Васил Василев: Истинският художник рисува по цял ден

Васил Василев е художник, който твори основно в сферата на живописта, но сред творбите му има и графики и скулптури. Роден е в омурташкото село Змейно. Завършил е специалност „Живопис“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. През 2015 г. стана носител на награда „Варна“ за налагането на високи художествени стойности в съвременната българска живопис. 

- Васко, поводът за нашата среща точно в този момент е награда „Варна“, която ти беше връчена за принос в развитието на изобразителното изкуство. Какво означава за теб това признание?
- Радвам се на наградата. Бях в залата заедно с дъщеря ми, която беше много горда с мен!

- Много години от твоя живот си посветил на преподаването. Имал ли си творчески спорове с учениците си и кой е надделявал?
- Аз не можех да допусна да имам спорове с учениците си! Ако някой се е опитвал да спори, съм го поставял намясто. Според мен така трябва да бъде, защото освен творческия момент в цялата история има и много занаят. Занаята първо трябва да го научиш и после да експериментираш. 
- Точно това исках да те попитам – до каква степен рисуването е занаят – какъв е процентът на таланта и на научаването?
- Дарбата, божият момент не можем да ги повлияем. Но занаятът се учи. Всеки може да се научи да рисува. 
- Кой е по-добрият художник – този, който е вложил много усилия, за да научи занаята, или този, който носи дарбата и рисува от време на време?
- Ако рисува от време на време, значи не е никакъв художник.

- А как минава всекидневието на един художник?
- Рисува по цял ден... Понякога има  моменти, в които разсъждаваш над това, което си направил до момента – гледаш рисунката критично, анализираш... Ако трябва да искаш от някого – то е единствено и само от себе си. Още по-взискателен ставам към себе си, колкото повече информация получавам – вече знаем по целия свят как рисуват хората. Знам и „дядовците“ как са рисували, опирам се на най-великите образци в изобразителното изкуство, уча се от тях. Стъпвайки на всички тези познания и когато знам какво искам да внуша с картините си, вървя напред. Търся себе си, хората, времето, пространството и Бог в творчеството си...

- В този ред на мисли кога усещаш, че една творба е приключена. Така, анализирайки творбите, предполагам, че винаги можеш да добавиш по някой детайл...
- То си е така... Моят преподавател, големият художник Янаки Манасиев, той ме научи, че една работа трябва да се остави незавършена. Много творби съм ги подписвал и след това съм ги развалял и съм ги започвал отново. Нищо конкретно не мога да ти кажа... Просто в един момент усещам, че картината е станала, подписвам се, но на другия ден, като я погледна и си казвам – Васка, не е станала, и започвам да я работя наново, докато един прекрасен ден се получи. Спомням си едно интервю на големия руски актьор Инокентий Смоктуновски, който по повод един филм по Шекспир, в който участва, каза, че режисьорът е изрязал такива невероятни кадри и сега не може да бъда категоричен, ако ги беше оставил, филмът по-добър ли щеше да бъде, или не.
- Спомена няколко пъти Бог. Знам, че вярата е много важна в твоя живот и в твоето творчество...
Да! Без Господа наш Исус Христос заникъде не сме! Аз съм вярващ човек, но и много грешен... Всички от семейството ми бяха вярващи, а аз може би бях хулиган като малък. И като отидох в университета и започнах да уча философия, видях, че всеки философ отрича другите и основният спор е дали светът е материален, или идеален. В същото време прочетох и „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин и всичко си намери мястото в моя светоглед. Невероятна красота блика от тази творба. Това е православието... Целият живот... Създало ни е, спасило ни е и пак ще ни спаси. Това е!
- А приятелите ти от творческите среди ли са?
- Да, повечето... Имам приятели актьори – Любо Чаталов, Мишо Мутафов. Имам, разбира се, и приятели колеги – Иван Обретенов, Жоро Йорданов, Пламен  Братанов, даже с него сме били състуденти... Имам и други, но това са най-близките.
- Те дават ли ти творчески съвети, допускаш ли да ти се месят?
- Не! Но от разговорите с тях мога да извлека много неща, защото те са творци на световно ниво. Нашето поколение е възпитано по този начин – ако казваме нещо, казваме го в прав текст и като го кажем, стоим зад думите си и ги отстояваме. Когато си говорим и навлезем в детайли, интуитивно някои неща остават в мен и по- късно ми влияят. 
- Другите видове изкуства влияят ли ти, черпиш ли вдъхновение от тях?
- Аз графиката и скулптурата ги броя за изобразително изкуство. Затова от време на време си позволявам да правя и графика, и скулптури. Забавлявам се, докато творя. Дори съм бил номиниран за голямата награда на Международното биенале на графиката в края на 90-те години на миналия век, не мога да си спомня точната година. Две поредни години бях номиниран и двете дадоха голямата награда на Христо Кърджилов и оттогава не съм давал моя творба за участие в биеналето. 
От другите изкуства най-силно ми влияе литературата. На второ място – киното. На театър ходя само когато Мишо Мутафов ми каже – отиваш на тази постановка. Така сме се разбрали с него – той да ми казва на коя постановка да ходя. На които съм отишъл – не съм сбъркал!
Слушам много музика. Забелязвам, че колкото повече остарявам, все по-твърда музика започва да ми харесва, защото съм рокаджия, израснал съм с тази музика – с “Бийтълс”, с Боб Дилън, “Блек Сабат”. Много обичам “Меноуър”, имам всичките им записи. 
- А слушаш ли музика, докато рисуваш?
- Не, никога! Искам да ми е тихо.  Тишината е нещо невероятно, в нея се съдържат толкова много неща. Въпреки че ателието ми е на едно от най-многолюдните кръстовища във Варна, аз се научих да изключвам за всички шумове около мен, когато рисувам. Имам нужда от тишина, докато творя. Когато седна да слушам музика, правя само това, подбирам си парчетата, търся си какво ми харесва. Най-любим от всички ми е Боб Дилън. Слушам го от съвсем малък. 
- А как се насочи към изобразителното изкуство? Има ли в рода ти други художници?
- Май няма... Баща ми, Бог да го прости, казваше, че той ме е научил да рисувам стълба и от там е тръгнало всичко. Дядо ми ме наричаше „Цапачев“, защото по цял ден нещо си рисувах. От малък ми казваха, че рисувам много хубаво. В рода ми има един човек, който се е занимавал професионално с изкуство, но не с изобразително. Грандиозният български актьор Митко Буйнозов е мой чичо. Той беше много красив... Участвал е в „А бяхме млади“, „С пагоните на дявола“, „Въздушният човек“ – невероятен филм на Киран Коларов. Неговата майка и моята баба са сестри, той е първи братовчед на баща ми. Много се карахме с него навремето – за изкуство, за какво друго... И много се обичахме... 1994 г. на една изложба моя в София много се гордя с племенника си. И за следващата, за съжаление, почина – 1995 година. 
- Какво си спомняш за детството си?
- На Змейно живееха прабаба ми и прадядо ми – Неда и Радослав. Дядо Радослав умря на 96 години през 1965 година. Баба имаше много правнуци, но обичаше най-много мен. Много красиво е на Змейно... Намира се в северните склонове на Балкана. Къщата там остана за мен и в момента си я оправям, много време прекарвам там, започнаха и приятели да ми идват на гости...
- По-приятно ли ти е там, отколкото в града?
- По-приятно е... Там съм на земята, а тук съм на 15-ия етаж. Макар че и тук ателието си го обичам...
- Може ли да се каже, че там времето е спряло, имам чувството, че някакво спокойствие търсиш, като отиваш там?
- О, там времето е в ХVІІІ век, нищо, че от време на време минават коли...
- Променило ли се е от времето, когато си бил малък?
- Тогава беше голямо село – имаше фурна, имаше хоремаг, имаше огромно училище, имаше голяма детска градина. Те си стоят и до днес, но вече са празни...
- Учил си във Великотърновския университет, какво си спомняш от студентските години?
- Само хубави неща... Много работехме, но и много купонясвахме...  Спомням си, че влязох с най-висока оценка, тъй като тогава освен двата изпита по изобразително изкуство държахме и изпит по литература. Падна ни се Яворов и аз изкарах най-високата оценка -  4,75. Майка ми беше учителка по литература. 
- Там ли за първи път попадна в чисто творческата среда на художници?
- Да!
- А какво си „взе“ от тях и от тази атмосфера?
- Научиха ме, извадиха от мен художника... Манасиев казваше – ти си селянин човек, виждал си цветове, ще стане живописец от теб, гражданите ги остави да правят графика. Но не само това... И колегите ми бяха много ценни. Аз като си помисля, почти всички станахме художници.
- Поддържаш ли връзка с някои от тях?
- Да. С Пламен Братанов редовно се виждаме, защото той е във Варна. 
- Родителите ти как погледнаха на избора ти да учиш живопис и да станеш художник?
- Поощряваха ме!
- А твоите дъщери не наследиха ли таланта ти?
- И двете завършиха право. 
- А ти кога дойде във Варна?
- Когато завърших, през 1982 година. Отначало беше трудно, защото нямаше къде да рисувам. Но още като пристигнах, и си дадох първите творби да участвам в окръжна изложба. Всеки художник имаше право да даде три картини, моите и трите бяха одобрени и аз много се хвалех с това, защото по-късно разбрах, че във варненска изложба било по-трудно да участваш, отколкото в национална. Попаднах в най-невероятната група за онова време, най-силната, най-свободната – във всяко отношение. Варна ме направи истински художник. Срещна ме с колеги и приятели, които имат голяма „вина“ за това какъв художник стана от мен, повлияха ми и като човек. Владо Иванов, Веско Начев, Володя Вълчев, Явор Цанев, Стоимен Стоилов, Жоро Лечев, Венко Иванов, Румен Серафимов. Разговорите с тези хора много ме обогатиха. 
- За „Вулкан“ да ми разкажеш малко?
- Във „Вулкан“ попаднах през 1984 година. Вече бях млад, хубав и свободен варненец. Живеех по разни квартири, дори в един гараж, когато Стоимен Стоилов дойде и ме покани във „Вулкан“, където се отдаваха 4 ателиета. Бяхме аз, Володя Вълчев, Явор Цанев и Валентин Петков. 
- Може ли да се каже, че това място е било едно своеобразно „творческо село“, както има „олимпийско село“?
- Наистина, имаше невероятна творческа енергия в това място... Един ден се прибирам и чувам, носи се музика, но така, все едно се настройва оркестър, и в следващия момент виждам истински оркестър с фракове и папионки – невероятен джаз концерт направиха. Във „Вулкан“ съм стоял на една маса цяла вечер с Миодраг Джурич – Дадо. Беше награден на Международното биенале на графиката, мисля, че през 1985 година, и беше поканен във Варна. Той е невероятен художник и много добър човек. 
- Жълтият цвят присъства почти във всичките ти творби...
- Да, много го обичам жълтото! Защото е светлина! А светлината е хубаво нещо... 

