Кап. II ранг Божидар Иванов: Най-важното е да се чувстваш в своите води

Роден  е във Варна през 1977 г. Завършва Търговската гимназия, след това ВВМУ „Никола Й. Вапцаров”. Започва службата си в първи дивизион „Патрулни кораби” като командир на бойна част, после е помощник- командир и командир на корвета „Решителни” (междувременно през първите лейтенантски години завършва задочно магистратура по специалността „Икономически отношения” в УНСС). След това учи във Военноморския колеж в Нюпорт, САЩ. Когато се завръща, преминава в отдел „Подготовка и използване на силите” към ВМС.

Неговият чичо, скулпторът Венелин Божидаров, е автор на бронзовата  фигура „Рибарят и златната рибка" на бул. „Княз Борис I”, пред която мнозина спират и се снимат. Всеки в ранните си години е мечтал за златната рибка, която да изпълни най-съкровените му желания. И е щастлив, ако успее да я намери.

Защо избрах да бъда военен моряк, ли? Родители ми разправяха как още 4-годишен на въпроса какъв искам да стана, съм отговарял: „Капитан далечно плаване”. Явно тогава не съм подозирал какво означава капитан далечно плаване, обяснява кап. II ранг Божидар Иванов. Пък и никой в семейството ни няма нищо общо с моряшката професия. Случайно преди 2 години  маминка ми показа родословното  дърво и тогава научих, че през едно поколение е имало няколко морски офицери. Така че не знам откъде е щъкнало в детската ми глава. Ето, сега  дъщеря ми, като проговори, каза, че иска да стане зъболекар, а в рода ни няма нито лекари, нито зъболекари…Така че наистина не знам. После с годините някак отвътре ми дойде. Как да го кажа? В смисъл, че през различните периоди нещата се променяха, разказва кап. Иванов. 

В началото беше

 
неосъзнатото шесто чувство

Роден съм в Гръцката махала, средата около мен бяха все от моряшки семейства. Говорил съм с мои съученици, чиито бащи плаваха в търговския или военния флот. Повечето батковци ходеха с униформи, учеха в Морското училище, в ТКК-то. Улицата, където живеех, се казваше “Кап. I ранг Димитър Добрев”. Корабите ми бяха станали илюзорната точка; от вълнолома ги гледах на рейда и си представях какво е там. Наблюдавах как влизат в пристанището, как маневрират, как излизат. Романтика!  А това да стана военен моряк, се оформи като желание по-нататък. Нещата са навързани, добавя кап. Иванов.

Родителите ми решиха да уча английски език. Пък и на мен ми харесваше, защото е езикът на моряците. Влязох в Търговската гимназия, където той беше със засилено изучаване. Мотивирах се паралелно да завърша и Английската гимназия като частен ученик. Езиците обаче не ми се удаваха лесно от първия път, трябваше ми повече време. Точно тогава станаха демократичните промени, кораби на НАТО започнаха да идват във Варна и се възползвах от възможността да се качвам на тях, за да упражнявам английския си език. 

За първи път стъпих 

на американски кораб през 1990 г. - това беше крайцерът „Монтерей”. На военен кораб, за какво да си говорим освен за него. Бил съм 13 – 14-годишен. И оттам се започна. Запали се интересът ми и така се зароди идеята, че освен капитан далечно плаване мога да бъда и военен моряк. Вкъщи бях събрал ей такъв топ от брошури, списания, плакати на бойни кораби; там раздаваха такива материали.

