Тони Димитрова: Музиката направи живота ми шарен!

Изпълнителката от Бургас Тони Димитрова е една от най-обичаните певици в България. Чаровна и въздействаща, тя огрява сцената с присъствието и енергията си. Почитателите й знаят, че Тони дълго време е работила като машинописка, преди да се посвети на музиката. Много хора я познават като изпълнителката на „Ах, морето!“, но когато чуят и другите й песни, мигновено ги заобичват заради характерния й глас и посланието, което носят.

- Как решихте да направите хода от сигурната работа на машинописка към музиката?
- Просто реших, че това ми е по-интересно. Цяла година мислих, бях си отделила това време за размисъл. Когато то отмина, реших, че трябва да рискувам и да се отдам на музиката.
- Спомняте ли си как започна вашият музикален път?
- Случайно... Посвирвах на китара, пеех си, но основната ми работа беше да пиша на машина. Един ден съвсем случайно ме чу едно момиче. Тогава работех във Военна болница, но все вървях по коридорите и пеех, отивайки към машинописното бюро, където работех. Тя изскочи от една стая и каза - аз съм певица в една група, но смятам да създам семейство и да прекратя кариерата си, можеш ли да дойдеш да те прослушат, ако искаш да се занимаваш с музика. И аз отидох. Това беше една самодейна група от Поморие. Няколко месеца пеех с тях, но нещата вървяха на приливи и отливи, беше ми доста трудно, защото аз продължавах да работя във Военна болница, след това и в Районния съвет като машинописка. От там ми остана добър познат - клавиристът. Той ми се обади след време за една група. Малко поработих с тях в Слънчев бряг, но отново не се получи. Пак мина известно време, но вече се бях запознала с повече музиканти. Обадиха ми се за друга група и там вече приех ангажимента по-сериозно. Съчетавах музиката с работата ми на машинописка и в един момент спрях да ги съчетавам.
- После се отдадохте само на музиката, за щастие на многобройните ви фенове... Какво Ви даде и какво Ви отне музиката?
- Тя не ми е взела толкова, колкото ми е дала... Аз в живота си винаги съм била благодарна! Никога не забравям, когато някой ми е направил добро! Помня го цял живот! По същия начин се отнасям към музиката! Тя направи живота ми толкова шарен! Да, малко ме лиши от личен живот за един доста дълъг период, но то е въпрос на избор. Личният живот не зависи толкова от пеенето, ако съумееш да го съчетаеш добре. Ако ли не, спираш дотам и продължаваш... Една любов трябва да може да устои на подобни предизвикателства. Ако не съм успявала да се справя с това, то е, защото човекът насреща не ме е разбирал, а трудно би ме разбрал някой, който не се занимава с музика. Ако се говори, че певците са ощетени от личен живот, това е вярно донякъде, но не съвсем...
Какво ми даде музиката? Благодарение на нея обиколих толкова кътчета по света, което не бих могла да направя, ако не бях се отдала на тази професия. Много от пътуванията ми в чужбина са били свързани с пеене пред българска публика - четири пъти в САЩ, четири пъти в Канада, в Чехия, в Кипър, в Гърция, в Германия, в Русия пет пъти съм пяла, в Албания съм пяла - в Тирана. Обиколила съм половината свят с моите песни... Толкова е хубаво! Но на първо място музиката ми даде много обич! Толкова хора ме срещат по улицата, които аз не познавам и ми казват: Ние те обичаме! А аз веднага им отговарям: И аз ви обичам! Толкова е хубаво да получаваш и да даваш обич!
Какво ми даде още тази професия? Даде ми мъдрост! Даде ми увереност! Спомням си, че когато започвах, бях доста неуверена. Първите година-две много се срамувах от публиката, страхувах се от нея, не смеех да погледна хората в очите, винаги гледах настрани. В един момент разбрах, че никой насила не е дошъл на концерта всъщност и си казах – добре, де, то никой не ги е заставил тези хора да влязат да ме слушат, и реших, че трябва да ги гледам в очите, защото аз, пеейки, мисля за хубави неща. Тогава започнаха да ми се получават нещата, когато започнах да гледам хората в очите!
- Хората наистина много Ви обичат! Вие сте една от най-обичаните изпълнителки в България!
- И аз ги обичам!
- Смятахте ли, че ще се получи така в началото, когато започвахте?
- Не! Ще си призная, че никога не съм преливала от самочувствие. Това го знаят всички хора, които ме познават. Много пъти са ми казвали - излез и ги убий! Ама, чакайте малко - кого да убивам! Няма такова нещо! Излизам и пея! Понякога съм излизала без глас, болна, с хиляди проблеми и казвам на публиката - днес ще разчитам на вашата подкрепа - аз винаги съм искрена с хората! Това мога да го гарантирам.
