаха много други храбри и юначни приморци. Но, за жалост, зла е била съдбата към всички тия герои, над безкръстните гробове, на които нема днес кой цвете да посади, и майка жална песен да запее.

За тяхната смърт, обаче, ще трябва младото поколение да си спомня

и да се стреми примерът им да подражава. Те изпълниха достойно дълга си, но изпълнихме ли ние, които живи от войните се върнахме, нашия дълг към техната скъпа памят, не зная.“

Подвизите на Осми пехотен приморски полк продължават и през Втората балканска война, когато при отбраната на Калиманската позиция през юли 1913 г. полкът спира атаката на цялата Черногорска дивизия срещу важната височина Баньо чука.

По време на Първата световна война полкът е част от Варненския укрепен пункт в състава на Трета армия. На 4 септември 1916 г., след сражение с румънски войски, полкът влиза в Добрич. На следващия ден румънските части, подсилени с руски, контраатакуват. В тежките боеве за Добрич на 5, 6 и 7 септември 1916 г. българите извоюват победа.

След Ньойския договор полкът се реорганизира в дружина. През 1928 г. отново се формира Осми пехотен приморски полк. Полкът е сред частите, които влизат в Южна Добруджа след нейното връщане в българските граници през 1940 г. От октомври 1940 г. до юни 1941 г. е на прикриващия фронт. След изтеглянето си от южната граница е в състава на варненската отбрана. В заключителния етап на Втората световна война воюва в Нишката и Косовската  операция.

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Четете още: