Моряците сме като тримата мускетари

Иван Иванов е бил моряк на кораба „Маласпина касъл”, когато го завземат сомалийски пирати в Аденския залив и в продължение на 33 дни държат в плен целия екипаж. Минали са точно 8 години, но и днес не му се връща към случилото се тогава. Не заради друго - просто искал да си спести споменаването на някои несъвсем приятни моменти с получилото се разделение сред екипажа. И все пак, разказвайки за моряшките си години, той няма как да избегне тази история, защото още не е заглъхнал интересът към историята за пленяването от пирати на първия български екипаж.  

На „Маласпина касъл” съм бил два пъти, започва морякът. Веднъж бях през 2007 г. и за да се кача на него, 

пътувах от Аксаково до Рио де Жанейро 

Сам. И си мислех - значи гонят някого, отивам да го сменя. На кораба какво да видя - 17 филипинци и 7 българи. Филипинците всички се наостриха срещу мен - слагаха ме за електротехник на мястото на техния човек. Те се хранеха отделно в моряшката столова, а ние, българите - в офицерския салет. Решавам да отида в салета при филипинците. Те стоят настръхнали. Сядам при тях и пак питам: „За мен няма ли обяд?” А те: „Няма каквото ядете българите”. Идва готвачът и му казвам: „Искам ориз”. И те: „Как, вие,българите, ориз не ядете!” Казвам: „Много го обичам”. Контрактът ми беше за четири, а изкарах осем месеца.

След близо година се качих отново на същия кораб и тогава стана, каквато стана. Натоварени с желязна руда за Китай, минахме Суецкия канал, Червено море и от там през Аденския залив. Движехме се в специално охраняван коридор и целият екипаж бяхме инструктирани какво да правим при пиратско нападение. 

Беше 6 април 2009 г., 

някъде към 9 часа в началото на работния ден, правех нещо долу в машината, когато чух сигнала - бързо всички да се съберем горе на мостика. Две лодки са тръгнали към нас. Корабът се движеше бавно, бордовете – ниски. Скоро наближиха и започнаха да стрелят с автомати калашници. Хванаха ни на абордаж, като метнаха метални стълби с куки отгоре и се заловиха за борда. 

В първия момент всичко това го приех, като че участвам в снимането на филм и съм един от статистите. Минах по вътрешните стълби и когато се качих горе, пиратите вече бяха на палубата и водеха един от нашите с вдигнати ръце. Другият, когото бяха изненадали навън, се скрил на бака, но после сам се предаде.

Сомалийските пирати бяха 7 - 8 човека, всичките черни и много млади, почти като деца. Получи се, както съм гледал по филмите да се обира банка. Влизат на мостика с насочени оръжия и всички вдигаме ръце. Заповядаха на капитана да насочи кораба към сомалийския бряг, където останахме на котва. Наредиха да изкараме всичко, каквото имаме в джобовете си - телефони, ключове за кабините. Бяхме голям екипаж - 16 българи,  6-има филипинци и 2-ма руснаци, които придружаваха товара. После ни сръгаха да слезем долу, където е кабината на главния механик. Ако някой от нас рече да мръдне, започваха да стрелят с халосни патрони. Държаха вратата отворена и постоянно ни брояха. 

Стресът дойде по-късно, 

когато почнахме да разсъждаваме какво можеше да ни се случи. Всеки си мислеше - сега ще ни откарат на брега, на кораба ще се качат още сомалийци и ще разграбят всичко. Поне аз така си мислех. Бяхме се скупчили и насядали кой където намери. За обяд, за вечеря готвачът ни слизаше под стража долу, за да приготви някаква храна, и я носеше горе. 

Разрешиха да си вземем матраците от леглата и ни преместиха в кабината на капитана. Тя беше по-широка, но и в нея едва се побрахме. Познавах разположението на капитанската палуба и се преместих с матрака в радиорубката. Викнаха да не го правя, защото ни брояха, обаче отидох. После дойде и вторият механик, за да се отвори повече място за останалите. Нали трябва да има солидарност в такъв момент?

Като електротехник ме накараха на два пъти да сменям лампи по крилата на мостика, за да има постоянно осветление. Опасяваха се някои други да не нападнат кораба и да вземат плячката им. Сомалийците се бяха разположи почти като нас - някои спяха направо на палубата. Навсякъде пръснали боклуци - фасове, гилзи от халосните патрони, с които постоянно стреляха. Най-много бяха остатъците от едни зелени листа, вид наркотик и приличаха на дафинови. Късали ги като храст. Дъвчеха листата и после ги плюеха. След няколко дни дойдоха още сомалийци, някои от предишните се върнаха на брега. Те се хранеха горе на палубата, носеха си ярета от брега и само ползваха водата ни. Капитанът ни предупреди да скрием алкохола, който държахме за разни събирания, за да не излезе положението извън контрол.

Опасявахме се за живота си

и към десетия ден, когато се събрахме да обядваме, решихме да ги нападнем и обезоръжим. Планът ни беше това да стане след полунощ, щяхме да се промъкнем зад двама с автомати и да им ги вземем. Носеха по два пълнителя, слепени с тиксо - единият с халосни, а другият с бойни патрони. Обаче не знаехме с кой от двата бяха заредили автоматите си и накрая се отказахме, за да не пострадаме. Те бяха докарали лека картечница с цяла бака патрони за нея и я държаха горе на мостика, за да могат да стрелят от крилата. Не беше предназначена за нас, а за евентуални други групи пирати. Разбрахме, че се делели на някъде към 7 племена или секти и всяко имало отделно правителство.

Преди да се откажем от нападение, случайно в кухненския бокс ме срещна капитанът Дарин Матеев - познаваме се от военноморския флот, където служех като матрос - подводничар, а той беше командир на подводницата. Той държеше да чува моряците си и ме попита: „Иване, какво ти е мнението, ако направим тази офанзива?” Казах: „Съгласен съм, обаче случи ли се нещо с мен, да ме върнете в България”. После, като ни освободиха и се вдигна много шум, съжалих, че споделих тези мои думи пред една журналистка, защото написа: ”Иван бил съгласен на всичко, само да се върне жив, или ако не, да го замразят и погребат на родна земя”. Излиза един вид като геройство. Глупости! Много страх брахме. Вече казах - все мислехме, че ще дойдат хора от брега и ще ни откарат в някое селище и ще ни държат там, докато ни изядат лешоядите. Бях гледал такива филми. А след като си ги гледал, вече се настройваш, че и с теб ще се случи нещо такова.

Когато тръгваш на рейс, знаеш и си подготвен, че

корабът е дърво без корени 

и в океана всичко може да ти се случи. Сега, като идвах насам, си спомних за Гордън, радиста, с когото бяхме на кораб под панамски флаг. Той ми разказа следния случай. В индийско пристанище натоварили торби с цимент и чакали на вътрешния рейд. Вечерта, когато на вахта бил вторият помощник- капитан, две индийчета се приближили с импровизирана лодка, за да крадат. Качили се и той ги усетил,  освободил лодката им и ги накарал да скочат от борда, за да се върнат с плаване на брега. Не знам какво е било разстоянието, но едното се удавило. Така ми разказа Гордън и добави: „Затова Господ ни наказа!”  Тръгнали с кораба, но в Бенгалския залив вълната се вдигнала, товарът се разместил и корабът получил силен крен. Това станало през нощта. Като радист Гордън трябвало да даде сигнала за бедствие, обаче капитанът не му разрешил. Бил един от собствениците, а в такива случаи се плаща. Няколко пъти ходил при него, оня продължавал да чака корабът сам да се изправи. Кренът постоянно се увеличавал и Гордън на своя глава подал: SOS. Веднага се отзовали три кораба наблизо. Капитанът нямало какво да прави и наредил: „,Аabandon ship!” (Напуснете кораба!). Успели да спуснат едната лодка, но вече били изстреляли всички сигнални ракети и нямало как да ги забележат в тъмното. Тогава Гордън решил да пробва с джобното си фенерче, като светва и угасва. Един от корабите ги видял и ги спасил.

Защо разказвам това във връзка с пиратското нападение? На кораба винаги трябва да бъдем като тримата мускетари - един за всички, всички за един. Плавал съм на други кораби и особено когато бях към БМФ, всеки един от екипажа, като се свободи, ще отиде да помага на другия. 

Винаги е по-добре да потупаш човек по рамото,

отколкото да го ритнеш отзад. Така бяхме и във военния флот. Впрочем, такава е нагласата на всички по-стари моряци. Но на „Маласпина касъл” тогава имахме двама-трима с по 45 дни на море, дошли за един рейс, да спечелят и да си заминат. Готвачът знаеше колко провизии ни остават и пестеливо ни разпределяше храната.Тези двама-трима започнаха да гледат кой колко яде и да мърморят - защо невинаги имало мляко за кафето (изкараха, че готвачът го крие) или пък водата не им достигала …Все такива елементарни неща, които изостряха допълнително напрежението ни от дългото чакане и неизвестността. Получи се разделяне на две групички - на старите и на тези, още съвсем младите. Имахме спречквания, но не се стигна до бой. За разлика от нас филипинците много добре се разбираха и само ни се чудеха.

Мина някое време, пиратите разбраха, че няма да направим нещо, и ни позволиха да отиваме до кабините си, за да си вземаме лекарствата. Когато отидох в моята кабина, видях, че вратата е отворена, някой от пиратите беше спал в койката ми. Събрах всички стъкларии вътре, натроших ги, изсипах ги върху нея и покрих отгоре с одеялото. След това проверявах, никой повече не беше лежал в койката ми.

Освободиха ни на 9 май, 

беше събота. Ниско прелетя самолет и пусна откупа в две касети. Накрая пиратите ни разрешиха да се обадим на близките си по техен телефон. Не успях да се свържа с жена си, точно този ден се сменила с колегата си и на него предадох да й каже, че се прибирам жив и здрав.

Екипажът останахме разделени на две групички до края. Така се и прибрахме. На 19 май пристигнах във Варна. На летището чакаха с кола жена ми заедно с двете ни деца и с пълна газ за Аксаково. Съседи, познати взеха непрекъснато да ме питат, трудно можеха да разберат, защото едно да го видиш по телевизията, друго е да си го преживял. Гледах два-три пъти американския филм „Капитан Филипс” за пиратско нападение като нашето и си казвах, това е реално, това е холивудска измислица заради екшъна.

Преживяното  не ме отказа от морето. Тръпката остана. Като реша да отида на кораб и си подам документите и вечер си лягам, започвам  да си правя равносметка. Виждам се вече на кърмата му и гледам ватерлинията. Както съм си го представял в леглото, така и става наяве - отивам на кърмата, корабът плава и след себе си оставя дълга ватерлиния. Като се прибрах, мина малко време и направих  нов 44-дневен рейс. Обаче срокът на сертификата ми изтече. Трябваше да се явявам на изпити за нов. Бях електротехник, а вече изискванията бяха да боравя с новата електроника на кораба. Късно е за възрастта ми и главно затова се отказах.

Пазя си един вестник със снимка на екипажа, всички сме заедно на „Маласпина касъл” още преди да се разделим на групички. Направи ни я сомалийският пират, когато се качи да преговаря за откупа, и я прави за доказателство, че сме живи и здрави. От време на време си го разгръщам.

СТЕФАН ДЕНКОВ