Другото хубаво, което ми даде музиката – това са цветята след концерт. Аз съм най-алчният за цветя човек на света. Ревнива съм – не си ги давам на никого. Трябва да си ги занеса задължително вкъщи всичките. След това, ако реша, мога и да подаря някои, но първо задължително трябва да стигнат до моя дом. Ако някой от екипа ми забрави букет, веднага следва скандал, направо ги побърквам миличките и те знаят винаги, че на Тони Димитрова цветята трябва да са най-отгоре, аз си ги пазя и да не ми ги смачкат с китарите си. Всеки път е така!
- Тази година върви голямото юбилейно турне на композитора Стефан Диомов, трудно ли се работи с него?
- Не! Ако беше трудно, отдавна да беше минало съвместната ни работа. Ако се работи трудно, нещата няма да се получават, ще стават насила, с мъка. С него си станахме приятели през годините. Разбира се, че прехвърчат искри понякога, но хубавото е, че между нас никога не тежат неизказани думи – каквото имаме, си го казваме на момента – тук не сте прав, а ти сега прекали... Казваме си нещата и продължаваме напред. Едно е сигурно в нашите отношения – ние никога няма да се предадем един друг, никога няма да се отречем един от друг или да се оплюем, това никога няма да се случи! Винаги съм била до него на амбразурата, когато е имало трясъци и крушения. Той е изключително труден за настигане професионалист и човек! Работохолик е, ние се изморяваме, но той – никога! Има невероятно чувство за хумор и успя да развие и моето, да го направи по-гъвкаво. Той ме научи да имам и усет към песните, започнах и аз, като видя нещо, да го „диагностицирам“. Благодарение на него усетих истинската цена на думите. Аз винаги съм умеела да се изразявам правилно, имала съм сериозен речников запас, защото аз много чета и се уча, нищо че не съм завършила университет, не съм спряла да се уча – ученолюбива съм, любопитна съм... Думичките винаги са ме впечатлявали,но откакто работя със Стефан Диомов, всяка дума гледам да я прецизирам, да търся поетичното, да правя игри на думи, той ме насочи в тази посока и мисля, че ми се удава...
- Споровете ви творчески ли са, или за нещата от живота?
- Естествено, че са творчески! Той никога не ми се е бъркал в личния живот, винаги ми е бил душеприказчик, аз на него също... Винаги се е радвал с мен или ми е съчувствал.
Зад сцената сме се карали, но това е съвсем естествено. Все пак ние работим заедно от 20 години. През 1995 г. той ме чу за първи път как пея. Ако не сме имали сътресения, щеше ли да бъде истинско! Няма начин! Но никога не е имало фатални последици от нашите караници, защото и аз, и той бързаме да се разберем и помирим.
- Налагало ли Ви се е да си поръчвате малка водка с портокалов сок?
- Песента е създадена точно заради това, че преди години обикновено точно това си поръчвах – малка водка с портокалов сок. Стефан Маринов е автор на музиката и текста на песента, той написа за мен и „Ах, морето“. За моя радост и двете песни много се харесват на хората. Скоро пях в Смолян, не бях ходила там от няколко години, попитах публиката коя песен иска да им изпея и те не се колебаха – „Малка водка с портокалов сок“. Същото се случва и в повечето градове на страната, в които гостувам. Често хората искат точно тази песен. Аз понеже имам доста бавни песни, не мога да изпея всичките на участие и обикновено избирам от по-новите, но хората си знаят „Малка водка с портокалов сок“ и си я искат.
А на въпроса – случвало ми се е, разбира се, да се вълнувам от същите емоции, които са описани в песента, и да си поръчвам малка водка с портокалов сок. Беше в далечната 2001 г., когато окончателно се разделих с бащата на дъщеря ми, а аз винаги преживявам нещата.
- Аз много обичам тази песен. В нея се казва нещо много важно – „Нищо, че плача в дългите нощи - по-силна ставам“!
- Какво друго остава! Няма смисъл човек да се оставя на негативните емоции да го правят слаб. Трябва да се учи от грешките и паденията си, от провалите си. Поне при мен е така!Всеки преживява своите дупки, но, както казвам аз, трябва сам да се хване за косата и да се изтегли. Няма друг начин!
- Откъде намирате сили?
- От себе си! Ако аз не мога да си помогна, няма кой да го направи вместо мен! Много пъти съм споделяла с някого, приятелите ми дават съвети, но вярното решение винаги излиза от мен. Човек трябва да е силен, няма как някой вместо теб да излекува болките.
- Хващате ли се още на бас с морето и за какво?