- Какво ти предстои в творчески план? Предвиждаш ли нова изложба скоро?
- Не знам... Ще си рисувам, а каквото стане...
- Ходиш на изложбите на колеги... Критичен ли си към тях?
- Ако нещо не ми харесва, просто мълча, не говоря... Ако ми хареса – казвам браво! Бях се отчаял, че няма млади и сериозни творци. Но напоследък започнах да виждам и у младите творци доста сериозни неща. 
- А от учениците ти има ли такива, които се занимават сериозно с изкуство?
- Да, разбира се, даже един от тях, едно момиче, стана професор в САЩ. 
- Търсят ли те за съвети?
- Някои да...
- Критичен ли си към тях?
- Да! Към момичето, което стана професор в САЩ, не съм, нея няма за какво да я критикувам. Но към други съм критичен. Даже и да не са ми били ученици, казвам си мнението, ако ме питат – но само ако ме питат нещо конкретно, иначе – не!
- А то не е ли въпрос на гледна точка на твореца, или има някои правила, които са неотменни?
-  Гледната точка, тя си е неотменна, още като погледнеш творбата я долавяш. Ако нещо не ми хареса, то то е в противоречие с неговата гледна точка, не с моята. А аз имам претенциите да знам как биха били нещата по-добре. Точно, защото се опирам на опита на предците, който се съдържа в историята на изкуството. Това трябва да го знаеш, няма как да твориш иначе. 

Полина Петрова

снимки: Пламен Гутинов