Като курсант в Морското училище от учебните ми плавания най- впечатляващото беше на ветрохода „Калиакра”. Тръгнахме за Генуа и от там се включихме в състезанието „Тол шипс” до Кадис. Гонка на ветрила, силен дъжд през нощта и без осветление. Много сериозно и впечатляващо! Висиш на трета мачта в края на левия нок, корабът прави 30 градуса крен, като коте драпаш напред. И това е през нощта. Нямахме осветление и пускаха специални прожектори, защото другите кораби не трябваше да ни виждат как маневрираме. По средата на състезанието, вече придобили малко практика, ни оставиха само дежурния екипаж да се оправяме. Излезе ли силен насрещен вятър, 5 човека се качваме горе на реята, започваме да навиваме на ръка и да ги връзваме. Няма спиране. Иначе ветрилата ще действат като спирачка…

Вярно, тогава бях още съвсем млад. Наистина романтика!  Абсолютно! Пък и това ми беше желанието от малък. 

Сбъдваха се нещата, за които съм мечтал 

Как мога да го чувствам по друг начин? Страхотно е, увлича се кап. Иванов.

Помня, бях лейтенант, с корветата „Решителни” сме на котвена стоянка  под нос Калиакра. Всички кораби трябва да се снемем и да поемем напред. Тръгваме да обираме котвата, но се оказва, че шпилът (устройството, което я обира) се заклинил и не действа. Тогава ми се зароди една идея, която не се знаеше дали ще стане. Бях луда глава и заедно със старшината - химик, малко по-малък от мен, скочихме пред бака с едно въже и с него от задния шпил през целия кораб, през котвения клюз поемаме въздух и надолу по верига. Вързахме с шегел котвената верига с въжета и я изтеглиха със задния шпил. Долу има подводно течение и ни развява като пране на котвената верига.  Забавна случка!

А премеждия много. Веднъж се прибираме от учение с корветата - бях помощник-командир и по закона на Мърфи започнаха техническите проблеми. Нещо нормално при всяка материална част, но тогава всичко просто се събра накуп и взе да излиза от строя. Валеше силен дъжд, падна мъгла. Рулевата машина излезе от строя, после единият двигател, радиолокационната станция… Още по-неприятно беше, че ние маневрирахме, за да влезем във военноморската база. След тази случка си казах, че малко са нещата, които вече могат да ме изненадат, защото буквално всичко мина от основни на дублиращи резервни способи, за да стигнем безпроблемно…Дали съм се уплашил ли? То не остава много време да се плашиш или да разсъждаваш. Просто вярваш на екипажа, защото в крайна сметка това е основното; каквато и да е модерна, скъпа материалната част, без подготвени военнослужещи, отработили всички възможни ситуации на учения, тя си остава парче желязо, което за нищо не става. 

Бил съм 

40 дни на стаж на американски кораб, 

бил съм и на английска фрегата. В американските военноморски сили има традиция на благородно съревнование между корабите и всяка година се излъчва комплексен победител. На борда на първенеца на годината се изписва голямо бяло „Е”. Бях на такъв кораб, текущият победител, крайцерът „Анзио”. Беше 2005 г. Тъкмо се беше върнал от операцията “Ираки фрийдъм”. Участваше в учение в Балтийско море и се качих на борда му, когато приключваше и трябваше да направи трансокеански преход до САЩ.  Бях много впечатлен от този кораб, в който се събираха все върхови технологии. И както плавахме (връщам се към думите за материалната част и екипажа), изведнъж и двете рулеви машини излязоха от строя. Нямаше никакво управление близо 10 минути, докато се задействат съответните процедури. После какво се случи? След няколко дни един от кингстоните се отвори и затопи с вода почти цял отсек. И това е на кораб в перфектно състояние, с перфектна поддръжка от екипажа. Шокиращото за мен беше, че ставаше на супермодерен кораб, обвит в представите ми с ореол и някакво обаяние като нещо, на което не може нищо да се случи. Тогава си казах - значи не само при нас се случва това. Напълно е нормално. Приятно чувство беше за мен. 