- Това е още една от старите ми песни, която също напоследък рядко пея. Но пък съм готова да се хвана на бас, че всичко, което се казва в нея, е вярно. Че морето отпуска и свива сърцето – това е съвсем сигурно. Бургас също разтупква сърцето ми! За мен това е най-прекрасният град на света. До ден днешен живея там и нямам никакво намерение да го напускам. Бургазлии са прекрасни хора и е хубаво да си съгражданин с тях!
- Морето каква емоция Ви дава?
- Аз го виждам всяка сутрин от моя прозорец. Преди виждах една голяма панорама, разбира се, строителството постесни и моята гледка. Въпреки това виждам и солниците, и летището освен морето... Всяка сутрин, като се събудя, веднага излизам на терасата. Морето е част от всекидневието ми, не сядам специално да го съзерцавам. Аз знам, че то си е там и ме чака да му хвърля поглед, дано и аз да стоя дълго срещу него!
- Какво си спомняте от детството в Бургас?
- Първите ми седем години са минали в село Звездец, защото татко беше военен, и първите седем години бяхме там. Той е родом от Звездец. Вторите ми седем години бяха в Сливен, отново заради татковата работа. До ден днешен всяка година се събираме с моите съученици там. Много е хубаво да имаш такива съученици, много сладки и добри приятели. Сливен също ми е много близък град и аз много си го обичам. Детството ми първо беше свързано със селските пътеки, първите седем години... Тогава батко ме научи да карам колело. От това време си спомням и едни военни зари и се чудех защо всички се обличат в хубави нови дрехи и коленичат на земята. От вторите седем години в Сливен помня как с моите приятели кръстосвахме улиците, паметника на „Хаджи Димитър“, големия площад, църквата, театъра, който започнаха да строят малко преди да тръгнем за Бургас. Аз съм родена в Бургас, но съм отраснала на други места заради пътуванията на родителите ми. Спомням си, че не исках да напускам Сливен, много плаках. В Бургас първите години трудно свикнах, не исках да съм там – ходех на училище и веднага се прибирах вкъщи. Чудех се какво толкова му харесват на този град. Някак си неусетно разбрах, че това е моето място, някаква обич избликна в мен, която си стои до ден днешен. Няма формулировка за магията на Бургас! Няма формулировка за магията на морето даже! Поетите пишат за това постоянно – всеки го обрисува по най-красив начин, но магията е неописуема, за нея няма думи. Може би някои неща не трябва да се изричат.
- Случвало ли Ви се е да събирате в шепа пепел и две сълзи?
- О, събирала съм много шепи със сълзи. И пепел, разбира се... И аз съм имала изпепеляващи любови, а и не чак толкова... Горял е огън някъде,а някъде не е останала даже и следичка. Някъде е минало и заминало, като свещ е угаснало. Това е животът – има и пепел, и сълзи... Важното е, че накрая от пепелището се ражда феникс.
- Намирате ли време да застанете край бавната река?
- Много бих искала... Всъщност тази песен е написана за река Дунав. Силистра, Русе, Тутракан, Оряхово - това са мои много любими градове. Винаги искам да ми намират хотел край реката, когато гостувам там. Другата река, която ми е любима от моето детство, е звездешката Велека. Тя е скоклива мъничка рекичка, бистричка, плитка, има вирове тук-там, не е бавна река.
- А балканският синдром владее ли ни все още и това хубаво ли е, или лошо?
- Как ще е хубаво!? Вижте какво става по пътищата – пият, карат, изпреварват отдясно, хвърлят бутилки. Ние живеем в кочина... И сами си я направихме... Това е то балканският синдром – да се хвалим с тарикатлъците си – да прекараш другия, да си покажеш простотията. Ами снобарските снимки – кой какво си е купил, колко е скъпо... Това го няма никъде по света... Балканският синдром е страшно нещо!
- Ще излезем ли от него някога?
- От нас зависи! Но трябва всеки да го осъзнае и да го реши за себе си и за своето семейство. Аз съм научила дъщеря си да казва „добър ден“, да не хвърля отпадъци по улицата, да бъде честна и почтена към хората. Ако не си налагаме ние етичност и приличие, няма кой да го направи вместо нас, никога няма да излезем от балканския синдром. Не се гордея с тази песен и рядко я пея... Въпреки всичко ние сме си най – това са глупости... Хората я харесват, тя е замислена като весела песен, въпреки че като поразсъждаваш над текста, всъщност не ти става смешно... Две изкарваш, пет прахосваш... Това радостно ли е?!
- Въпреки че музиката е едно удоволствие, сигурно Ви е нужно и време за почивка. Остава ли Ви такова и как го използвате, какво е вашето хоби?
- Предвид работата ми, която е свързана основно със срещи с много хора, аз си почивам най-добре вкъщи. Обичам да чистя, да се занимавам с цветята си и да чета. Почивам си най-добре в тишина и уединение.