Впрочем, не може да се говори за някакво превъзходство и да се прави делене на български и американски  военни моряци. Нашите в никакъв случай не отстъпват по професионални качества. Ако има проблем, той е единствено в това, че през последните години количеството плавания бяха малко под това, което ни се иска. Защото 

моряк се става на море

Както шофьорите. Връщам се от командировка, известно време не съм шофирал и чувствам, че съм позагубил от рефлексите си на пътя. Същото е на море. Практиката от плаванията не може да се замени с никакъв тренажор на брега. Екипажите на американските кораби имат малко повече от нас време на море. Това е нещото, с което може би донякъде ни превъзхождат. Ето, имаме фрегата, която участва в операцията  „Сий гардиън” в Средиземно море, плава в състава на международни групи и тези наши моряци по никакъв начин не отстъпват на останалите им колеги. Затова политиката във флота е корабите ни на ротационен принцип всяка година да се включват в такива операции.

Що се отнася до онази романтика на море от детските представи, за военния моряк тя отдавна е спряла. Друго е водещото. В противен случай най- големите романтици трябва да бъдат летците във Военновъздушните сили, които са в триизмерното пространство. Във военния флот няма много време за романтика. Всичко там е изключително динамично - излизаме на море със строго определен план, всичко е разчетено до минута. И  за сравнително кратко време трябва да проведем максимално бойни упражнения. Така че няма никакво свободно време за романтиката. Може малко да не звучи моряшки, но  когато съм плавал като щабен офицер на големи учения близо ден и половина изобщо не бях виждал морето. Над компютъра си долу и не ти остава време дори да погледнеш през филистрина и да се наслаждаваш на гледката навън.

Помня 

първите ми участия на учения

Едно от най-впечатляващите беше упражнението по търсене на подводници. Когато хидроакустичната станция установи контакт, много интересно е да я чуеш, да видиш отметката, след това има процедури, свързани с подводно-звуков телефон, да го чуеш по съвсем друг начин.  Ами, когато сме „гонили” подводница с участието на противолодъчната авиация. Много впечатляващо! Гледаш четири кораба, над тях летят два вертолета, командирът на дивизиона взема решения как да заемат място, как да се справят с противоподводните  бомби за потапяне на подводница. Гледаш торпедото на подводницата, дали ще мине под кораба. Неприятно усещане, но носи силна тръпка. Тя е водещата.

Къде е тръпката за военния моряк ли? Тя е в това да имаш екипаж, на който можеш винаги да разчиташ. Когато всичко е наред, лесно се плава. Въпросът е, когато при бойни действия започнат да се повреждат отделни части и въпреки това трябва да изпълниш задачите пред теб. Тук вече е нужна невероятна подготовка, за да направиш 50-членния екипаж така, че корабът да стане като жив организъм. Това е голямата тръпка при нас.  Когато бях в дивизиона, за мен корабът има своя специфичен аромат. Разбирате ли? Може да са събрани едни и същи кораби, но всеки мирише по различен начин. Той наистина е като жив организъм и с екипажа са едно цяло. До такава степен се срастваш с него, че ако ме сложиш със завързани очи, веднага ще кажа на кой кораб съм.

Имам приятели, бивши офицери, заедно завършихме Морското училище, които сега са на търговските кораби и вземат за два дни месечната ми заплата. 

Ако мислех първо за материалните стимули, 

отдавна и аз да съм напуснал военния флот. Какво ме кара да остана ли? Много просто - удоволствието от работата. Чувстваш се в свои води. Иначе може да имаш много пари, но пак да се чувстваш нещастен. В крайна сметка само напълно щастливият човек е на мнение, че се намира на мястото, на което винаги би искал да бъде. И това му дава духовния мир. Когато си го намерил, не би рискувал да го смениш заради някакъв материален стимул. Има такава приказка, че ако работата ти е и хоби, не я приемаш като нещо, което те тормози. Прибера се вкъщи вечерта, пак чета за кораби. Както едно време. Викат ми, друго не можеш ли да четеш?  Ами не! 

СТЕФАН ДЕНКОВ

Четете още Новият консултативен съвет за Черно море стартира във Варна